Не спомена и дума повече за любов.
Разпита я за работата й и за последните два дни от карнавала. Пусна музика и й говореше през вратата, докато тя режеше зеленчуци, а скарата димеше.
Можеше да са обикновени приятели или отдавнашни любовници.
Вечеряха в красивата му кухня, на светлината на свещи. Дори къщата се държеше добре. Но въпреки това, или пък точно заради него, Лена остана нащрек по време на вечерята.
Диклън извади готова торта от хладилника. Лена я погледна и въздъхна.
— Не мога.
— Е, ще я запазим за по-късно.
— Не мога за четиридесет дни. Отказах се от шоколада докато траят постите.
— Аха — кимна той и прибра тортата обратно. — Е, вероятно имам и нещо друго.
— А ти от какво се отказа? — попита Лена.
— От носенето на женско бельо. Адски ми е трудно, но мисля, че мога да се удържа до Великден.
— Ако продължиш да дрънкаш такива глупости, ще си взема обратно пепелта.
Той определено я изпълваше с желания, помисли си Лена. И единственият начин да реши този проблем бе да го накара да я желае още повече. Пристъпи към него, обви ръце около кръста му и се притисна плътно към него.
— Трябва да се откажеш от нещо, скъпи. От нещо, по което много си падаш.
— Със сигурност няма да е от теб.
Диклън й позволи да го завърти и да го притисне в хладилника.
Да, наистина я познаваше добре, помисли си той, възбуден от целувките й. Лена използваше секса, за да бъде винаги една стъпка пред него. Или зад него. И ако не осъзнаваше, че той може да я обича така силно, както я желае, просто трябваше да й го покаже.
— В леглото — промърмори Лена и го зацелува по лицето. — Каза, че ме искаш в леглото.
Тя го задърпа към вратата. Диклън си помисли дали да не я поведе по кухненските стълби, но реши, че дългият път може да се окаже по-интересен.
Притисна я до стената в коридора и захапа леко гърлото й.
— Ще стигнем и до леглото — успокои я Диклън.
Спусна ръце надолу, вдигна блузата над главата й, издърпа я и я метна настрани. Притиснати плътно, те се завъртяха и размениха местата си. С нетърпеливи ръце, Лена дръпна ризата му силно и копчетата се посипаха по пода.
Сваляха дрехите си по пътя към стълбите. Сутиенът й увисна на парапета. Джинсите на Диклън останаха на третото стъпало.
И двамата останаха без дъх, докато стигнат до площадката.
Ръцете му бяха загрубели като на истински работник и накараха кожата й да запламти.
— Побързай — извика тя и го захапа по рамото, обзета от диво желание. — Побързай!
Диклън едва не я облада още там на площадката, но се сдържа, тъй като искаше да я усети под себе си. Впил устни в нейните, той обви ръце около талията й и я повдигна. Нещо диво и примитивно му подсказа, че за тях вече нямаше друг избор, освен да се отдадат пламенно един на друг.
Сенки се спуснаха върху тях, докато отиваха към спалнята. Изпод другите врати задуха студен въздух и Лена потръпна.
— Диклън…
— Това сме ние — изръмжа той и я притисна силно към себе си.
Студът отстъпи назад.
Паднаха на леглото му, вплетени един в друг. Диклън проникна в нея и тя заби нокти в гърба му. Заля я вълна от безумно удоволствие. Повдигна се към него и отвърна на буйната му страст.
Нямаше контрол, нито желание за такъв. Само дива жажда да вземеш, а с нея и огромно желание да дадеш.
Някъде далеч заби часовник. На дванадесетия удар Лена стигна до върха заедно с Диклън.
Той се опита да се отмести от нея, но тя го задържа.
— Не мърдай още — помоли Лена.
— Прекалено тежък съм за теб — отвърна Диклън и я целуна по врата.
— Така ми харесва.
Тя лениво завъртя глава, за да му даде възможност да я целуне по лицето. Тялото й бе отпуснато и премаляло от удоволствие.
— Това е по-хубаво и от шоколадова торта — усмихна се Лена.
Диклън се засмя, претърколи се и я сложи върху себе си.
— Така няма да се притеснявам, че ще те смачкам.
— Джентълмен докрай — промърмори тя и се настани удобно. — Винаги съм харесвала биенето на часовник. Но трябва да го свериш. Още няма полунощ.
— Знам.
— Звучи като голям старинен часовник. Къде го сложи? В салона ли?
— Не — отговори Диклън, като я погали по гърба. — Нямам часовник.
— Скъпи, чух часовник, който удари дванадесет.
— Да, аз също. Но нямам часовник.
Лена повдигна глава и въздъхна леко.
— Аха. Това не те ли плаши?
— Не.
— Добре. Значи и аз не се страхувам — кимна тя и легна на гърдите му.
Глава 13
Според Диклън най-добрият начин да се справиш с пречките и препятствията към някоя цел бе не да се хвърляш с главата напред и да рискуваш да си строшиш черепа, а да ги разрушиш една по една. Постепенно и разумно. Упорито. Независимо дали ставаше дума за съдебно дело, спортно събитие или любовна връзка, важно бе да държиш крайната си цел под око, за да подбереш подходящите средства.
Той откри къде ходеха на църква Лена и баба й. Проучванията бяха важни за всяка стратегия.
В неделя сутрин, когато се настани на пейката до тях, Лена го изгледа замислено, а мис Одет му намигна съзаклятнически.
Диклън реши, че Господ ще разбере и оцени стратегията му и няма да го обвинява, че е използвал неделната служба, за да постигне целта си.
Но все пак нямаше да спомене за това на майка си. Дългогодишният опит му показваше, че тя е много по-непреклонна от Всемогъщия.
Насочил чара си основно към Одет, той уговори дамите да обядват с него и получи още един хладен поглед от Лена, когато съобщи името си на салонния управител, тъй като вече бе резервирал маса за трима.
— Много си сигурен в себе си, скъпи — подметна тя.
Сивите му очи бяха невинни като на хлапе от църковния хор.
— Просто съм подготвен.
— Не си скаут, за да си вечно готов, скъпи.
— Внучката ти е ужасно цинична — отбеляза Диклън, като предложи ръката си на Одет.
— Всъщност е умна — усмихна се Одет, като го потупа по ръката и гривните й задрънчаха. — Жената трябва да е умна, когато наоколо има любезни и хубави мъже. А мъжът, който идва в църквата, за да прекара неделя сутрин с една жена, също трябва да е доста умен.
— Реших да дойда и да се помоля.
— И за какво се моли?
— Да избягаш с мен в Борнео.
Одет се засмя и седна на стола, който Диклън галантно задържа.
