— По принцип мъжете не ми правят услуги, освен ако не искат нещо. А ти какво искаш, Диклън?
Той замълча за момент, за да овладее яростта си.
— Знаеш ли, обиждаш ме. Ако те притеснява принципът „Ти работиш, аз плащам“, мога да отделя двадесет минути сега. Ще се качим горе, ще правим секс и ще сме квит. В противен случай, имам доста работа.
— Не исках да те обидя — възрази тя, макар да разбираше, че точно това бе целта й. — Просто не те разбирам. Мъжете, с които съм имала интимни отношения, щяха да се ядосат на случилото се тази сутрин. Очаквах, че и ти си ядосан. Нямаше да те виня, а щях да те разбера.
— Трудно ти е да разбереш, че държа на теб достатъчно, за да ти осигуря няколко часа сън, като забравя секса?
— Да.
— Е, това може и да не е обидно, а само тъжно.
Диклън забеляза, че бузите й се зачервяват, сякаш я бе ударил.
— За мен сексът не е всичко — продължи той. — Помага на отношенията, но определено не е единственото.
— Обичам да съм наясно в какво положение съм. В противен случай човек не може да реши къде иска да е или накъде да тръгне.
— А аз развалям компаса ти.
— Би могло да се каже.
— Добре. Аз съм сговорчив човек, Лена, но не съм съгласен да бъда в кюпа заедно с останалите, с които си се занимавала. Всъщност въобще няма да ти се наложи да се занимаваш с мен. Ще се занимаваме един с друг.
— Защото ти така искаш?
— Защото е така — решително отвърна той. — Нещата между нас не са такива, с каквито сме си имали работа преди. Вероятно ще ти е нужно известно време, за да свикнеш с това.
— Така ли постигаш целите си? — извика тя. — Като изброяваш правилата с вбесяващо логичен тон?
— Факти, а не правила — поправи я Диклън със спокоен глас, който вероятно също щеше да я вбеси. — Дразниш се само защото си по-уверена, когато се караме. Е, вече изхабихме двадесетте минути, които можехме да отделим за секс. Хубавият секс, както и хубавият скандал, отнема време. Ще трябва да отложим и двете.
Лена се вторачи в него и се опита да измисли някоя сразяваща реплика. Накрая се предаде и се засмя.
— Добре, когато решиш да се възползваш от двете възможности, първо ще се заемем със скандала. А после ще правим секс, за да се сдобрим. Нещо като премия.
— За мен върши работа. Трябва ли веднага да се прибираш, или разполагаш с няколко минути? Имам нужда от помощ, за да довлека и развия килима, който съм приготвил за тук. Щях да помоля някой от работниците, но заради сумите, които им плащам, предпочитам да си останат при плотовете.
— Пестиш стотинки вече? А мислех, че имаш ужасно много пари.
— Човек не запазва парите си, ако позволи да го изнудват. Освен това така ще получа възможност да те погледам още малко.
— Хитро.
Всъщност тя искаше да остане по-дълго с него.
— Добре, ще ти помогна за килима, преди да си тръгна. Къде е?
— В съседната стая — махна той към вратата. — Натъпках вътре повечето неща, които купих. Библиотеката е следващата ми задача, така че ще определя нещата за там и за предния салон, преди да се захвана с тази стая.
Лена отиде до вратата на съседната стая и се ококори. Пещерата на Али баба, помисли си тя. Помещението беше претъпкано с вещи, подбрани от богат луд с ексцентричен вкус. Маси, канапета, килими, лампи и неща, които баба й би нарекла „дрънкулки“, бяха разпилени навсякъде.
— Мили Боже, Диклън, кога събра всичко това?
— Всеки ден по малко. Помъчих се да се удържа, но не успях. Бездруго къщата е доста голяма — добави той, като тръгна по тясната пътека между покупките си. — И се нуждае от много неща. Отначало възнамерявах да се придържам към епохата, когато е била строена, но после реших, че така ще се отегча. Обичам да смесвам нещата.
Лена забеляза месингов хипопотам, сложен на малка масичка в стил „Хепълуайт“.
— Е, изпълнил си мисията си — усмихна се тя.
— Виж тази лампа — каза Диклън, като прокара пръсти по абажура на лампа „Тифани“, който блестеше с цветовете на скъпоценни камъни. — Имам слабост към лампите.
— Скъпи, съдейки по вещите наоколо, бих казала, че имаш слабост към почти всичко.
— И със сигурност имам слабост към теб. Ето го и килима — потупа той дългото навито руло до стената. — Мисля, че ще успеем да го завлечем до салона. Трябваше да го сложа по-близо до вратата, но когато го купих, не бях сигурен къде точно ще го просна. А сега съм.
Двамата едва успяха да пренесат килима по тясната пътека сред мебелите. Наложи се да спрат два пъти, за да преместят огромно канапе и маса.
— Знаеш ли — каза Лена, когато и двамата се отпуснаха на колене в салона, — след няколко месеца отново ще трябва да го навиваш. Никой тук не оставя килимите си на пода през лятото. Прекалено горещо става.
— Ще се тревожа за това през юни.
Тя се отпусна на пети и погали бузата му.
— Скъпи, ще започнеш да мислиш за лятото още преди април да свърши. Е — нави ръкавите си Лена, — готов ли си?
Застанали на четири крака, те търколиха килима напред. Лена едва видя цветовете и шарките и веднага разбра защо Диклън искаше килима тук.
Зеленото на листата беше същият мек тон като по стените и хармонираше на избелелите рози на тъмнозеления фон. След като го нагласиха на земята, тя се надигна, за да го огледа по-добре.
— Купил си розова градина, Диклън. Почти усещам аромата на цветята.
— Страхотен е, нали? Върви чудесно тук. Ще използвам двете американски канапета и масичката „Бидермайер“. Поне ще започна с тях, а после ще му мисля — обясни той и вдигна очи към розетката на тавана. — Видях великолепен полилей от пъстро стъкло. Сега ме е яд, че не го купих.
— Защо първо не видим как ще стоят канапетата?
— А? О, те са прекалено тежки. Ще помоля Реми да ми помогне за тях. Той ще намине по-късно.
— Но аз съм тук сега.
— Не искам да се повредиш.
Лена го изгледа презрително и тръгна към стаята склад.
Тъкмо бяха разположили второто канапе на мястото му и бе отстъпила назад, за да види ефекта, когато чу плача на бебето. Тя бързо се завъртя към Диклън, но той изглеждаше потънал в мисли.
— Някой от работниците ти да не е довел бебето си със себе си? — попита тя.
Диклън затвори очи и се отпусна на канапето.
— Чу ли го? — Гласът му потрепери. — Никой друг не го чува. Чуват затръшването на вратата и течащата вода, когато в банята няма никой, който да завърти крановете. Но никой не чува бебето.
По гърба й пропълзя ледена тръпка. Лена погледна притеснено към коридора.
— Къде е?
— Най-вече в детската стая. Понякога в спалнята на втория етаж. Спалнята на Абигейл. Но обикновено в детската стая. Спира, когато стигна до вратата. Реми идва тук два пъти откакто това започна, но не го чу. А ти го чу.
— Трябва да видя. Не мога да слушам спокойно бебешки плач.
Лена излезе в коридора и тръгна нагоре по стълбите. Плачът спря.
За миг й се стори, че цялата къща се е смълчала. После чу трясъка в кухнята, гърменето на музика по
