— Посрамваш и себе си, и семейството, Жулиен. Изпратен съм да те отведа у дома.
— Не се срамувам да платя на някоя курва — отвърна Жулиен, като остави чашата си и прокара ръка по бедрото на блондинката. — Но ако се бях оженил за такава, това вече щеше да е друг въпрос. Но ти ме изпревари тук, братко, както и в много други неща.
Лицето на Люсиен пребледня.
— Не говори за нея в това място!
— Брат ми се ожени за една курва от блатото — каза Жулиен, като дръпна към себе си блондинката, която се опитваше да се измъкне от него.
Усети как лудо бие сърцето й под ръката му. Очевидно сблъсъкът между двамата братя я плашеше.
А ужасът й го възбуди много по-силно от обещанията, които бе прошепнала в ухото му.
— Люсиен, гордостта на семейство Мане, доведе курвата си у дома, а сега хленчи, защото тя го изостави заради друг и го насади с незаконороденото си дете.
Трябваше да повярва в това. Цяла зима бе давил в океан от бърбън спомена за вторачените очи на Абигейл и плясъка на тялото й в блатото.
Трябваше да повярва на всяка цена. В противен случай щеше да откачи.
— Ставай — нареди Люсиен на блондинката. — Тръгвай си.
— Аз пък я искам тук — намеси се Жулиен и стисна здраво ръцете й.
Никой от двамата не забеляза как в стаята се възцари мълчание, как звуците от пианото замряха и смехът престана. Люсиен се протегна и дръпна жената от скута на брат си. Тя побягна като заек още докато Люсиен теглеше Жулиен от стола.
— Господа — чу се гласът на мадам, която тръгна към тях, придружена от огромен мъж. — Не искаме неприятности тук, господин Жулиен — изгука тя и го погали интимно по бузата, но очите й останаха ледени. — Прибери се с брат си, скъпи. Тук не е място за семейни скандали.
— Разбира се. Приеми извиненията ми — кимна Жулиен, като пое ръката й и я целуна.
После се завъртя и се хвърли върху брат си.
Масата и лампата паднаха на пода. Хората се разбягаха, жените запищяха, а братята се затъркаляха, като се удряха с юмруци и ръмжаха като кучета, отдали се на дългогодишната си омраза.
Биячът на заведението се намеси, вдигна Жулиен за яката, занесе го до вратата и го изрита навън. Люсиен едва бе застанал на колене, когато усети как го вдигат.
Ругатни и писъци го последваха на улицата. Срам потисна яростта му. Люсиен поклати глава, за да я проясни, и се изправи.
Погледна надолу към брат си и почувства друг вид срам.
— Как стигнахме дотук? — изморено запита той. — Да се бием в бардаци, да се валяме из канавките. Искам мир между нас, Жулиен. Господ знае, че никъде другаде за мен няма спокойствие.
Той протегна ръка, за да помогне на брат си да се изправи.
Но срамът на Жулиен имаше различен цвят. Черен.
Не помнеше как е извадил ножа от ботуша си. Алкохолът и гневът го заслепиха. Не помнеше и как скочи на крака и замахна.
Усети как острието разрязва плътта на брат му и изпита дива радост. Оголи зъби и загледа налудничаво, когато долови миризмата на кръв.
Отново се сбориха. Люсиен бе обезумял от болка и шок, а Жулиен — от черна омраза.
Животински ужас обзе Жулиен, когато ножът се насочи към него и потъна дълбоко.
— Мили Боже — промърмори той, вторачен в кръвта по гърдите си. — Ти ме уби.
Започна невероятна жега. Диклън имаше чувство, че дори въздухът се поти. Рано сутрин и късно вечер, когато горещината беше поносима, той работеше навън. Следобед търсеше прохлада в къщата.
Не беше много удобно да пренася инструментите навън и навътре, но все пак напредваше, а това бе най-важното.
Не се обади на Лена, защото реши, че тя има нужда побеснее и да се успокои. Но непрестанно мислеше нея.
Мислеше за нея, докато ковеше дъски, когато разглеждаше мостри с цветове и инсталираше вентилаторите.
Мислеше за нея, когато се събуждаше посред нощ, полегнал на тревата до езерото, стиснал часовника на Люсиен в ръка и с обляно в сълзи лице.
Опитваше се да не мисли за ходенето насън през деня, но не можеше да изхвърли Лена от главата си.
Още един ден, заповяда си той, като избърса потта от лицето си. После щеше да отиде в града и да потропа на вратата й. Ако се наложеше да я притисне в ъгъла, за да говори с нея, щеше да го направи.
Сватбата на Реми наближаваше. А това означаваше, че не само щеше да гледа как се жени най- добрият му приятел, но и родителите му щяха да пристигнат.
Диклън бе странно благодарен задето бяха отхвърлили поканата му да отседнат при него. Всички щяха да са много по-щастливи, ако майка му и баща му бяха настанени в хубав хотелски апартамент.
Но независимо от това бе решил да довърши терасите и една от спалните за гости. По този начин къщата щеше да изглежда впечатляваща, когато дойдеха да го видят, а и той можеше да им докаже, че стаята, която им бе предложил, наистина съществуваше.
Майка му със сигурност щеше да провери.
Диклън слезе от стълбата, взе шишето със студена вода и отпи. После изля остатъка върху главата си. Освежен, тръгна по ливадата. Обърна се назад, за да погледне къщата и усети как по лицето му се разпростира усмивка.
— Не е лошо — каза той на глас. — Не е никак лошо за един аматьор янки.
Беше завършил двете предни стълбища и сега те се издигаха елегантно от всяка страна на терасата на втория етаж. Тази красива гледка си заслужаваше всяка драскотина, синина и порязване.
Това щеше да е неговата радост и гордост.
Сега трябваше само да подкупи бояджиите да поработят в адската жега или да се моли за промяна на времето.
Но нямаше да чака, докато завърши и задната част на къщата. Искаше да боядиса фасадата и да я види как блести в снежнобяло.
За да си направи кефа, той се върна, качи се бавно по дясното стълбище, прекоси терасата и слезе по лявото. Това му достави такова удоволствие, че го направи отново.
После изрови мобифона си от кутията с инструменти и звънна на Лена.
Просто трябваше да сподели радостта си с нея. Какво значение имаше, че избързваше с един ден?
Телефонът още звънеше, когато Диклън погледна настрани и видя как Лилибет прекосяваше моравата. Той го изключи и го върна на мястото му в кутията.
— Кълна се, тази жега е просто съсипваща — усмихна му се Лилибет и размаха ръка пред лицето си.
Диклън забеляза, че носеше гривните на мис Одет.
— А още не е станало обяд. Я се виж само — измърка тя, като се доближи до него и прокара пръст по голите му гърди. — Целият си мокър.
— Бърз душ — обясни Диклън, като се отдръпна инстинктивно назад, за да не усеща пръста й. — Какво мога да направя за вас, госпожице Симон?
— Можеш да ме наричаш Лилибет. Все пак си добър приятел на майка ми и на малкото ми момиченце, нали?
Тя се завъртя и очите й се ококориха, когато огледаха къщата.
— Не мога да повярвам какво си направил с това огромно старо място. Трябва да си много умен, Диклън — започна да флиртува Лилибет. — Мога да те наричам Диклън, нали?
— Разбира се. Но не е нужно да си чак толкова умен — отвърна той. — Трябва само да имаш достатъчно време.
И достатъчно пари, помисли си тя. Много пари.
