— Слушай, мисля да прескоча след две седмици.
— На проверка?
— Точно така. И да се срещна най-после с тайнствения Майкъл. Приятно прекарване, Ема. Ще позвъня утре.
Майкъл обичаше работата на терен. Изпитваше досада от безкрайните телефонни разговори, ходенето от врата на врата или попълването на формуляри. Предпочиташе да действа по улиците.
През първите години си наложи да не обръща внимание на закачките. Сина на капитана. Някои бяха добронамерени, други — не. Изработи съвсем съвестно златната полицейска значка.
Бе свил една поничка от съседното бюро, ядеше я прав и разлистваше вестника, който някой от колегите му бе оставил на кафе машината.
Потърси най-напред хумористичната страница. След нощ като предишната имаше нужда от повече смях. Обърна да прегледа и спорта. С едната ръка обръщаше страниците, а с другата наливаше кафе.
Джейн Палмър, четиридесет и шест годишна, бивша любовница на Брайън Макавой от „Девъстейшън“ и майка на дъщеря му Ема, е намерена мъртва в дома си, очевидно в резултат на свръхдозиране. Тялото е открито от Стенли Хичман късно в неделя следобед.
Майкъл прочете цялото съобщение. Съдържаше само голи факти, но се намекваше за самоубийство. Изруга и хвърли настрана вестника. Грабна сакото и се обади на Маккарти.
— Налага се да изляза за един час. Трябва свърша нещо.
Маккарти сложи ръка на слушалката, която държеше до ухото си.
— Задържали сме трима безделници.
— Да почакат. Ще се върна след час — отвърна той и излезе.
Откри я на брега. Бяха изминали само няколко дни, откакто тя се върна в живота му, но вече знаеше навиците й. Всеки ден ходеше на едно и също място. Не за да кара сърф. Идваше да поседи на слънце, да гледа към водата или да чете под сянката на синьо бялата кабана44.
Винаги сядаше настрана от другите. Самото присъствие на хората наоколо я успокояваше. Носеше син цвят бански костюм — не лекомислените бикини, нито предизвикателните монокини. Скромността на костюма обаче привличаше погледите. Мъжете обмисляха как да я заговорят, но само един неин поглед бе достатъчен да ги накара да се откажат.
„Като че ли е издигнала около себе си стъклена стена — тънка, ледена и непробиваема“ — помисли си Майкъл.
Той се доближи до нея. Доверието й му позволяваше да се чувства по-близък. Но тя бе изградила втора отбранителна линия, която държеше дори приятелите й на разстояние.
— Ема.
Неприятно му бе да я вижда как подскача — несъзнателно движение, което издаваше паниката й. Тя изпусна книгата, която четеше. За миг в очите й пропълзя страх. После му се усмихна и тялото й се отпусна.
— Майкъл, не те очаквах днес. Може би си решил да не ходиш на работа?
— Не. Дошъл съм за няколко минути.
Отпусна се до нея под сенника. Лекият бриз разтвори сакото му и тя зърна за миг закачения на рамото кобур. Не можеше да свикне с мисълта, че той работи в полицията, нямаше нищо общо с образа, който си бе изградила за детективите. Дори сега, когато видя оръжието, прилепнало към ризата му, не й се вярваше, че въобще би могъл да го използва.
— Изглеждаш уморен, Майкъл.
— Тежка нощ. — Тя леко се усмихна. Бе изтълкувала погрешно думите му. Всъщност нощта бе преминала за него в преследване на четирима хлапаци. — Ема, чела ли си днешен вестник?
— Не. — Грижите на света, както и на хората в него, оставаха от другата страна на стъклената стена. Но разбра, че ще й съобщи нещо, което не би искала да научи. — Какво има? — Тревогата й се засили, когато взе ръката й. — Татко ли?
— Не. — Наруга се, че не започна направо. Ръката й се вледени в неговата. — Джейн Палмър. Умряла е, Ема.
Погледна го, като че ли говореше на непознат за нея език.
— Умряла? Как?
— Изглежда от свръхдозиране с наркотик.
— Разбирам. — Издърпа ръката си от неговата и се загледа напред. Близо до брега водата беше бледозелена и колкото повече се отдалечаваше към хоризонта, ставаше по-тъмна и по-различна. В далечината проблясваше като скъпоценен тъмносин камък. Ако можеше изведнъж да се намери толкова далеч от всичко. Съвсем сама.
— Трябва ли да чувствам нещо? — промърмори тя.
Той разбра, че задаваше въпрос по-скоро на себе си, отколкото на него. Но все пак отговори:
— Не можеш да чувстваш нещо, което не съществува.
— Не, наистина. Никога не съм я обичала, дори като дете. Срамувала съм се от това. Съжалявам, че е мъртва, но нищо повече. Както, когато прочетеш във вестника, че някой непознат е умрял при автомобилна злополука или пожар.
— Значи — достатъчно. — Взе плитката й и я погали с ръка. — Трябва да се връщам. Към седем ще приключа. Защо да не се разходим с колата покрай брега? Двамата с теб и Конрой.
— С удоволствие. — Когато се изправи, тя протегна ръка към него. Докосването бе мигновено. След това се обърна и отново се загледа във водата.
Дру пристигна в „Бевърли Уилшаир“ малко след три часа. Това беше първият хотел, в който направи проверка. Доволен бе, че ще я открие бързо и същевременно се дразнеше от това, че толкова лесно можеше да отгатне намеренията й. В Лондон беше „Конът“, в Париж — „Риц“, на Вирджинските острови — „Литъл Дикс Бей“, а в Лос Анджелис — винаги „Уилшаир“.
Влезе вътре с усмивка. Когато видя на рецепцията млада жена, разбра, че късметът му работи.
— Здравейте. — Ослепителната му усмивка напомни нещо на служителката и след миг тя го позна.
— Добър ден, мистър Латимър.
Сложи едната си ръка върху нейната, а другата вдигна към устните си.
— Ще си остане между нас, нали? Идвам при съпругата си, но се страхувам, че съм забравил коя стая е взела.
— Мисис Латимър е отседнала при нас? — Жената го погледна учудено.
— Да. Имах работа и едва сега пристигам. Нали ще проверите?
— Разбира се. — Пръстите й бързо заиграха по клавиатурата на компютъра. — Няма регистрация на името Латимър.
— Не? Може да се е записала под името Макавой. — Едва сдържа нетърпението си, докато служителката отговори.
— Съжалявам, мистър Латимър, нямаме и Макавой.
— Странно. Почти съм сигурен, че не бъркам хотела. Ема не би отседнала в друг. — Замисли се, след това се усмихна. — А, разбира се, толкова съм разсеян. Бяха тук заедно с една приятелка и вероятно стаята е на нейното име. Нали разбирате, когато искаш да изчезнеш за няколко дни. Проверете на Мариан Картър. По всяка вероятност на третия етаж, Ема се бои от височината.
— Да, ето. Апартамент 305.
— Чудесно. — Усмивката прикриваше стиснатите му зъби.
— Не би ми било приятно да мисля, че съм загубил жена си. — Почака за ключа, като се мъчеше да
