Танцуваха на тревата. Полъхваше лек ветрец. Сенките се бяха издължили. Когато отвори очи, видя последните отблясъци на залеза.
— Малко преди да дойдеш, пресметнах, че се познаваме от осемнадесет години. — Погали с пръст дланта й. Този път не трепна, но за миг сякаш застина. — Осемнадесет години — повтори той, — а дните, които сме прекарали заедно, могат да се преброят на пръстите на едната ръка.
— Ти въобще не ме забеляза, когато се срещнахме за пръв път. — Забрави нервността си и му се усмихна. — Интересуваше се само от „Девъстейшън“.
— Единадесет годишните момчета не се заглеждат по момичета.
Тя се засмя и не се възпротиви, когато той я притисна към себе си.
— Чела съм го някъде. Напълно са развити, когато момчето започна да чака с нетърпение броевете на журналите с банските костюми също както футболните мачове по телевизията. — Когато Майкъл се усмихна, тя каза: — Жалко, бях влюбена в теб.
— Така ли? — Плъзна леко пръстите си по гърба й, за да си поиграе с краищата на косата й.
— Да. Баща ти ми каза как си се спуснал с летните кънки от покрива. Изгарях от желание да разбера какво си почувствал.
— Кога?
— Докато си падал.
— Предполагам, че съм бил във въздуха около три секунди. Бяха най-хубавите секунди в моя живот.
Точно това очакваше, че ще чуе.
— Родителите ти още ли живеят в същата къща?
— Да. Не биха могли да ги измъкнат и с булдозер оттам.
— Много е хубаво — каза замислено. — Да имаш място, което да чувстваш като дом. Това изпитвам към студиото.
— Там ли ще живееш, когато се върнеш?
— Не знам. — Изразът на преследван човек отново се върна в очите й. — Може и да не се върна.
Помисли си, че силно е обичала съпруга си и е наранена от разпадането на брака им.
— Има много приятни кътчета покрай брега. Спомням си, че обичаш водата.
— Да, обичам я.
Жадуваше да чуе отново смеха й.
— Все още ли искаш да се научиш да караш сърф?
Тя се усмихна, но с тъга.
— Не съм си спомняла за сърфа от години.
— В неделя съм свободен, можем да вземем един урок.
Тя вдигна глава. Очите му я гледаха малко предизвикателно.
— Добре.
Целуна я толкова леко по слепоочието, че тя едва усети.
— Знаеш ли, Ема, когато ти казах, че съжалявам за теб и мъжа ти… — Вдигна ръката й до устните си. — Излъгах.
Тя се отдръпна мигновено. Обърна се и започна да събира чиниите.
— Ще ти помогна да ги измиеш.
Той отиде до масата и хвана ръцете й.
— Не беше чак толкова изненадана, нали?
Погледна го. Беше се смрачило. Зад гърба му небето на изток беше тъмносиньо.
— Не. — Тя се обърна и внесе чиниите вътре.
Той не настоя повече. Наранена е, напомни си. Сигурно така се чувства човек след разпадане на брака. Ще я остави на мира дотогава, докато може да издържи.
Тя не се отпусна отново. Не би могла да се влюби в друг мъж почти веднага, след като е напуснала съпруга си. Не й се мислеше за това. Бе взела решението си: никога вече няма да се влюбва. Сега искаше само да се върне в хотела, да заключи вратата и да се почувства сигурна за няколко часа.
— Става късно. Наистина трябва да си ходя. Може ли да повикам такси?
— Аз ще те закарам.
— Не трябва. Аз мога…
— Ема. Казах, че ще те закарам.
— Благодаря.
— Отпусни се. Ако не си готова за невероятно романтичната любовна история, която ще имаме, мога да почакам. Засега само осемнадесет години.
Не знаеше дали да се засмее, или да се разсърди.
— Една любовна история се прави с двама души — каза тя. — Зарекла съм се да не се влюбвам.
— Вече казах, че мога да почакам. — Взе ключовете си. Като чу издрънкването им, кучето скочи и излая.
— Обича да се вози в колата — поясни Майкъл. — Млъкни, Конрой!
Конрой се отправи с наведена глава към Ема. Смяташе я за съюзник.
— Може ли да дойде? — попита тя, а то опря главата си на бедрото й.
— Колата ми е двуместна.
— Няма да ме безпокои.
— Ще станеш цялата в косми.
— Няма нищо.
Кучето следеше с щръкнало ухо разговора.
— Спечели, Конрой. — Майкъл посочи към входната врата. Почувствало победата, то хукна. Вирнатата му опашка удари чантата на Ема и я събори на пода.
Когато Майкъл се наведе да я вдигне, тя се отвори и цялото й съдържание се разсипа. Преди да успее да се извини, видя 38-калибровия пистолет. Ема не каза нищо, когато той го вдигна и обърна в ръката си. Страхотно оръжие, най-доброто от този калибър, което „Смит и Уесън“ можеха да предложат. Гладък като коприна и тежък. Не беше елегантно дамско оръжие. Този пистолет беше предназначен за професионалисти. Извади пълнителя, видя, че е пълен, след това го върна на място.
— За какво ти е?
— Имам разрешително.
— Не те питах за това.
Тя се наведе, за да вдигне портмонето си, пудриерата и гребена.
— Живея в Ню Йорк, нали знаеш? Много жени носят оръжие в Манхатън за защита.
Загледа се някъде над главата й.
— Значи го имаш от известно време.
— От години.
— Много интересно! Този модел излезе преди около шест месеца. Мисля, че си купила пистолета преди два-три дни.
Изправи се, трепереща от възмущение.
— Ако смяташ да ме разпитваш, няма ли да ми кажеш какви ми са правата?
— Престани, Ема. Не си го купила, за да плашиш крадци.
Усети как я обзема паника: устата й пресъхна, започна да й се повръща. Той е толкова ядосан. Позна по потъмнелите му очи, в начина, по който се приближи към нея.
— Това си е моя работа. Ако ще ме закараш до хотела…
— Първо искам да знам защо го носиш със себе си, защо ме излъга и защо изглеждаше така изплашена на летището днес следобед.
Тя не му отговори, само го загледа с не разбиращи покорни очи. Спомни си, че веднъж едно куче го бе гледало така. То лазеше по тревата в края на поляната им един следобед. Майка му го бе помислила за зайче. Ветеринарният лекар им каза, че често и жестоко е било бито.
Обхвана го ярост. Когато пристъпи към нея, тя отстъпи и залитна.
— Какво ти е направил? — Искаше да изкрещи, но гласът му излезе със съскане през зъбите.
Тя само поклати глава. Конрой спря да драска по вратата и седна в трепетно очакване.
