около двайсет минути, Диклън реши да не споделя мисълта си с тях. Щеше да е грубо от негова страна.
А и той наистина се радваше на помощта. Напомняше си за това винаги, когато почувстваше, че отговорността за някои части от къщата се изплъзва от ръцете му.
Беше очаквал с нетърпение да покрие долната тераса сам, но се утеши с мисълта, че един добър ураган щеше да изиска ново покриване. Бе възнамерявал да изцикли и лакира сам пода в балната зала, но се примири, когато си помисли за всички останали подове в къщата, които го очакваха.
А и определено нямаше нищо против да повери външните бояджийски работи на другиго. Беше тежка и изморителна работа, а след като я зачеркна от списъка си, се почувства свободен да се заеме с долната тоалетна, да закачи разкошния полилей, който бе купил за фоайето, и да довърши плановете си за мокрото помещение. И…
Е, наистина имаше още доста работа.
За Диклън беше истинско удоволствие да наблюдава как Ефи се измъкваше от работа по време на обедната си почивка. Дори и когато водеше майка си със себе си. Госпожа Рено беше по-излъскана и стара версия на дъщеря си, с очи като орел и глас на старшина.
Реми беше прав, наистина бе страшна. Диклън се криеше от нея, когато бе възможно, при това, без да се засрами.
На втория ден от кампанията Диклън тръгна към задната тераса, за да провери как напредва работата. Чувстваше се горд заради плочките, които бе подредил, и бе покрит с прах от рязането им.
Шумът беше оглушителен. Гласове, радио, електрически инструменти. Макар и да обичаше весели компании, би дал хиляда долара, за да остане сам в къщата си за пет минути.
— Джим Реди? Искам тези прозорци да блестят, чуваш ли ме? Как ще изглеждат на снимките, ако ги оставиш мърляви? Захващай се за работа, момче!
Гласът на госпожа Рено накара Диклън да се завърти енергично и да смени посоката. Едва не прегази Одет в бързината.
— Хей, извинявай. Добре ли си? Не те видях. Исках да избягам.
— Голяма лудница е тук.
— Абсолютно си права. Ако в деня на сватбата мястото не отговаря на изискванията на генерал Рено, всички ще бъдем разстреляни.
Диклън хвана Одет подръка и я поведе към библиотеката, като мислеше само за собственото си спасение. След като влязоха вътре, той бързо затвори вратата.
— Може ли да дойда да живея в твоята къща?
Одет се усмихна, но, за разлика от друг път, очите и не се оживиха.
— Ти си чудесно момче, Диклън. Правиш всичко това заради приятеля си.
— В момента не правя друго, освен да се пазя.
— Знам, че предпочиташ тези хора да си тръгнат и да те оставят да си играеш сам с къщата си.
— Ами… не знам — сви рамене той. — След като си тръгнат, пак ще има доста работа. Сега няма да се занимаваме с третия етаж и слугинските помещения, ще довършим само още една стая на втория. Ще ми кажеш ли какво не е наред, мис Одет?
— Трябва да събера сили.
Тя остави пазарската си чанта и отиде да разгледа книгите му. Огромни количества от тях все още бяха прибрани в кашони, но тя си представи как щеше да изглежда библиотеката. Високи кули с думи, някои стари и оръфани, други — чисто нови. Дребни съкровища, наситени цветове.
— Имаш въображение — похвали го тя. — Представяш си какво искаш и го осъществяваш. Това е чудесно умение, скъпи.
— Някои хора го наричат ограниченост.
— Ти си всичко друго, но не и ограничен. В главата ти има безброй канали. Аз съм много привързана към теб, Диклън.
— Аз също съм привързан към теб. Защо не седнеш, мис Одет? Изглеждаш изморена.
И притеснена, добави той наум.
— Да приготвя ли по едно студено питие? — попита.
— Не. Не искам да рискуваш да попаднеш в ръцете на Сара Джейн Рено. Тя наистина е опасна.
— Да. Каза ми да се подстрижа до края на седмицата, за да не изглеждам занемарен, но пък да не приличам на новобранец — намусено се оплака Диклън и прокара ръка през косата си. — Освен това ми обясни, че щяла да сложи луксозни сапуни, кърпи и т.н., в баните в деня преди сватбата. Заплашен съм със смъртно наказание, ако посмея да ги използвам. И трябвало да вкарам повече зелени растения в къщата. Никоя къща не можела да диша без зелени растения.
— Просто е нервна, скъпи. Ефи е любимката й. Най-малката й дъщеря — обясни Одет, после стисна устни. — Диклън, срам ме е да кажа онова, което трябва. Няма да те виня, ако след като свърша, ме помолиш никога вече да не идвам в дома ти.
Думите на Одет го разтревожиха не по-малко от болката в очите й.
— Не можеш да кажеш нищо, което да ме накара да те прогоня от дома си, мис Одет. Какво се е случило?
— О, Господи, ако това провали отношенията между теб и Лена, никога няма да си простя. Дъщеря ми те обра — избъбри тя набързо. — Проникна в дома ти и открадна.
Със свито сърце, Одет бръкна в торбата си и извади кутията за бижута.
— Това беше в стаята й. Знаех, че е твоя, още преди да погледна вътре и да видя бутонелите с инициалите ти. Не знам дали всичко е тук, но не намерих друго. Ако нещо липсва…
— Лесна работа, ще проверим. Но искам веднага да седнеш.
Тя кимна и се отпусна на един стол.
Диклън потисна гнева си, сложи кутията на масата и я отвори. Първо видя кутийката с пръстена на Лена, вдигна капака и усети как яростта му преминава, когато камъните блеснаха пред очите му.
— Добре — въздъхна той. — Най-важното е все още тук.
Доколкото успя да види, всичко си беше на мястото, с изключение на двете хиляди в банкноти по двайсет, стегнати със стара щипка за пари, принадлежала на дядо му.
— Всичко е тук — съобщи той.
— Не ми казваш истината — отвърна Одет мрачно.
— Липсват само малко пари.
— Трябва да знам колко, за да мога да ти ги върна.
— Да не мислиш, че бих взел пари от теб? — извика Диклън, а Одет потръпна леко, когато долови гнева му. — Погледни ме. Мислиш ли, че бих взел пари от теб заради това? Заради каквото и да е?
Старата жена стисна устни, за да спре треперенето им.
— Аз съм отговорна за нея.
— А не би трябвало да се чувстваш отговорна. Не ме обиждай повече с предложения за пари.
Въпреки че си бе обещала да не плаче пред Диклън, Одет не можа да сдържи сълзите си.
— Знам я каква е. Знам, че никога няма да стане такава, каквато се надявах и желаех още от момента, когато я усетих в себе си. Но тя ми даде Лена.
Одет извади носна кърпичка и избърса бузите си. Нямаше да плаче повече.
— Очаквах, че може да открадне от мен, преди да изчезне отново, но не мислех, че ще обере и теб. Въобще не ми е минавало през ума и съжалявам за това.
— Искаш ли отново да ме погледнеш в очите и да видиш дали те обвинявам?
— Не. Знам, че не ме виниш. О, Диклън, искам те за моята Лена. Седя си тук, знам, че дъщеря ми е откраднала от теб, а си мисля само, че те искам за моето мило дете.
— Това е чудесно, защото и аз я искам за себе си — усмихна се Диклън, като взе кутийката с пръстена и пристъпи към стола на Одет. — Купих й това. Защо не и кажеш някоя добра дума за мен, така че като й го дам, да не ми откаже?
Одет погледна пръстена и въздъхна.
— Точно като за нея. Направо е идеален. Тя има добро сърце, Диклън, но по него има много белези. Лена е силна. Понякога се тревожа, че е прекалено силна и ще забрави как да дава. Трябва да поговоря с нея по въпроса.
