да води клиентите си в дома и носеше и дрога. Окраде ме и отново ме изостави, оттогава не искам да я видя. Приключих с нея. Но всъщност никога няма да приключа напълно, Диклън. Нищо не може да промени факта, че тя е моя майка.
— Но пък нищо, което тя прави, не може да промени самата теб. Ти си чудесно момиче. Лена. Правиш чест на хората, които са те отгледали. И Лилибет те мрази заради това.
Лена се вторачи в него.
— Мрази ме — прошепна тя. — Никога преди не съм успявала да споделя това с някого. Защо подобно признание помага толкова много?
— Няма да кажа, че тя не може да те нарани повече, защото не е така. Но мисля, че вече не може да те нарани толкова силно.
Лена замислено изтърси пепелта от цигарата си.
— Вечно те подценявам — каза тя.
— Няма проблеми. Така ще мога да те изненадвам от време на време. Как ти се струва поредната ми изненада? Лилибет е свързана с Мане Хол.
— Какво имаш предвид?
— Не знам точно и не мога да го обясня. Но знам, че е. Мисля, че е трябвало да се върне и да ми каже нещата, които ми наговори. Още една брънка във веригата. Смятам, че този път с Лилибет е свършено тук. Обади се на баба си, Лена. Не позволявай на тази жена да ви раздели.
— Мислех си за това и предполагам, че ще го направя — кимна тя, като взе празната си чаша, разклати я и я остави на масата. — Бях решила твърдо да приключа и нашата връзка, Диклън.
— Можеше да се опиташ.
— Наистина го мисля. И за двама ни ще е по-добре, ако се разделим и се опитаме да си останем приятели.
— Можем да сме приятели. Искам децата ни да имат родители, които се харесват.
Лена вдигна ръце примирено.
— Трябва да се връщам на работа.
— Добре. А като говорим за сватба, има известна промяна във венчавката на Реми и Ефи. Тържеството ще бъде у нас.
Тя разтърка слепоочията си и се опита да влезе в шеговития му тон.
— В полузавършени стаи, сред инструменти и дъски, и…
— Това е прекалено отрицателно отношение, особено след като възнамерявах да те помоля за помощ. Можеш ли да държиш четка за боядисване?
Лена въздъхна.
— Всички ли спасяваш?
— Само хората, на които държа.
Някъде в интервала между излизането на Диклън от Мане Хол и пристигането на Ефи, Лилибет направи ново посещение. Беше полуобезумяла от кокаин и обида. Ако проклетото копеле не можеше да отдели няколко кинта за майката на жената, която чукаше, тя щеше да си помогне сама.
По обяд, когато Диклън я поведе към кухнята, тя огледа внимателно първия етаж, затова сега се отправи към библиотеката и огромното бюро в нея.
Знаеше, че богатите хора държат пари в брой в домовете си, затова започна бързо да отваря чекмеджетата и да рови из тях. Извика доволно, когато намери спретната купчинка с петдесетачки, и светкавично пъхна парите в джоба си.
Помисли си, че подредените по рафтовете книги струват доста пари, но бяха доста тежки, а и трудни за продаване. Диклън сигурно имаше още пари, а и бижута в спалнята си.
Лилибет се втурна нагоре по стълбите. Фактът, че Диклън можеше да се прибере всеки момент, само засилваше вълнението й от кражбата.
Някаква врата се затръшна рязко и тя падна на колене. Успокои се с мисълта, че става силно течение. Всъщност дори почувства леден полъх, когато се изправи.
Докосна дръжката на първата врата, но бързо отдръпна ръката си. Металът беше толкова студен, че едва не залепна за него.
Няма значение, каза си тя. Неговата стая беше по-надолу по коридора. Лилибет не беше толкова глупава, колкото хората си мислеха. През последните няколко дни бе наблюдавала къщата внимателно. И бе видяла как Диклън излиза на терасата от стаята в далечния ъгъл.
Тя се засмя доволно и нахлу в спалнята му. Отвори горното чекмедже на тоалетката и се натъкна на красива старинна кутия.
Златни бутонели, или поне тя предполагаше, че са златни. И сребърни, с лъскави сини камъни. Диамантени копчета, златен часовник. А в малка кутийка лежеше женски пръстен с диаманти и рубини във формата на сърце.
Лилибет остави кутийката на тоалетката и зарови из другите чекмеджета, където намери нова пачка банкноти.
Тя прибра банкнотите в кутията за бижута и я понесе под мишница.
Застана насред стаята, като дишаше тежко от вълнение, а кокаинът танцуваше в кръвта й. Зачуди се дали да не разхвърля спалнята, но реши, че не е разумно. А тя беше разумен човек.
Нуждаеше се от време, за да превърне бижутата в пари, а парите — в дрога. Време бе да изчезва от града. Но трябваше да остави нещата такива, каквито си бяха.
Щеше да излезе от другата страна, за да не би любопитната й майка да я види.
Но когато се върна в коридора, откри, че се е вторачила в стълбите към третия етаж.
Какво ли имаше там? Вероятно нещо хубаво. Нещо, за което можеше да се върне по-късно. Нещо, което щеше да я направи богата.
Гърдите й свистяха от ускорения дъх. Кожата й бе леденостудена. Но не можа да устои на желанието да се качи по стълбите. Беше сама в къщата, нали? А това я правеше нейна.
Да, това беше нейната къща.
Лилибет преглътна, за да овлажни гърлото си и тръгна нагоре. Потрепери.
Гласове? Как можеше да чува гласове, когато тук нямаше друг, освен нея? Но гласовете я спряха и подтикнаха да се върне.
Стори й се, че някакви ръце я блъскат по гърба. Тя протегна треперещата си ръка към дръжката на вратата.
Смяташе да я отвори бавно и да надникне вътре. Но в мига, когато докосна дръжката, вратата се отвори широко.
Лилибет видя мъжа и жената на пода, чу писъците на бебето в люлката. Видя очите на жената — ококорени и слепи. Мъртви.
Мъжът, чиято коса блестеше като злато на мъждивата светлина, се обърна към нея.
Лилибет се опита да изпищи, но не успя да си поеме дъх. Когато отвори уста, нещо проникна в нея. В следващия ужасяващ миг се превърна в нея, после сякаш мина през тялото й. Студено, злобно и страшно нещо.
В стаята се появи нова фигура. Женска, в дълга роба.
В безмълвен ужас Лилибет се обърна и побягна.
Глава 17
За по-малко от двадесет и четири часа Диклън откри, че има повече помощници в къщата, отколкото бяха нужни. Очевидно всички в Луизиана бяха поканени на сватбата и имаха желание да помогнат.
Имаше бояджии, водопроводчици и дърводелци. Макар да се сети, че ако само половината от хората бяха решили да ремонтират опожарената плантация, където бе планирана сватбата, щяха да свършат за
