— О, колко си любезен със старите приятели.
Чу се сдържана въздишка.
— Попитах какво искаш?
— Само да си побъбрим, сладурче, да си побъбрим. — Изкикоти се. Толкова е забавно да шантажираш. — Закъсала съм малко с парите.
— Не е мой проблем.
— Напротив. Виждаш ли, когато закъсам за пари, започва да се обажда съвестта ми. Съвсем наскоро започна да ми става мъчно за онова, което се случи с бедното малко момче на Брайън. Наистина се измъчвам.
— Никога не те е било грижа за момчето.
— Не бива да говориш така, мили. В края на краищата аз съм майка. Като си помисля за моята сладка Ема — голяма, омъжена жена сега — сещам се за момченцето. И той щеше да е порасъл, ако беше жив, нали?
— Нямам време за историите ти.
Продължи грубо:
— По-добре намери време. Мисля си, че бих могла да пусна една бележка на оня детектив в Щатите. Спомняш си го, нали, скъпи? Казваше се Кесълринг. Представи си! След толкова години все още помня името му. — Усмихна се. Всички я мислеха за глупава. Няма да е за дълго.
Поколеба се, преди да й отговори и се наруга.
— Няма нищо, което да му кажеш.
— Не? Ще видим! Мисля си да му напиша писмо. Може и да възобновят следствието, ако имат на разположение две имена. Твоето например и…
— Ти даде идеята и ще ти се върне. — Гласът му беше спокоен, но усети, че се изпотява. — И ти си толкова вътре, колкото и аз.
— О, не. Не бях там, нали? Никога не съм се докосвала до момчето. — „Как, по дяволите, му беше името? Доналд или Денис?“ — питаше се тя. Нямаше никакво значение. — Не съм го докосвала с ръка. Но ти! Това е убийство. И след толкова години — пак е убийство.
— Не можаха да докажат нищо. И никога няма да успеят.
— С малко помощ биха могли. Искаш ли да опитаме, миличък?
Не, не искаше. Тя знаеше, че той няма да рискува. А той беше постигнал, което искаше и нямаше намерение да го изпуска. Каквото и да става.
— Колко?
— Мисля, че един милион лири ще свършат работа — засмя се тя.
— Ти си луда!
— Планът беше мой — изкрещя тя. — Идеята беше моя, а аз не получих и едно скапано пени, миличък. Ти си богат човек. Можеш да си го позволиш.
— Но не взехме никакъв откуп — напомни й той.
— Защото много си стискал. От две години не съм получавала нито пени от Брайън. След като Ема порасна, той ме отряза най-безмилостно. Това, което ще ми платиш, ще го приемем за нещо като пенсиониране. С толкова много пари ще изкарам дълго време и няма да се налага отново да те безпокоя. Донасяш ги тук утре вечер и аз няма да изпратя малкото си писъмце.
Часове по-късно тя не можеше да си спомни дали е позвънила, или само е сънувала. И писмото. Къде скри писмото? Взе лулата си с надеждата, че мисълта й ще се проясни. Най-добре би било да напише писмото отново. И ако не дойде скоро, ако не дойде много скоро, тя ще позвъни отново.
Джейн се приготви да пише, но бързо заспа.
Събуди я звънецът на вратата. Чудеше са защо проклетото, глупаво момиче не отваря. Изглежда, трябва да върши всичко сама. С пъшкане и ругатни заслиза пипнешком по стълбите.
Спомни си, когато го видя. Стоеше на вратата с мрачен поглед и дипломатическо куфарче в ръка. Да, наистина човек трябва сам да си върши работата.
— Хайде, влизай, пиленце. Доста време мина.
— Не съм дошъл на гости. — Помисли си само, че изглежда като свиня — дебела и мръсна, че двойната й брадичка се тресе от смеха.
— Нали сме стари приятели, ще пийнем нещо. Алкохолът е горе в стаята ми. Целият си бизнес въртя от будоара.
С престорено кокетство тя го хвана за ревера. Той й позволи, като си помисли, че ще изгори костюма.
— Ще извъртим бизнеса, където искаш. Но нека да свършим.
— Винаги си бързал. — Тя се заизкачва с усилие. Той гледаше как ръката й се хваща здраво за перилата, как се задъхва. Каза си, че само да я бутне и тя ще се запремята надолу по стълбите. Дори не биха се усъмнили, че не е нещастен случай. Но имаше по-добър и по-сигурен начин.
— Заповядай, скъпи. — Със зачервено от усилие лице тя се тръшна на леглото. — Назови отровата си.
Вонята почти го задуши. В полумрака на стаята той успя да види разхвърляните мръсни дрехи и чинии, празни кутии от консерви и бутилки. Зловонието го задушаваше.
— Аз ще се заема с питиетата. — Внимаваше да не се докосва до нищо. Не само заради отпечатъците, но и от страх да не се изцапа.
— Както обичаш. Какво ми носиш?
Постави до нея куфарчето. И него ще го изгори. Набра цифровата комбинация и отвори капака. Това са част от парите.
— Казах ти…
— Невъзможно е да събереш един милион в брой за един ден. Трябва да потърпиш. — Обърна куфарчето към нея. — Но съм ти донесъл още нещо, за да се оправиш. В знак на добра воля.
Тя вида пликчето, пълно с бял прах, върху подредените купчини банкноти. Сърцето й заби силно, устата й се напълни със слюнка.
— Хубава гледка.
Преди да успее да грабне пликчето, той дръпна куфарчето към себе си.
— А сега не бързай! — Приятно му беше да я разиграва. Виждаше как дребни капчици пот избиват по лицето й и като вадички се стичат по бузите й. Имал е и преди работа с наркомани и знаеше как да се справя. — Хероинът е висококачествен, най-добрият, който може да се намери. Една спринцовка от него и отлиташ направо на небето. — „Или в ада — помисли си той, — ако някой вярва в него.“ — Можеш да го имаш, Джейн. Целия пакет. Но ще трябва да ми дадеш нещо в замяна.
Сърцето й заби като чук в гърдите, тя задиша учестено, зави й се свят.
— Какво искаш?
— Писмото. Даваш ми писмото и още няколко дена да събера останалите пари и всичко е твое.
— Писмото? — Беше забравила за него. Не откъсваше поглед от пликчето бял прах и си представяше как би се почувствала, когато се разнесе във вените й. — Няма никакво писмо. Не съм писала писмо. — Застраховката — спомни си и го погледна крадешком. — Не съм го написала още. Но ще го напиша. Дай ми наркотика и след това ще говорим.
— Първо да поговорим. — Никога не е обичал насилието. Смъртта на момченцето бе нещастен случай, за който искрено съжаляваше. Но сега, докато гледаше слюнката, потекла от устата на Джейн, изпита неудържимо желание да я убие със собствените си ръце.
— Започнах да го пиша. — Объркана и разтревожена, Джейн погледна към бюрото. — Започнах, но те почаках. Не бих го завършила, ако се споразумеем.
„Не лъже“ — помисли си той, изучавайки лицето й,
— Добре. Вземи го.
Грабна пликчето с двете си ръце. За миг му се стори, че ще го разкъса със зъби от нетърпение. Вместо това стана и бързо, колкото огромната маса й позволяваше, затърси в чекмеджетата за съоръженията си.
Гледаше я ужасен и омагьосан от действията й. Сега тя не му обръщаше внимание, мърмореше си
