— Обичам те, Ема. — Отпусна главата си над хванатите им ръце. Тя не отговори, докато той се опитваше да прикрие обзелото го вълнение. — Неподходящо време, неподходящо място! — Въздъхна и закрачи из стаята. — Във всеки случай, ако се чувстваш готова, ние бихме желали да запишем показанията ти.
Гледаше го как неспокойно крачи из стаята. Нищо не можеше да отговори, поне сега, когато почти нищо не чувстваше. Ако нещата се бяха развили по-различно… Попита се, ако беше другояче, би ли му протегнала ръка, би ли му се доверила. Но не беше различно.
— С кого трябва да говоря?
— Можеш да говориш с мен. — Когато се обърна към нея, вече се владееше. — Или мога да повикам жена следовател, ако ще се чувстваш по-спокойна.
— Не. — Неспокойните й пръсти заровиха в теменужките. — Не, мога да говоря с теб.
— Стенографът чака.
— Добре. Можем да започнем веднага. Предпочитам да свърши бързо.
Не беше лесно. Не погледна към него, докато говореше. Очакваше, че като разкаже всичко за страховете, срама и униженията, ще се освободи от тях. Когато свърши, се почувства само изтощена.
Майкъл не бе в състояние да проговори.
— Това ли е всичко, което ти трябва? — попита Ема.
Само кимна с глава. Трябваше да излезе от стаята.
— Ще го напечатаме на машина. Когато си в състояние, можеш да го прочетеш и подпишеш. Ще се обадя по-късно.
Излезе от стаята и тръгна към асансьора. Спря го Маккарти.
— Дюър те иска моментално в участъка. Пресата е побесняла.
— По дяволите, пресата! Искам да повървя.
Върнал се в Лондон, Робърт Блекпуул прочете съобщението във вестника. Стори му се много забавно. Най-добри бяха лондонските ежедневници с всичките си глупости за убийство от страст и убити мечти. Дори бяха успели да покажат и две снимки. Не бяха добри, но на него му доставиха върховно удоволствие. Най- много му хареса, че лицето й е на кайма.
Не бе забравил как тя го беше нападнала.
Жалко, че Латимър не я е пребил до смърт, си каза. Но има и други начини да си го върне.
Вдигна телефона и позвъни на лондонския „Таймс“.
Като прочете интервюто на следващия ден, Пит побесня. Робърт Блекпуул изразяваше дълбоката си мъка от смъртта на талантлив млад музикант като Латимър и свързваше с нея случилото се между него и Ема. Твърдеше, че тя проявила яростна ревност към връзката му със съученичката й. Когато опитът й да го съблазни пропаднал, тя грабнала едно ножица и го заплашила.
Заглавието беше безочливо.
Жажда за любов довежда Ема до насилие
Казаното от Блекпуул караше хората да се питат дали е действала в самозащита, или е застреляла съпруга си от ревност.
Пит ядосано набра телефона.
— Глупак такъв!
— Добро утро и на теб. — Блекпуул се изкикоти. Очакваше позвъняването.
— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като разпространяваш тази история? Достатъчни са ми мръсотиите.
— Не е моя мръсотията, приятел. Ако ме питаш, малката Ема си получи заслуженото.
— Не те питам. А ти казвам да се откажеш.
— И защо трябва да го правя? Ще използвам рекламата. Нали винаги си твърдял, че пресата продава плочите?
— Казвам ти да се откажеш.
— Или?
— Не те заплашвам, Робърт. Просто повярвай на думата ми, че ровенето в мръсни тайни не е здравословно за никого.
Настъпи тишина, след това Блекпуул продължи:
— Тя трябваше да ми плати.
— Може би. Не ме интересува. Звукозаписните компании са прословути с капризността си. А през последните две години ти слизаш надолу в класациите, Робърт. Не би желал в такъв момент да се наложи да търсиш нов мениджър, нали?
— Ще отстъпиш, Пит. Съмнявам се дали някои от нас би искал да разруши старото ни приятелство.
— Запомни го. Продължавай да раздухваш историята и аз ще те изхвърля като мръсен парцал.
— Нуждаеш се от мен, както и аз от теб.
— О, в това се съмнявам. — Пит се усмихна. — Много се съмнявам.
Глава 38
Майкъл крачеше напред-назад по коридора. Смачка цигарата си, след това продължи да крачи неспокойно.
— Не ми харесва.
— Съжалявам. — Ема пое дъх внимателно. Ребрата й все още я наболяваха, ако правеше резки движения. — Искам да го направя и чувствам, че е най-доброто.
— Да дадеш пресконференция в деня, в който излизаш от болницата, е просто глупаво. И чист инат.
— По-лесно ще се отърва, ако направя официално изявление отколкото да се опитвам да ги отбягвам. — Говореше спокойно, но ръцете й бяха леденостудени под ленения жакет. — Повярвай ми. Знам много повече от теб за тези неща.
— Ако говориш за оная мръсотия, която започна Блекпуул, тя въобще не издържа. Той навреди повече на себе си, отколкото на теб.
— Не ме е грижа за Блекпуул, но трябва да мисля за семейството си и за това какво са преживели през последните седмици. И искам да си кажа думата. — Тя тръгна към залата, спря и се обърна. — полицията определи случая като самозащита. Последните три седмици се убеждавах в същото. Искам досието ми да е чисто, Майкъл.
Познаваше я добре и знаеше, че е безсмислено да спори, но все пак се опита.
— Деветдесет и девет процента от пресата са на твоя страна.
— Този процент остава като грозно петно.
В края на краищата отстъпи, приближи към нея и погали с палец бузата й.
— Някога питала ли си се защо животът е толкова тежък?
— Да — засмя се тя. — Започнах да мисля, че Господ наистина е човек. Ще влезеш ли с мен?
— Разбира се.
Те чакаха. Камери, осветление, микрофони — всичко бе нащрек. В момента, в който пристъпи на подиума, фотоапаратите защракаха, хората зашепнаха. Беше много бледа и от това белезите по лицето й личаха още повече.
Когато започна да говори, всички замлъкнаха.
Тя посочи само фактите. Поне това беше научила. Онова, което чувстваше, си беше само нейно. Изявлението беше кратко, около осем минути. Четеше го и бе доволна, че Пит й помогна да го напише. Завърши и отстъпи от микрофона. Предварително бе обявено, че няма да отговаря на въпроси, но те заваляха.
Хванала под ръка Майкъл, тя тръгна към вратата, но един въпрос я накара да спре.
— Ако през цялото време ви е малтретирал, защо стояхте?
