— Извинете — започна тя. Но преди да успее да се измъкне, старата й съученичка се хвърли върху нея. — Ето я нашата звезда. — Шумно целуна Ема. — Ти! — каза тя и я притисна към себе си. — Успя. Доста дълъг път от „Сейнт Кетрин“, скъпа.
— Да. — Ема стисна очи. Тези думи я накараха да осъзнае, че не сънува.
— Виж кого открих.
— Бев! — Изтръгна се от ръцете на Мариан и се хвърли в прегръдките на Бев. — Не съм предполагала, че ще дойдеш.
— За нищо на света не бих пропуснала изложбата.
— Сблъскахме се на входа и аз я познах — обясни Мариан. — Изрекохме хиляди хвалебствия по твой адрес, докато си проправяхме път през тълпата. Лудница е. — Тя посегна към един от малкото останали сандвичи на масата. — Помниш ли онази ми снимка в мансардата с оплескана от боя престилка и чорапи за ръгби? Един страхотен мъж току-що я купи. Отивам да проверя дали би се зарадвал да се запознае с прототипа.
— Вече разбирам защо я обичаш — каза Бев, когато Мариан се отправи към друга групичка. — Е, как ти се струва?
— Невероятно. Потресаващо. — Притисна ръка към стомаха си, но вече не от нерви, а от радостна възбуда. — От един час се опитвам да отида до тоалетната, за да не заплача. Толкова съм щастлива, че си тук. — След това видя Брайън на няколко крачки. — Татко е тук. Ще поговориш ли с него?
Бев обърна само глава, за да го види. Замачка вечерната си чанта. „След толкова години — помисли си тя — все още се вълнувам. По-точно, нищо не се е променило.“
— Разбира се — помъчи се да прикрие вълнението си. Тук в тълпата е по-безопасно. На изложбата на Ема. Поне биха могли да споделят радостта си от триумфа на Ема.
Той се приближи към тях. Дали и за него е така трудно, както за нея, попита се Бев. Дали дланите му са потни от нерви като нейните? Дали сърцето му потреперва?
Той не я докосна. Не посмя. Страхуваше се да не издаде чувствата си.
— Радвам се, че те виждам.
— И аз. — Помъчи се поне малко да отпусне вкопчените в чантата пръсти.
— Изглеждаш… „Красива, невероятна“ — каза си наум. — Добре.
— Благодаря. Чудесно е всичко това за Ема, нали? — Тя се огледа, но Ема бе изчезнала. Около тях се издигаха като че ли стени от хора. — Сигурно се гордееш много с нея.
— Да. — Отпи от чашата с уиски, която държеше. — Да ти донеса ли нещо за пиене?
„Толкова любезен — помисли си Бев. — И толкова учтив, по дяволите!“
— Не, благодаря. Ще се поразходя малко и ще поогледам. Може и да си купя нещо. — Но първо ще потърси дамската тоалетна и ще се наплаче. — Радвам се, че се срещнахме, Бри.
— Бев… — Глупаво е да мисли, че все още го обича. — Сбогом.
Ема ги наблюдаваше от другия края на залата и искаше да изкрещи и на двамата. Слепи ли бяха? Не беше само въображение или самозалъгване. Поне е добър наблюдател и може да различи онова, което чувстват хората. В очите, в жестовете, в положението на тялото. Те са още влюбени. И все още изплашени. Въздъхна дълбоко и тръгна към баща си. Може би ако поговорят…
— Ема, сладурче — Джоно я прегърна през кръста. — Почти си тръгвах.
— Не още. — Тя оправи реверите му. Напоследък носеше ретро облекло и реверите му бяха широки, колкото дланите й. — Тук е Бев.
— Така ли? Ще я потърся, за да разбера дали иска да си тръгне с мен. Но между другото, сблъсках се с човек от миналото ти.
— Миналото ми? — Тя се засмя. — Аз нямам минало.
— Ах, разбира се, че имаш. Зноен летен ден на брега. Хубаво момче в сини бански. — Като фокусник, който току-що е извадил заек от шапката си, той тържествено протегна ръка.
— Майкъл?
За нея бе толкова неочаквано и странно да го види точно тук — красив, притеснен, с костюм и вратовръзка. Както винаги гъстата му коса бе разрошена. Но лицето му се бе оформило — слабо, мъжествено, с леко закривен нос — недостатък, който го правеше още по-привлекателен. Беше пъхнал ръце в джобовете, а по очите му се виждаше, че предпочита да е навсякъде другаде, но не и тук.
— Ах… ъх…бях в града, така…
Тя се засмя и го прегърна. Той си помисли, че сърцето му ще спре. Бавно измъкна ръце от джобовете и леко я прегърна. Бе все така изящна, като порцеланова статуетка.
— Толкова се радвам! Не мога да повярвам, че наистина си тук. — Спомените я връхлетяха с такава сила, че тя го задържа дълго в прегръдките си. После се отдръпна с насълзени очи. — Толкова време мина.
— Да. Около четири години. — Можеше да й каже с точност годините, месеците, дните. — Изглеждаш страхотно.
— И ти. Никога не съм те виждала в официално облекло. — Ами…
— По работа ли си Ню Йорк?
— Да. — Излъга я той, защото се страхуваше да не стане смешен. — Прочетох за изложбата ти. — Това беше истина. Само че бе прочел за нея в Калифорния, а не тук. След това си взе три дни отпуска.
— И какво мислиш?
— За кое?
— За изложбата. — Тя го хана под ръка и тръгнаха.
— Великолепна е. Наистина. Не разбирам нищо от фотография, но твоите работи ми харесват. Всъщност…
— Всъщност?
— Не съм знаел, че се занимаваш с такова нещо. Ето тази. — Той се спря пред една снимка. Беше на двама мъже с нахлупени върху ушите вълнени плетени шапки и парцаливи, здраво загърнати палта. Единият лежеше върху парче картон — очевидно заспал. Другият гледаше право в обектива враждебно и уморено. — Много е силна, потресаваща.
— Не всичко в Ню Йорк е Медисън Авеню.
— Сигурно се изиска голям талант и чувствителност, за да се покажат всички страни от живота.
Погледна го с известно учудване. Точно това се беше опитала да направи с етюдите на града, на „Девъстейшън“, на хората.
— Много точно разсъждаваш за човек, който не разбира от фотография. Кога си тръгваш?
— Утре рано сутринта.
— О! — Продължи да се разхожда с него, изненадана от силното си разочарование. — Предполагах, че ще останеш няколко дни.
— Не бях сигурен дори дали ще искаш да разговаряш с мен.
— Това беше много отдавна, Майкъл. А и аз не реагирах толкова на онова, което ставаше с теб, колкото на нещо, което току-що ми се беше случило. Сега това не е важно. — Тя се засмя и го целуна по бузата. — Прощаваш ли ми?
— И аз исках да те помоля за същото.
Все така усмихната, тя докосна с ръка лицето му.
— Ема!
Тя подскочи, когато чу гласа на Дру. Виновна. Почувства се виновна, като че ли ги беше изненадал с Майкъл леглото.
— О, Дру, стресна ме. Това е Майкъл Кесълринг, стар приятел. Майкъл, Дру — съпругът ми.
Дру здраво обгърна с ръка Ема през кръста. Не подаде ръка на Майкъл, само рязко му кимна.
— Има хора, които искат да се запознаят с теб. Изоставяш задълженията си.
— Вината е моя — веднага се намеси Майкъл, обезпокоен от бързината, с която радостта в очите й изчезна. — Не сме се виждали отдавна. Успех, Ема!
— Благодаря. Поздрави родителите си.
— Непременно. — „Ревнувам — реши той, — просто ревнувам.“ Искаше да я грабне и отнесе далеч от съпруга й.
