— Ще ти се обадим за репетициите. Освободи си и някоя вечер. С Бев бихме искали да ви поканим на вечеря — теб и Майкъл.
— Ще му предам. Той е… — Внезапно тя попита: — Татко, какво те накара така бързо да приемеш Майкъл?
— Сигурен е като скала. И те обича толкова, колкото и аз. Ще те направи щастлива. Това е всичко, което въобще съм искал.
— Знам. Обича ме, татко. До скоро виждане. — Изглежда, всичко е много по-просто, помисли си тя, когато поставяше слушалката. Ето има човек, който я обича и може да я направи щастлива. Никога не се бе съмнявала в чувствата на Майкъл или в своите. Боеше се само дали ще успее да го направи щастлив.
Грабна мушамата си и изтича под дъжда. Поне топло ядене може да предложи на Майкъл.
Дълго пазарува в супермаркета: взе едно, остави друго. Когато най-накрая плати и излезе, бе напълнила три торби. Седна в колата вир вода. Беше само три часът, но бе притъмняло и трябваше да включи светлините, за да вижда.
Пътят беше съвсем пуст. Останалите купувачи или бяха по-предпазливи, или чакаха бурята да отмине. Може би заради това забеляза колата след себе си, следваше я навсякъде, винаги на определено разстояние. Включи радиото и се опита да не обръща внимание.
Каза си, че е обзета от мания за преследване.
Но когато поглеждаше в огледалото за обратно виждане, виждаше, че двата фара светят постоянно зад нея. Ема увеличи скоростта. Светлините отзад я следваха упорито. Тя отпусна газта. Преследващата я кола също намали. Прехапала устни, тя рязко свърна вляво. Колата й се завъртя и забуксува. Зад нея колата се поднесе наляво, след това се изпързаля напряко на шосето.
Борейки се със страха, Ема натисна силно газта и успя да преодолее буксуването. Със светкавична бързина се насочи към дома си, като се молеше да запази необходимите й няколко секунди преднина.
Изскочи бързо от колата. Искаше да влезе вътре вкъщи, на сигурно. Въображение или не, ако другата кола е продължила да я следва, не искаше да я хванат отвън, беззащитна. Една ръка стисна нейната и тя изкрещя.
— Госпожо! — Младият шофьор отскочи назад и едва не падна в локвата. — Исусе, изплаших се.
— Какво искате?
Дъждът капеше от каскета върху гърбавия, покрит с лунички нос. Не виждаше очите му.
— Ваша ли е къщата?
В ръката си стискаше само ключовете. Питаше се дали би могла да ги употреби като оръжие.
— Защо?
— Докарах багаж, полет номер 457 на „Американ“ от Ню Йорк, за Ема Макавой.
Багажът й! Ема едва не се разсмя.
— Съжалявам. Уплашихте ме. Бяхте зад мен, когато тръгнах от супермаркета и предположих, че някой ме следи.
— Аз чакам тук от десет минути — поправи я той и побутна тефтера си към нея. — Искате ли да подпишете, моля?
— Но… — Тя погледна назад навреме, за да види как една кола бавно се приближава към къщата. Проливният дъжд и мрачното време й пречеха да види лицето на шофьора. Колата зави и продължи надолу по улицата. — Съжалявам — започна тя отново. — Бихте ли почакали, докато внеса покупките си вътре.
— Вижте, госпожо, имам и други посещения.
Измъкна двадесет долара от чантата си.
— Моля ви. — Без да дочака отговора му, тя се върна обратно към колата.
В къщата провери два пъти всички ключалки. Огънят, светлината, топлината успяха да я убедят, че се е заблудила. Когато и през следващите двадесет минути не видя да се появява отново колата, тя бе почти сигурна. Готвенето я успокои. С напредването на времето сивото като че ли само потъмня. Нямаше залез, само безспирен дъжд. Тя се качи горе да разопакова багажа си.
Дочу шум от кола. Почувства, че страхът я сграбчва отново. Застана като вцепенена в подножието на стълбището, втренчена в широкия прозорец. До този момент не й бе минавало през ума, че ярко осветените прозорци я излагат на опасност. Изскърцаха спирачки, затръшна се врата.
Беше тръгнала към телефона, когато чу стъпки пред вратата. Без да се колебае, изтича до камината и грабна бронзовия ръжен.
Беше сама. Той знае, че е сама, помисли си Ема почти обезумяла, толкова бе глупава да се разхожда из къщата при запалени светлини и дръпнати пердета. Тя бавно продължи към телефона. Ще се обади за помощ. Ако не успеят да дойдат навреме, ще си помогне сама.
Сърцето й щеше да изскочи, когато вдигна слушалката.
— Ема! Ще се удавя навън.
— Майкъл!? — Слушалката се изплъзна от ръцете й и падна на пода. Изпусна и ръжена и се втурна към вратата. Ръцете й трепереха, когато завъртя ключа. Чуваше го, че ругае. Когато накрая отвори вратата и обви с ръце врата му, тя се смееше.
— Съжалявам, не схванах шегата.
— Не, аз съжалявам. То е, защото аз… — Но когато се отдръпна назад, видя в очите му нещо, което не бе виждала досега. Отчаяние… — Чакай, нека да ти помогна. Целият си прогизнал. Има чай. Да бях се сетила да купя бренди, но тук някъде вероятно има бутилка уиски. — Побутна го към огъня, след това отиде в кухнята. Малко по-късно се върна с чаша. Стоеше изправен, загледан в огъня.
— Чуден ирландски чай, със силен ирландски аромат. — Тя му го подаде.
— Благодаря. — Отпи малко, направи гримаса и го изпи до дъно.
— Трябва да свалиш мокрите си дрехи.
Опита се да каже още нещо, след това промени намерението си и тихо се качи горе. Когато се върна, просто го хвана за ръка.
— Хайде, приготвила съм ти ваната.
Той не възрази.
— Ще има ли сапунени мехурчета?
— Всичко, което поискаш. Тръгвай. — Тя посочи към вратата. — Отпусни се. Ще ти приготвя още чай.
Той хвърли ризата си на пода.
— Направи го тогава „точно“ по ирландски този път. Само два пръста, без лед.
Тя се поколеба. И трябва да спре да се страхува. Не всеки, който пие, иска да се напие.
— Добре.
Когато се върна, водата не се чуваше да тече. Тя спря пред вратата, след това постави чашата на масичката до леглото. Въпреки че бяха любовници, тя не можеше да влезе в банята, докато той се къпе. Не искаше да прекрачва линията. Седна на перваза, загледа се в дъжда и зачака.
Той излезе с кърпа, увита около бедрата му. Светлината падаше отзад и тя видя напрегнатия израз на лицето му.
— Вечерята е сложена.
Той кимна, но само вдигна чашата. Помисли си, че би могъл да продължи само с уиски. Храната е друго нещо.
— Защо не започнеш?
— Мога да те почакам. — Искаше й се да се приближи до него, да вземе ръката му, да премахне бръчките от челото му. Но той беше потънал в мисли, като че ли нея въобще я нямаше. Стана и отиде в банята, за да подреди мокрите дрехи и хавлии.
— Няма защо да се въртиш около мен. — Беше се изправил на прага. Очите му блеснаха яростно. — Нямам нужда от майка.
— Аз също…
— Латимър е искал да му се сервира, Ема. Това не е мой стил.
— Прекрасно. — Гневът й вече можеше да се мери с неговия. Пусна ризата му да падне отново на пода. — Сам си я вдигни тогава, не всеки обича да живее в кочина.
