прогони сенките на мрака.
Музиката се усилваше и тя запуши ушите си. Въпреки това чуваше. Струваше й се, че пулсира в главата й. Накрая писъците й заглушиха всичко.
— Хайде, Ема. Хайде, хайде. — Наведен над нея Дру галеше косата й. — Пак ли имаш кошмари? Би трябвало да си ги надживяла досега!
— Музиката. — Задъхваше се от ужас и се вкопчи в него. Той беше единствената й стабилна опора и само с него можеше да се измъкне от това море на страх и лудост. — Не беше сън, чух я. Песента… песента, която слушах, когато Дарън беше убит.
— Няма никаква музика. — Остави внимателно дистанционното управление на стереото. Докато тя се притискаше към него, той си помисли, че това е ефикасен начин да я накара да се чувства зависима.
— Чух я. — Между хълцанията долавяше и тракането на зъбите й. — И беше тъмно…
— Много си голяма, за да се страхуваш от тъмнината — каза й нежно. Пресегна се, включи лампата и натисна копчето. — По-добре ли е?
Тя кимна с лице, заровено в рамото му.
— Благодаря ти. — Отпусна се в ръцете му поуспокоена. — Не ме оставяй сама, Дру. Моля те, не ме оставяй сама.
— Винаги ще се грижа за теб. — Усмихна се и продължи да я гали по косата. — Няма да те изоставя, Ема. Не се тревожи.
Около Коледа тя реши, че отново е щастлива. Дру взе в ръцете си всичко: избираше дрехите й, подслушваше разговорите й, изцяло контролираше парите й.
За нея остана да се занимава единствено с апартамента и с него. Няма защо да се напряга и тревожи, да взема решения. Лабораторията и фотоапаратът й бяха заключени. Мисълта за работа я депресираше.
За Коледа й подари крушовиден диамантен медальон. Не знаеше защо, но това я натъжи.
Подложи се на най-различни тестове. Когато най-интимните й проблеми станаха достояние на пресата, тя преглътна мъчително унижението, след това престана да чете вестници. За Ема въобще нямаше значение какво става по света. Нейният свят се състоеше от седем стаи с изглед към Сентръл Парк.
Когато лекарите установиха, че няма никаква физическа пречка да забременее, тя колебливо предложи на Дру да се подложи и той на тест.
Удари я така, че падна в безсъзнание и два дни я държа заключена в спалнята.
Кошмарите я връхлитаха веднъж или два пъти седмично. Понякога я утешаваше и гадеше, докато се успокои. Друг път я наричаше глупачка, сърдеше се, че му пречи да спи и я оставяше да трепери в тъмното.
Когато веднъж забрави дистанционното управление до леглото и албума „Аби Роуд“ на стереото, тя беше толкова изтощена, че дори не обърна внимание.
Постепенно започна да осъзнава какво всъщност вършеше той с нея. Какво правеше с нея. Струваше й се, че десет седмичното турне и човекът, в когото се беше влюбила, бяха плод на нейната фантазия. Мъжът, който я държеше като затворничка в апартамента, не беше нейният Дру.
Реши, че трябва да избяга. Той рядко я оставяше вкъщи сама повече от няколко часа, а когато тя излизаше, винаги я придружаваше. Понякога, когато не можеше да заспи, обмисляше бягството си: ще се обади на Мариан, или на Бев, или на баща си. Те ще й помогнат.
След това я обземаше такъв срам, подхранван от съмненията, които й беше втълпил.
Не беше я бил с колана си до нощта на наградите на „Американ Мюзик“, когато той и групата му не получиха награда за плоча на годината.
Тя не се съпротивляваше, докато я блъскаше с юмруците си. Мълчаливо се сви на кълбо, както някога се свиваше под мивката.
В яростта си той допусна грешка. Каза й защо се е оженил за нея.
— За какво, по дяволите, те бива? — Тя лежеше на пода, мъчейки се да се скрие от ударите му, а той беснееше из стаята и чупеше всичко, което му попаднеше под ръка. — Да не мислиш, че съм мечтал за такава разглезена, глупава и безполова кучка?
Вбесен, че седи тук, а някой друг се качва на сцената и получава неговата награда, запрати на пода една старинна бисквитиера. Изящният кристал се строши и падна на земята като ледени парченца.
— Помогнала ли си ми с нещо, поне с едно шибано нещо? Всичко направих за теб, вдъхнах ти самочувствие, накарах те да повярваш, че те харесвам. Внесох романтика в тъпия ти, превзет, скучен живот.
Когато се умори да чупи, той се наведе и я изправи.
— Наистина ли повярва, че в деня, когато се запознахме, не знаех коя си? — Той я разтърси, но за нея вече нищо нямаше значение. Тя беше отвъд страха. Отвъд надеждата. Гледаше очите му, потъмнели от ненавист.
— Каква глупачка беше, Ема — заекваше и се изчервяваше. Едва се сдържах да не се изсмея. След това се ожених за теб, по дяволите! И всичко, което исках, беше да ми помогнеш да се издигна, да пробия. Но накара ли поне веднъж баща си да натисне някое копче заради мен? Не.
Тя не отговори. Мълчанието беше единственото й оръжие.
Отвратен, той отново я блъсна на пода. През сълзи тя го наблюдаваше как обикаля стаята.
— По-добре започни да мислиш. Намери начин да изплатиш времето, което съм загубил с теб.
Ема отново затвори очи. Не плачеше. Беше много късно за сълзи. Но трябва да се измъкне.
Първата реална надежда за бягство дойде с известието за смъртта на Люк.
— Беше ми приятел, Дру.
— Беше шибан педераст. — Седеше пред рояла, купен с нейните пари.
— Беше приятел — повтори тя, мъчейки се да прикрие трепета в гласа си. — Трябва да отида на погребението.
— Никъде няма да ходиш. — Погледна към нея и се усмихна. — Мястото ти е тук, при мен, а не на траурното шествие на някакъв нещастник.
Намрази го. Учудваше се, че може да изпита омраза. Много отдавна не бе изпитвала нищо. Странно, една трагедия най-после я накара да признае, че бракът й е пълен провал. Ще се разведе с него. Отвори уста, но видя дългите му тънки пръсти да пробягват по клавишите. Тънки, но силни като стомана. Беше го молила веднъж преди това за развод и той почти я удуши.
Нямаше смисъл да го ядоса.
— Дру, в много среди знаят, че ми е бил приятел. Беше приятел на Джоно, на татко и на всички. Ако не отида, вестниците ще пишат, че не съм отишла, защото е умрял от СПИН. Това няма да е добре за теб, особено сега, когато подготвяте благотворителния концерт с татко.
Удари с юмрук по клавишите. Ако кучката не млъкне, ще трябва да й запуши устата.
— Не давам и шибан петак за това какво ще пишат във вестниците. Няма да отида на това погребение.
Едва се сдържа да не избухне, но гласът й остана тих и спокоен.
— Разбирам какво чувстваш, Дру. Ти си толкова мъжествен. — Думите едва не я задавиха. Но благотворителният концерт ще бъде предаван по телевизията тук и в Европа. Това е най-голямото събитие. Парите ще се използват за откриване на лекарство срещу болестта, от която умря Люк. — Замълча, за да му даде време да помисли, после бързо изрече. — Мога да отида с Джоно. Да те представям.
Отново вдигна глава и когато я погледна, тя изпита познатия ужас.
— Искаш да избягаш, а?
— Не. — С усилие се приближи до него и докосна с ръка косата му. — Предпочитам да дойдеш с мен. — Стисна зъбите си. — Бихме могли да отидем до островчетата в Южна Франция след това.
— По дяволите, Ема, знаеш, че съм зает. Но както винаги ти мислиш само за себе с и.
— Разбира се. Съжалявам. — Тя отстъпи покорно, но този път това бе част от ролята. — Просто много ми се искаше да отидем някъде само двамата. Ще позвъня на Джоно и ще му кажа, че няма да мога да отида.
Дру размисли. Благотворителният концерт беше твърде важен за неговата кариера. Възнамеряваше да се отърве от „Бърдкейдж Уок“ и да започне самостоятелно. В края на краищата той беше звездата, а групата
