радиото и гласовете на работниците.
— Невероятно странно — каза тя, като се хвана за парапета и усети колко силно бие сърцето й. — Мислех си, че трябва да взема бебето на ръце. Хората твърдят, че по-добре да оставиш децата да се наплачат, но не ги разбирам. Мислех си да я взема на ръце и тя спря да плаче.
— Да, адски странно, че мислиш как трябва да вземеш на ръце прапрабаба си. Това е Мари Роз — обясни Диклън, когато Лена се вторачи объркано в него. — Сигурен съм. Може би я чуваш, защото имате кръвна връзка. А аз я чувам, тъй като притежавам къщата. Звъннах на предишните собственици. Исках да ги поразпитам за някои неща, но не ми се обадиха.
— Може и да не ти кажат.
— Е, няма и да ми кажат, ако не ги попитам. Уплаши ли се?
Лена вдигна очи нагоре и си зададе същия въпрос.
— Предполагам, че би трябвало да съм уплашена, но не съм. Вълнуващо е. Мисля… — замълча, когато някаква врата горе се затръшна. — Е, това не го направи бебе — добави тя и се затича нагоре.
— Лена!
Тя вече завиваше по коридора и не му остави друг избор, освен да се втурне след нея.
Лена тръгна решително напред и започна да отваря вратите на стаите. Когато стигна до спалнята на Абигейл, я обля ледена вълна. Омагьосана от мразовития си дъх, който излизаше на облачета, Лена притисна ръце към гърдите си.
— Това не прилича на бебе — прошепна тя.
— Не. Ядосан е.
Диклън я прегърна, за да я стопли, и в същия момент вратата се затръшна яростно.
Лена подскочи и се засмя нервно.
— Призракът ти не е особено гостоприемен.
— За първи път прави така.
В гърлото му бе заседнала огромна буца. Сърцето ми, реши Диклън, като се опита да уравновеси дишането си.
— Който и да е той, явно е доста ядосан.
— Това е спалнята на Абигейл. Ние, кажунците, реагираме свирепо, когато ни раздразнят.
— Не ми прилича на гнева на момиче. Не и на онова красиво младо същество от снимката.
— Нищо не разбираш от момичета, скъпи.
— Извинявай, но имам сестра, която понякога е проклета като побесняла котка. Но това ми изглежда по-свирепо и страшно.
— Ако някой ме убие и зарови тялото ми в необозначен гроб, и аз ще се чувствам доста свирепа — промърмори Лена, като протегна ръка и докосна ледената дръжка на вратата. — Не иска да се отвори.
Диклън сложи ръка върху нейната. Вратата се отвори леко и студената вълна ги заля отново. Видяха обаче само празна стая, огряна от слънцето.
— Страшничко е, нали? — попита Лена, но влезе вътре.
— Да.
— Знаеш ли какво си мисля, скъпи?
— Какво?
— Смятам, че човек, който живее сам в тази къща, спи тук нощ подир нощ, излиза и купува килими и маси за нея… — тя се завъртя и обви ръце около кръста му. — Мисля, че човек, който прави подобни неща, има стоманени топки.
— Така ли?
Разбрал поканата й, той се наведе, целуна я и добави:
— Е, вероятно бих могъл да отделя онези двадесет минути за секс сега.
Лена се засмя и се притисна към него.
— Съжалявам, захарче. Трябва вече да се връщам. Настъпва събота вечер. Но ако случайно си в махалата към три-четири сутринта, мисля, че мога да остана будна достатъчно дълго, за да… — тя сложи ръка на слабините му и го погали нежно. — Да остана будна, за да раздвижа тези огромни стоманени топки.
Диклън едва се сдържа да не изскимти.
— В сряда — решително каза той. — Когато си свободна.
Ръката й бе все още на чатала му и тя усещаше твърдата му мъжественост.
— В сряда?
— Тогава няма да работиш — отвърна Диклън, като притисна устни към нейните, за да й покаже какво изпитва. — Ела тук. Ще вечеряме. А после ще останеш — той я притисна до стената и я захапа леко по устните. — Ще прекараш нощта с мен. Искам те в леглото си. В сряда. Кажи ми, че ще дойдеш и ще бъдеш с мен.
— Добре — съгласи се Лена и се отдръпна от него.
Още няколко минути и нямаше да могат да изчакат до сряда, а щяха да се любят тук на пода.
— Вече наистина се налага да тръгвам. Не трябваше да оставам толкова дълго.
Излязоха от стаята и Лена огледа коридора.
— Никога не съм прекарвала нощта в къща, обитавана от духове. В колко часа да дойда?
— Рано.
— Добре. Не е нужно да ме изпращаш до вратата, скъпи — усмихна му се тя закачливо. — Като гледам в каква форма си в момента, ходенето няма да ти е много лесно. Ела в бара, ако си промениш плановете.
Тя притисна пръст в устните си, целуна го и го насочи към него като пистолет, преди да се завърти и да си тръгне.
Подходящ жест, помисли си Диклън. В някои моменти и погледът й беше смъртоносен като куршум.
Трябваше само да издържи до сряда, тогава можеше да й позволи да го простреля отново.
Глава 12
Дъждът започна в събота вечер, продължи упорито през целия уикенд и задържа Диклън сам у дома. Той си пусна Лемън Джаксън и започна подготвителната работа по библиотеката.
Запали огън, не само заради топлината, а и заради жизнерадостността, която вдъхваше, и след малко откри, че седи до камината и гали нащърбената плочка. Може би щеше да я остави така, както си беше. Не бе нужно всичко да е идеално. Инцидентите трябваше да се приемат и преглъщат.
Искаше му се да възвърне къщата към живот, но дали всъщност желаеше да я направи същата, каквато е била навремето? Вече бе променил някои неща и точно промените правеха къщата негова.
Ако подменеше плочката, дали щеше да почете историята на Мане Хол, или да я пресъздаде?
Този дом не е бил щастливо място преди години.
Мисълта го накара да потръпне, макар че гърбът му бе близо до пращящия огън.
Студена, ледена къща, пълна с тайни, гняв и завист.
Смърт.
Тя искаше книга. Четенето бе удоволствие за нея, бавно и прекрасно удоволствие. Видът на библиотеката с многобройните редици книги я караше да почита стаята така, както почиташе църквата.
Сега, когато Люсиен се бе затворил с баща си в кабинета, а дъждът тропаше по прозорците, тя можеше да се наслади на един кротък следобед, прекаран в четене.
Не беше свикнала с мисълта, че има възможност да прави каквото си поиска, затова влезе в стаята сковано, сякаш се притесняваше от предчувстваното удоволствие. Е, вече не й се налагаше да сгъва покривки, да бърше маси и да носи чинии.
Вече не беше слугиня тук, а съпруга.
Съпруга. Прекрасна дума. Нова и блестяща като живота, който растеше в нея. Живота, за който още не бе разказала на Люсиен.
Периодът й закъсняваше, а това не се бе случвало никога преди. В продължение на три дни се чувстваше зле, когато се събудеше. Но щеше да изчака още една седмица. Не искаше да говори за това
