Полунощ в стаята на сенките

— Готов съм да приема тези неща.

Глава 14

Лена се търколи от едната възглавница на другата. Чу песен — дълбок мъжки глас, изпълняващ мечтателен рефрен. Въздъхна и прокара ръка по чаршафите.

Диклън не беше до нея.

Лена отвори очи и примигна от слънцето. Не беше възнамерявала да остане цяла нощ, но с Диклън намеренията й често се променяха, за да съвпаднат с неговите желания. Всъщност неговите желания някак си се превръщаха в нейни.

Умен човек, помисли си тя, като се прозя широко. Никога не притискаше, никога не се държеше неразумно. И винаги постигаше своето.

Проклета да е, ако не му се възхищаваше за това.

Дори сега, макар да предпочиташе да се събуди в собственото си легло, се радваше, че е останала. Настроението й предишния ден бе лошо. Обикновено появата на майка й имаше този ефект върху нея. Но за няколко часа Лена бе забравила Лилибет и се бе отдала на удоволствието да е в компанията на Диклън.

Това беше достатъчно и трябваше да е достатъчно и за двама им, докато продължаваше. Срещата с Лилибет и бе напомнила категорично за обещанията, които си бе дала.

Да преуспее. Да живее така, както тя иска. И никога да не оставя надеждите, нуждите и желанията си в ръцете на друг човек.

Диклън щеше да си тръгне рано или късно. Всички го правеха. Но този път тя щеше да положи всички усилия да си останат приятели.

Затова трябваше много да внимава да не се влюби в него. И да внимава да не го нарани, докато вярваше, че я обича.

Лена сбърчи чело. Наистина чуваше пеене. Осъзна, че гласът на Диклън долита изпод душа.

„Минаха години, дете, и никога не се ожених. Бях верен на изгубената си любов, макар че тя е мъртва.“

Странна песен за човек под душа, помисли си тя, после осъзна, че си тананика рефрена заедно с него.

„След като балът свърши, след настъпването на сутринта“.

Учудена откъде ли в главата й се бяха появили тези думи, Лена се надигна и отиде до вратата на банята. Знаеше не само мелодията, но и текста. Тъжната история за липса на доверие и смърт.

Сърцето й заби лудо и тя усети пулса си в гърлото.

Танцуваше на лунната светлина, а къщата блестеше в нощта. Момиче в избеляла рокля от муселин и млад мъж в елегантен смокинг. Аромат на люляк, тежък и сладък.

Цветята ухаят толкова силно, че ти е трудно да дишаш. Главата ти се върти, докато танцуваш из градината.

Замаяна си от танца и от влюбването. Лена се олюля и протегна ръка, за да се хване за вратата. Но тя се отвори и Лена залитна напред.

— Хей! — извика Диклън, като я грабна енергично и я понесе към леглото, макар да бе още мокър от душа.

— Добре съм. Просто… просто загубих равновесие.

— Бебчо, пребледняла си като платно — каза Диклън, като я погали по косата. — Какво стана?

— Нищо.

Разкъсвана между объркването си и срама, Лена го бутна назад и седна.

— Станах прекалено бързо. А после, когато се протегнах към вратата и ти я отвори, загубих равновесие. Добре съм, скъпи. Просто ми е прекалено рано да съм будна.

— Ще ти донеса вода.

— Не се притеснявай. Ние от семейство Симон не припадаме лесно.

Лена прокара ръка по брадата му и осъзна, че песента, ароматът на люляк и замайването й бяха преминали.

— Е, признавам, че хубавото ти лице ме замайва малко — добави тя и се усмихна. — Остави ли ми топла вода.

— Вероятно не — отговори Диклън, като седна до нея. — Трябва да подменя бойлера. Но след половин час ще има достатъчно гореща вода и за теб.

— Хм. Чудя се какво ли мога да правя половин час — засмя се Лена и го дръпна в леглото.

Това вече беше много по-добър начин за започване на деня, помисли си тя, отпусната лениво над кафето си до малката масичка, която Диклън бе сложил на терасата пред спалнята си. Тъй като менюто му за закуска бе доста ограничено, тя се примири с купа овесени ядки и го загледа как засипва своята с огромно количество захар.

— Скъпи, защо просто не изядеш един голям шоколад за закуска?

— Защото нямам — той й се ухили весело и наистина й спря дъха.

— Това местенце е чудесно — отбеляза Лена. — Идеално за размисъл рано сутрин.

— Ще стане още по-хубаво, когато подменя някои от дъските и ги боядисам. А и се нуждае от още неща — каза Диклън, като се огледа наоколо. — Саксии, цветя, люлеещ се стол.

— Наистина си домошар, нали, скъпи?

— Така изглежда — кимна той доволно. — Кой ли би си помислил такова нещо?

— И какво е планирал домошарят за днес?

— Искам да довърша първата част от външното стълбище. Ако времето се задържи хубаво през уикенда, ще мога да започна фасадата. Ще дойдат няколко работници, които да се заемат с останалите бани. А и трябва да понапазарувам. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Никога не съм виждала мъж, който да е толкова смахнат по пазаруването.

Стори й се доста съблазнително да се поддаде на изкушението да обикаля антикварните магазини заедно с него и да търси съкровища. Както и да вземе участие в подбора на мебели за къщата.

Но това щеше да ги свърже като истинска двойка, а не като двама души, които просто се наслаждават на момента. Затова тя поклати глава и се лиши от удоволствието.

— Освен ако пазаруването не включва разглеждане на обувки и обици, оставаш съвсем сам, скъпи.

— Вероятно бих могъл да вместя обувките и обиците между мебелите и инструментите. Всъщност… чакай малко.

Диклън стана и влезе вътре. Лена се облегна назад, хвана чашата си с две ръце и се загледа в езерото.

Беше го разсеяла. Или поне той се преструваше на разсеян и не повдигаше дума за случилото се сутринта. Едва не бе припаднала, а това щеше да й е за първи път.

Нещо в къщата й действаше странно както на Диклън. Възможно ли бе той да е прав все пак? Можеше ли всичко да е толкова удобно? Той е бил Люсиен в миналия си живот, а тя — неговата обречена Абигейл. Дали наистина бяха танцували на лунната светлина под звуците на старата тъжна песен? И ако беше вярно, какво означаваше в този живот?

На лицето й бе изписано ведро изражение, когато Диклън се върна на терасата и остави малка кутийка до купичката й.

— Скъпи, ако продължаваш непрестанно да ми купуваш подаръци, какво ще правиш на рождения ми ден?

— Все ще измисля нещо.

— Е, смятам, че не можеш да надминеш омарите, но…

Лена отвори кутийката, като очакваше да види някоя сладка и смешна брошка или обици, и се вторачи объркано в сърцата от диаманти и рубини.

— Привлякоха ми погледа — обясни Диклън.

— Не… не можеш да ми подаряваш такива неща — заекна тя за първи път откак се познаваха. — Не