— Къде е тя? — попита Брайън.
— Направо. Дръж се. — Джоно взе ръката му. — С нея е Мариан. Трябва да се успокоиш преди да нахлуеш вътре. Достатъчни са й вълненията напоследък.
— Джоно е прав, Бри. — Бев се опитваше да не издава тревогата си. — Ние не искаме да я разстройваме. И трябва да разберем какво…как се е наранила. Можете ли да ни кажете какво се е случило? — попита тя Майкъл. — Тръгнахме веднага след като позвънихте.
— Дру Латимър е открил вчера Ема тук, в хотела й.
— Открил? — прекъсна го Брайън. — Какво искате да кажете? Не са ли били заедно?
— Откакто е решила да се разведе, тя се е криела от него.
— Развод? — Беше замаян от тревога и безсъние. — Говорих с Ема само преди няколко седмици, не ми спомена, че иска развод.
— Не е могла да каже нищо — обясни Майкъл. — Защото се е страхувала. Латимър я е пребивал през повечето време на брака им.
— Не може да бъде. — Брайън опъна назад косата си. — Той беше лудо влюбен в нея. Сигурен съм.
— Да. — Майкъл не бе в състояние повече да се владее и избухна яростно. — Наистина е бил „любещ съпруг“, истински сатана. Затова се е страхувала. Затова лежи вътре сега със смазано лице и счупени ребра. Проклетникът я е обичал до смърт наистина.
Устните му трепнаха. Ръката му стисна ръката на Бев, докато усети костите на нейните и своите пръсти.
— Бил я е? Да не искате да кажете, че той е причината Ема да е тук?
— Точно така.
Дива ярост го обзе. Сграбчи Майкъл за ризата.
— Къде е той?
— Мъртъв е.
— По-спокойно, Бри. — Джоно го хвана за рамото, питайки се дали е благоразумно да застава между двама разгневени мъже. — Така няма да помогнеш на Ема.
— Искам да я видя. — Привлече към себе си Бев. — Искаме да я видим веднага. — Мариан излезе и той тръгна към вратата. Не проговори, само погледна към дъщеря си.
— Детето ми! — Хвана се здраво за Бев, докато приближаваше леглото.
Ема го погледна. Закри лицето си с ръце. Не искаше той да я види така. Отстрани нежно ръцете й.
— Ема. — Наведе се и я целуна по челото. — Съжалявам. Толкова съжалявам.
Тогава тя заплака. Започна несвързано да му обяснява. Изтощена от вълнение, тя се отпусна. Ръката й остана в неговата.
— Дори не знам как се случи всичко. Или защо. Исках някой да ме обича, да обича само мен. Исках да имам семейство и си мислех… — Въздъхна тежко. — Мислех, че е като теб.
Едва сдържа сълзите си. Хвана ръката й и каза:
— Не трябва да се разстройваш от това. Не бива да мислиш за него. Никога вече няма да позволя да те нараняват. Заклевам се!
— Най-важното е, че си спасена. — Бев нежно отстрани косата й от превръзката на челото. — Това е най-важното за всички ни.
— Аз го убих — прошепна Ема. — Казаха ли ви, че аз го убих?
Потресен той потърси погледа на Бев.
— То е… то е свършило вече.
— Не те послушах. Не исках. — Хвана ръката му и я задържа. — Бях много ядосана и засегната — ти мислеше, че той ме иска само, за да стигне до теб.
— Недей!
— Ти си бил прав. — Произнесе думите с тежка въздишка. — Никога не ме е искал, нито ме е обичал. Не мен. И когато това, че ме има, вече не му бе достатъчно, за да постигне целите си, той започна да ме мрази.
— Не искам да мислиш за това сега. — Настоя Брайън. — Всичко, за което те моля, е да почиваш.
„Прав е“ — каза си Ема. Много е изтощена, за да мисли.
— Радвам се, че си тук. Татко, съжалявам, че толкова се отчуждихме.
— И двамата сбъркахме, но с това е свършено. — Усмихна й се. — Сега цялото време на света е наше.
— Ще се радваме да се върнеш вкъщи, когато се пооправиш. — Бев докосна бузата на Брайън. — При нас.
— При двама ви?
— Да. — Брайън хвана ръката на Бев. — Ще имаме достатъчно време за възстановяване. Всичките.
— Когато се събудих тази сутрин, не можех дори да допусна, че ще се чувствам отново щастлива — каза Ема. — Щастлива съм за вас. За останалото трябва да помисля.
— Няма защо да бързаш. — Бев се наведе и я целуна. — Ще те оставим да поспиш.
— Кесълринг. — Маккарти откри Майкъл по обяд в приемната на болницата. — Господи, да не си се преместил тук?
— Кафе?
— Не, ако ще заприличам на теб. — Подаде му една чанта. — Чисти дрехи и принадлежности за бръснене. — Нахраних кучето.
— Благодаря.
Промени решението си за кафето, но се оплака от сметаната в пакетчето. Помисли си: „Старият Майк повече не би могъл да понесе.“
— Как е тя?
— Има силни болки.
— Дюър иска изявление. — Произнесе името на капитана със сарказъм в гласа си.
— Ще се погрижа за изявлението.
— Той знае, че си… приятел на жертвата. Иска аз да го направя.
— Аз ще имам грижата — повтори Майкъл и сложи повече захар в кафето не заради вкуса, а за тонус. От часове не обръщаше внимание на вкуса на кафето. — Довел ли си стенограф?
— Да. Чака.
— Ще видя дали Ема е готова. — Глътна кафето наведнъж като лекарство и изхвърли чашата. — Как е пресата?
— Искат нещо към два часа.
Майкъл погледна часовника си и отида да се преоблече. Петнадесет минути по-късно влезе в стаята й. При нея беше П.М. Както всички останали и той изглеждаше зле: уплашен, с измачкани дрехи от пътуването, потиснат. Но беше я накарал да се засмее.
— П.М. ще става баща — обясни Ема.
— Поздравявам ви.
— Благодаря. — Изправен до леглото, П.М. се чувстваше неловко. Страхуваше се да не каже нещо неуместно. Долетяха със Стиви от Лондон и видяха вестниците още на павилиона на летището. Не знаеха какво да си кажат, още по-малко какво да кажат на Ема. — Ще тръгвам. — Целуна я, поколеба се и отново я целуна. — Ще се върнем пак довечера.
— Благодаря за цветята. — Повдигна ръка към теменужките. — Чудни са.
— Добре… — Постоя нерешително и след това ги остави сами.
— Чувства се неудобно — измърмори тя. — Всички се чувстват така. — Ръцете й неспокойно шареха по завивките, след това докоснаха Чарли. — Трудно е да гледаш очите им, когато влизат за пръв път в стаята. Сигурно изглеждам ужасно.
— Не предполагах, че си толкова суетна. — Седна до нея. — Тук непрекъснато влиза и излизат хора. Не си ли уморена?
— Не искам да съм сама. Ти беше при мен цялата нощ. — Протегна му ръка. — Чувах те да ми говориш и така разбрах, че съм все още жива. Исках да ти благодаря за това.
