— Наистина си единствен!
— Да — кимна той и прикова очи в Лена. — Ще бъда единственият.
Настаниха се удобно с коктейли и отрупани с храна чинии от богатата шведска маса. Под нежните звуци на Джазовия квартет Диклън им разказа за напредъка си в къщата.
— Ще работя на открито, докато времето позволява. Тибалд все още се занимава с гипса и сега се опитвам да намеря бояджия за фасадата. Не искам сам да я правя. Човекът, който боядиса салона, дойде да види библиотеката, но си тръгна прекалено бързо — сподели Диклън мрачно, като отпи от коктейла си. — Мисля, че няма да се върне. Нито пък плочкаджията. Беше завършил едната баня наполовина, когато си събра багажа.
— Мога да поразпитам тук-там за работници — предложи Одет.
— Ще ти бъда много благодарен. Но мисля, че трябва да потърся работници, които не живеят в околността, или да се опитам да свърша работата сам. Положението в Мане Хол е доста напрегнато.
— Как може възрастни мъже да бягат само защото няколко врати са се затръшнали? — презрително изкриви устни Лена. — Би трябвало да имат повече смелост.
— Вече не са само вратите. Бият часовници, а в къщата няма нито един. В празните стаи свири музика. Когато бояджията беше там, вратата на библиотеката непрестанно се отваряше и затваряше. А след това дойдоха писъците.
— Какви писъци?
— На плочкаджията — отвърна Диклън, като се усмихна тъжно. — Каза ми, че чул някой да влиза в спалнята и решил, че съм аз. Заговорил ме, докато редял плочките и слушал как се движа из стаята. Но тъй като не съм отговорил на нито един от въпросите му, влязъл в спалнята. А там нямало никой. От малкото, което разбрах, след като заговори горе-долу смислено, вратата на банята се затръшнала зад него, а цепениците в камината пламнали. После някой сложил ръка на рамото му. Трябваше да го свалям от тавана, когато влязох в стаята.
— Какво мислиш за това? — попита Одет.
— Няколко неща. Струва ми се, че с напредването на работата се засилва и… паранормалната дейност. Особено когато реша да променя оригиналните планове.
Лена набоде на вилицата няколко пръжки, южняшки специалитет, с който Диклън още не бе свикнал.
— Какво имаш предвид? — попита тя.
— Например гипсовата работа. В помещенията, където се възстановяват старите розетки и корнизи, всичко е спокойно. Но на местата, където направих промени — банята и плочките, става доста интересно. Сякаш онова, което е в къщата, побеснява, че не се придържам към оригиналния план.
— Това е нещо, върху което трябва да се помисли — отбеляза Одет.
— Мислих. Реших, че е Жозефин Мане — каза Диклън.
Дори тук, в оживения ресторант, където свиреше жизнерадостен джаз и бълбукаше шампанско, името го накара да настръхне.
— Господарката на Мане Хол — добави той. — Достатъчно е да видите снимките й, за да разберете, че тази жена не е обичала да я дразнят. А пък аз оставих отпечатъците си върху всичко нейно.
— И си решил да живееш с нея? — попита Одет, като се вгледа в упорито стиснатите му устни.
— Решил съм да живея в Мане Хол и да правя каквото си искам. Ако това не й изнася и иска да създава проблеми, нейна си работа.
Лена се облегна назад.
— Какво мислиш, бабо? Смелост или инат?
— О, по малко и от двете. Добра комбинация.
— Благодаря, но не знам дали това е смелост. Къщата си е моя и няма спор по този въпрос. Но все пак, не мога да обвиня човек, който не е инвестирал в нея друго, освен времето и труда си, че иска да избяга. Е, мис Одет, как мислиш? Дали наистина дразня Жозефин?
— Смятам, че в тази къща има две противоположни сили. Едната те доведе тук, а другата иска да се махнеш. Важното е коя е по-силна.
Тя отвори чантата си и извади малка копринена торбичка.
— Направих я за теб.
— Какво е това?
— Малко кухненска магия. Трябва да я държиш в джоба си. Може и да не помогне, но няма да навреди — обясни тя, като вдигна чашата си и се усмихна. — Представи си само — да пиеш шампанско толкова рано.
— Ела с мен в Борнео и ще можеш да се къпеш в шампанско.
— Скъпи, ако пийна достатъчно, може и да приема предложението ти.
— Тогава ще поръчам следващата бутилка.
Беше толкова мил, помисли си Лена. Флиртуваше с баба й, чиито бузи се бяха зачервили от удоволствие. Притесняваше се за другите хора. Даваше си труда да разбере какво би им харесало и се грижеше да им го осигури.
Беше внимателен, умен, секси, богат, решителен и мил.
И твърдеше, че е влюбен в нея.
Смяташе, че го разбира достатъчно добре, за да е сигурна, че не би й казал подобно нещо, ако не бе убеден в него. И точно това я притесняваше.
Диклън можеше да я накара да се влюби в него. Бездруго вече почти го бе постигнал. Всеки път, когато Лена се опиташе да застане твърдо на земята, усещаше, че губи равновесие. Какво щеше да стане, когато паднеше? Нямаше да може отново да се надигне. Бе сигурна в това. Връзките бяха лесни, когато нямаха значение или пък го имаха само за момента.
Но когато бяха важни, променяха всичко.
Признаваше си, че нещата вече се бяха променили. Всичко бе започнало с копнежа й по него. А сега и с удоволствието и предизвикателството, които изпитваше, когато е с него. Представяше си как се чувства по този начин ден след ден, година след година.
Диклън искаше обещания, които тя се страхуваше да даде.
Не, не се страхуваше. Просто не искаше да ги даде.
После го загледа как се навежда и целува баба й по бузата и наистина се уплаши, че накрая щеше да му даде всичко, което поискаше от нея.
Ухажваше я. Тази дума му се струваше невероятно мила и южняшка. Караше го да си представя лунни пътеки, люлки на терасата, студена лимонада и танци.
През целия март две неща заемаха мислите, времето и плановете му. Лена и къщата.
Диклън отпразнува чудесните резултати от неврологичните тестове, като си отпусна цял ден из антикварните магазини. Пролетта изпълваше въздуха с аромат на цветя, а хората се разхождаха по фланелки. Кончетата, които теглеха обичаните от туристите файтони, потрепваха весело.
Лятото щеше да стовари тежката си ръка съвсем скоро и да превърне въздуха в меласа. Тази мисъл му напомни, че трябваше да поправи климатичната инсталация и да инсталира големи вентилатори в някои от стаите.
Диклън пазаруваше с обичайната си импулсивност и повдигна настроението на няколко магазинери, преди да се отбие в някакво място, наречено „Вчера“.
Магазинът бе отрупан със старинни лампи, масички и бижута. Имаше и три будки със завеси отпред, където посетителят да седне и да узнае бъдещето си, разчетено на карти „Таро“.
Пръстенът прикова вниманието му в мига, когато спря поглед върху него. Кървавочервеният рубин и кристалночистият диамант оформяха двете половинки на сърце върху платинена халка.
Диклън го взе в ръка и веднага разбра, че го иска за Лена. Вероятно бе глупаво да купува годежен пръстен на този етап от връзката им. А и беше смахнато да се спре на първото, без да е огледал и другите възможности.
Но това бе пръстенът, който искаше да сложи на ръката й. Диклън реши, че след като си бе купил цяла
