— Ето и най-странното. Ако приема, че съм бил Люсиен, тогава знам, че Лена е била Абигейл. Но не знам дали трябва да я доведа в къщата и да оправя миналите грешки. Или пък да я държа далеч от Мане Хол и да разреша проблема по този начин.
Лена, готова да напусне апартамента си, за да отиде в бара, отвори вратата и се сблъска с друг проблем. С много стар проблем.
— Бебче! — извика Лилибет Симон и разтвори ръце.
Зашеметена от изненада, Лена не успя да отстъпи назад и ръцете се обвиха около нея като окови. Хваната в капан, сетивата й се изостриха като на хищник. Прекаленото количество парфюм не можеше да скрие миризмата на застоял дим. Лепкави слоеве лак за коса покриваха косата на майка й, боядисана в катраненочерно.
— Влязох първо долу и красивият младеж зад бара ми каза, че си още тук. Толкова се радвам, че те хванах!
Гласът на Лилибет прозвуча прекалено жизнерадостно.
— Позволи ми да те погледам — добави тя. — Кълна се, всеки път, когато те видя, си все по-хубава. Сладурче, трябва да седна за минутка и да си поема дъх. Толкова се вълнувам да те видя, че едва стоя права.
Лена забеляза, че майка й говореше прекалено бързо, а и вървеше прекалено бързо въпреки високите остри токчета на черните обувки, съчетани с яркорозов прилепнал клин. Тези знаци бяха предупреждение, че Лилибет бе променила наскоро любимия си вид дрога.
— Боже, какво си направила с това място! — възкликна Лилибет, като се отпусна на креслото, остави платнения си куфар до него и плесна с ръце, от което пластмасовите гривни на костеливите й китки издрънчаха. — Страхотно ми харесва. Отива ти, бебче. Наистина ти отива.
А е била красива на времето, помисли си Лена, загледана в майка си. Беше виждала снимките от младостта й. Но цялата тази красота бе изчезнала с времето.
— На четиридесет и четири години лицето на Лилибет бе съсипано от прекалено много алкохол, хапчета и твърде много мъже.
Лена нарочно остави вратата отворена и застана до нея. Звуците от движението по улицата и ароматите от пекарницата отсреща я държаха нащрек.
— Какво искаш?
— Да те видя, разбира се — отвърна Лилибет със смях, който звучеше като драскане на пирон по стъкло. — Ама че въпрос. Имах огромно желание да те видя, бебче. Знам, че си много заета, но прекарваме толкова малко време заедно. Затова се качих на автобуса и ето ме тук. Седни, скъпа, и ми разкажи за всичко, с което се занимаваш напоследък.
Лена потръпна от отвращение.
— Имам работа.
— О, можеш да отделиш малко време за майка си. Все пак, ти си собственицата на бара. Толкова се гордея с бебчето си. Вече си голяма и ръководиш свой собствен бизнес. При това се справяш адски добре — продължи тя, като огледа стаята.
Лена улови погледа й и усети коварството в него. Сърцето й се сви.
— Миналия път ти казах, че е за последно. Вече няма да ти давам пари.
— Защо нараняваш чувствата ми по този начин? — извика Лилибет и ококори пълните си със сълзи очи. — Искам само да прекарам известно време с малкото си момиченце.
— Не съм малко момиченце — възрази Лена. — Особено пък твоето.
— Не се дръж така, скъпа. Изминах толкова много път, за да те видя. Знам, че не бях добра майка, скъпа, но ще се реванширам.
Лилибет скочи и притисна ръка до сърцето си. Нокътят на кутрето на дясната й ръка бе невероятно дълъг и леко изкривен.
Нокът на пристрастена към кокаина, осъзна Лена без шок или съжаление. Сега вече знаеше коя бе любимата дрога на майка й.
— Допуснах няколко грешки, скъпа — продължи Лилибет с извинение в гласа. — Но трябва ме разбереш. Бях прекалено млада, когато ти се появи.
— Тази реплика вече си я използвала.
Лилибет зарови в яркочервената си чанта и извади смачкана кърпичка.
— Защо си толкова груба с майка си, кукличке? Защо искаш да разбиеш сърцето ми?
— Ти нямаш сърце. И не си моя майка.
— Носих те в себе си девет месеца — разгневено повиши глас Лилибет. — Девет месеца, в които непрестанно ми се гадеше, бях дебела като прасе и погребана в проклетото блато. А после агонизирах часове наред, докато те родя.
— И ме изостави след седмица. Уличните котки прекарват повече време с новородените си, отколкото ти с мен.
— Бях само на шестнадесет.
Точно този тъжен факт бе карал Лена да съжалява майка си години наред и да не я прогонва от сърцето си. Но накрая сърцето й просто бе загрубяло от непрестанните удари.
— Не си на шестнадесет от доста време. Нито пък аз. Няма да си губя времето в подобни спорове. Трябва да работя, а ти трябва да си ходиш.
— Но, бебче! — паникьосано извика Лилибет с разтреперан глас. — Трябва да ми дадеш възможност да оправя нещата. Ще си намеря работа. Мога дори да работя за теб известно време. Няма ли да е забавно? Ще поживея при теб няколко седмици, докато си намеря квартира. Ще си прекараме чудесно. Като истински приятелки.
— Не, няма да работиш за мен и няма да живееш тук. Допуснах тази грешка преди четири години. А когато те заварих да проституираш в дома ми, ти ме обра и изчезна. Не повтарям грешките си.
— Тогава бях много зле. Сега съм чиста, сладурче, кълна се. Не можеш да ме изгониш — изхленчи Лилибет и вдигна ръце умолително. — Нямам пукнат цент. Били взе всичко, което имах и избяга.
Лена предположи, че Били бе последният от използвачите, загубеняците и наркоманите, около които се въртеше майка й.
— Дори в момента си дрогирана — каза тя. — Да не мислиш, че съм сляпа? Или пък прекалено тъпа?
— Не съм! Взех съвсем малко, защото се притеснявах от срещата ни. Знаех, че си ми ядосана — разплака се Лилибет и от спиралата по очите й потекоха черни вади. — Трябва да ми дадеш възможност да се реванширам, Лена. Промених се.
— И тази реплика си използвала — мрачно процеди Лена, като извади петдесет долара от чантата си и ги пъхна в ръцете на майка си. — Ето. Вземи ги, купи си автобусен билет и изчезвай. Не се връщай повече. Тук няма място за теб.
— Не бъди лоша с мен, скъпа. Не може да си толкова студена.
— О, да. Мога.
Лена взе куфара на майка си, занесе го до вратата и го остави навън.
— Това е в кръвта ми. Вземи петдесетака. Няма да получиш повече. И изчезвай оттук. В противен случай, кълна се в Бога, аз ще те изритам.
Лилибет замарширува към вратата. Парите вече бяха изчезнали в чантата й. Тя спря и изгледа Лена с омраза.
— Никога не съм те искала.
— Значи сме квит. И аз никога не съм те искала.
Лена затръшна вратата в лицето на майка си, после спусна веригата и седна на пода, където заплака мълчаливо.
Беше сигурна, че се е успокоила, когато вечерта подкара към Мане Хол. Едва не бе отменила плановете за вечерята с Диклън, но реши, че ако го направи значи отдава прекалено голямо значение на майка си. А това щеше да изкара на повърхността болката в сърцето й.
