го теглеше назад.
— Мисля, че трябва да отидеш.
Сърцето й почти спря. Напомни си, че трябва да внимава, за да не предизвика съмнения у него.
— Значи ще дойдеш?
— Не. Но мисля, че можеш да се оправиш един ден самостоятелно. А и Джоно ще се грижи за теб. Постарай се да пуснеш някоя сълза и да кажеш „урока“ за трагедията от СПИН.
Облече обикновен черен костюм. Не можеше да вземе нищо повече, тъй като Дру следеше всяко нейно движение.. „На погребение не се отива с екстравагантни дрехи, нали?“ — каза й той. Разреши й чифт черни обувки и една огромна чанта. Провери дори и козметичната й торба, докато тя седеше на леглото.
Тъй като й беше заключил паспорта и кредитните карти, тя беше изцяло зависима от него. Той уреди пътуването й. Полетът от Ла Гуардиа бе в девет и петнадесет сутринта, а трябваше да се върне в десет и двадесет и пет същата вечер. Даде й четиридесет долара. От парите за домакински разходи взе още петнадесет, чувствайки се като крадец. Натъпка ги в обувката. От време на време размърдваше пръстите на крака си, усещаше ги и я обземаше възбуда и срам.
Лъжеше го.
„Никога не ме лъжи, Ема. Винаги ще открия истината и ще те накажа.“ Никога няма да се върне.
„Никога не се опитвай да ме напуснеш, Ема. Ще те открия. Винаги ще те открия и ще съжаляваш.“
Бягаше.
„Никога няма да избягаш толкова бързо, че да се откопчиш от мен, Ема. Ти ми принадлежиш. Ти се нуждаеш от грижите ми, защото постоянно правиш глупости.“
— Ема! По дяволите, Ема, внимавай!
Тя подскочи, защото той я дръпна силно за косата.
— Съжалявам.
— Каква тъпа глупачка си. Кой знае къде си била. Какво ще правиш без мен.
— Мислех си… за Люк.
— Добре, спести ми печалните си физиономии. Лошо ми става от тях. Джоно всеки момент ще дойде да те вземе. — Той се приближи към нея, така че лицето му се оказа на няколко сантиметра от нейното. — Какво ще му кажеш, когато те попита как вървят нещата?
— Че вървят великолепно. Ти съжаляваш, че не можеш да дойдеш, но след като не познаваш Люк, ще се чувстваш като натрапник. — Тя повтори като автомат инструкциите му. — Тръгвам си веднага след службата, защото си малко неразположен и трябва да се грижа за теб.
— Като предана съпруга.
— Да. Предана съпруга.
— Добре. — Колко е покорна. Направо гнусно. Дори не изхленчи, когато я наби предната нощ. Разбира се, внимаваше да не я бие по лицето или там, където ще личи. Ще я набие здравата, когато се върне. Само за да й припомни, че мястото на жената е вкъщи.
И мястото на майка му беше вкъщи, помисли си Дру ожесточено. Но тя беше избягала и го остави на скапания му баща. Ако тъпият старец я беше понатупвал от време на време, тя нямаше да избяга. Усмихна се на Ема. Тогава и майка му щеше да седи като Ема със стиснати в скута си ръце и да прави точно каквото й се нареди. Една жена се нуждае от мъж, който да диктува правилата и да ги налага със сила.
— А може би не трябва да ходиш.
Изпита истинско наслаждение при вида на широко отворените й очи. Страхотно забавление — да размахваш погребението под носа й като лакомство на пръчка.
Ръцете й се изпотиха, но тя продължи да ги държи спокойно в скута си.
— Няма да замина, ако не искаш, Дру.
Тогава той я погали нежно по лицето както някога.
— Не, върви, Ема. Толкова ти отива черно. Сигурна ли си, че оная кучка Мариан няма да дойде?
— Да. Джоно каза, че е заета.
Още една лъжа! Дру направи всичко възможно, за да ги раздели с Мариан. „И добре се справи — помисли Ема изморено, — старата й приятелка вече не звънеше и не смееше да ги посети.“
— Това е чудесно. Но ако разбера, че и тя ще ходи, трябва да се простиш с пътуването. Влияе ти лошо, Ема. Мръсница, преструва се, че ти е приятелка, за да се доближи до баща ти. И след това до мен. Казах ти, че тя се опита да ме съблазни. Помниш ли?
— Да.
— Ах, ето го Джоно. Хайде сега, усмихни се с тъжно сладката си усмивка, която всички знаем и обичаме. — Устните й се разтегнаха механично. — Добро момиче. И не забравяй да споменеш на всеки репортер за благотворителния концерт — инструктира я той, докато слизаха надолу.
— Да не забравиш да им кажеш колко съм се ангажирал в набирането на средства за подпомагане на изследователската дейност за лекарство против ужасната болест.
— Ще кажа, Дру. Няма да забравя. — Толкова се страхуваше. Може би бе най-добре да не ходи. Толкова пъти Дру й беше казвал, че е съвсем безпомощна без него. — Дру, аз…
— Но той вече отваряше вратата и Джоно влезе.
— Здравей, бебче. — Прегърна я. — Много се радвам, че ще дойдеш.
— Да. — Гледаше над рамото му лицето на съпруга си. — Искам да дойда.
По време на полета тя се измъчваше, че Дру ще я последва. Открил е, че е взела петнадесетте долара и ще дойде да я накаже. Отгатнал е намеренията й да не се върне.
Толкова беше уплашена, че почти увисна на ръката на Джоно и започна да търси сред тълпата на изхода Дру. Цялата трепереше, докато стигнат до таксито. От нея течеше пот и почти се задушаваше.
— Ема, лошо ли ти е?
— Не. — Навлажни пресъхналите си устни. Някакъв човек стоеше на тротоара — слаб, рус. Лицето й съвсем пребледня… Той се обърна — не беше Дру.
— Просто съм разстроена. Може ли… ще ми дадеш ли цигара?
Дру не й разрешаваше да пуши. Но сега го няма, си напомни тя и дръпна от цигарата. Беше сама с Джоно в колата.
— Може би не трябваше да идваш. Нямах представа, че толкова ще се разстроиш. — Самият той трябваше да се справя със скръбта си и само я прегърна през раменете.
— Ще се оправя — успокои го тя. След това повтори същите думи отново и отново наум, като молитва.
Не обърна внимание на службата. Дори не заплака. Дълбоко в себе си вярваше, че Люк ще й прости. Самата тя се чувстваше мъртва, душевно опустошена.
Хората започнаха да се разотиват от спокойния гроб, от белите мраморни плочи и буйните цветя. Тя не знаеше дали ще има сили да продължи нататък.
— Джоно. — Мариан го спря, като постави нежно ръка на рамото му, и го целуна. Не успя да ме научи да готвя — каза тя и Джоно се усмихна тъжно.
— Ти беше единственото му пълно поражение. — Той се обърна към Ема. — Шофьорът ще те закара обратно на летището. Трябва да отида до апартамента на Люк и да се погрижа за някои неща. — Погали я с пръст по бузата. — Ще се оправиш ли?
— Да.
— Не съм очаквала да те видя тук. — Гласът на Мариан прозвуча твърде студено.
— Аз… исках да дойда.
— Наистина? — Мариан отвори чантата си и хвърли смачкана на топка книжна кърпичка. — Мислех, че вече нямаш време за старите си приятели.
— Мариан… — Не бива да се разплаче точно тук. Все още наблизо има репортери. Дру щеше да ги види на снимките двете с Мариан. Тогава ще разбере, че лъже. Тя хвърли отчаян поглед наоколо. — Мога ли… нуждая се…
— Добре ли си? — Мариан свали слънчевите си очила и погледна Ема. — Изглеждаш ужасно!
— Бих искала да поговоря с теб, ако разполагаш с няколко минути.
