— Дру, точно сега ли намери да ми кажеш това? Изложбата няма нищо общо с баща ми.
— Вечно недоволна. — Стисна ръката й така, че тя потръпна. — Ето ме, угаждам ти във всичко: опитвам се да те подкрепям в лудешкото ти начинание, а ти си готова да ми откъснеш главата.
— Не съм имала намерение…
— Никога нямаш. И щом като искаш да си толкова самостоятелна, защо не влезеш сама?
— Не, разбира се, че не. — Нервите и чувството за безпомощност засилиха биенето в слепоочията й. Изглежда, че никога не намира подходящите за момента думи, помисли си тя. Още повече, че тази вечер не искаше да го отдалечава от себе си. — Извинявай, Дру. Не исках да се заяждам. Просто съм нервна.
— Добре тогава. — Доволен от извиненията, той я потупа по ръката и я поведе навътре.
Както й бе наредил Ръниън — пристигнаха късно. Когато звездата пристигне, тълпата трябва да е там. Събрана и заинтригувана. Орловият поглед на Ръниън не се отделяше от вратата и той се спусна към Ема в момента, в който я видя.
Дребен, широкоплещест човек, който неизменно се обличаше в поло и джинси. Отначало Ема помисли, че иска да изглежда като човек от артистичния свят, но всъщност го правеше от суета, въобразяваше си, че в черно изглежда по-слаб. Голямата му плешива глава се набиваше в очи благодарение на полото и на гъстите му прошарени вежди над изненадващо светли, зелени очи. Носът му бе закривен, устните — тънки. Липсата на коса той компенсираше с мустаци ала Кларк Гейбъл. Но въпреки това той изглеждаше дребен и незначителен. Трите му жени обаче не бяха го напуснали заради грозотата му, а защото обръщаше повече внимание на изкуството, отколкото на брака си.
Не посрещна Ема с усмивка или целувка, а сърдит.
— Господи, изглеждаш като начинаеща актриса, която се кани да прелъсти режисьора. Няма значение — добави той, преди тя да успее да каже нещо. — Не стой като пън.
Тя погледна с ужас към тълпата.
— Да не вземеш да припаднеш и да ме опозориш — каза Ръниън. — Не беше въпрос, а заповед.
— Няма. — Пое дълбоко дъх. — Не, няма да припадна.
— Добре. — Ръниън бе намразил Дру от пръв поглед, но все пак трябваше да каже нещо или поне да му кимне. — Пресата е тук. Вече изядоха половината сандвичи. Баща ти сигурно е обсаден в някой ъгъл.
— Татко? Тук ли е?
— Някъде наоколо. — Махна неопределено с ръка. — Сега се поразходи, но с по-самоуверен вид.
— Не съм допускала, че ще дойде — прошепна Ема на Дру.
— Разбира се, че е дошъл. — Дру много разчиташе на това. Обгърна с ръка раменете й. — Той те обича, Ема. Не би пропуснал толкова важна за теб вечер. Хайде да го намерим.
— Аз не…
Ръката я стисна здраво и тя изохка.
— Ема, той ти е баща. Не ставай смешна.
Усмихната като автомат, тя тръгна с него през тълпата, спираше се от време на време, за да побъбри. Добре й действаха похвалите на Дру, Одобрението за което чака толкова дълго, запали нещо в нея. Каза си, колко глупава е била, да мисли, че ненавижда работата й. Той я целуна и тя се закле да прекарва повече време с него, да се занимава повече с нуждите му.
Винаги е искала да е необходима някому. Усмихвайки се на Дру, който ентусиазирано разискваше снимките й с останалите гости, тя с удоволствие установи, че му е необходима. Взе чаша шампанско по негово настояване, но едва я докосна, докато вървяха из залата.
Видя Брайън, заобиколен от хора пред негова и на Джоно фотография. Когато се приближи, усмивката й се стопи.
— Татко.
Той се поколеба, след това посегна към ръката й. Толкова далечна му изглежда.
— Много мило, че дойде.
— Гордея се с теб. — Пръстите му стиснаха по-здраво нейните, като че ли търсеха изгубената връзка. — Много, много съм горд.
Тя се опита да заговори, но изведнъж ги ослепиха светкавиците на фотоапаратите. Дали нямаше и друг проблясък, попита се тя, проблясък на досада по лицето му, преди да се появи известната привлекателна усмивка?
— Брайън, как се чувстваш, когато дъщеря ти е център на внимание?
Той не погледна към репортера, а продължи да гледа към Ема.
— Не бих могъл да бъде по-доволен. — Направи усилие и подаде ръка на Дру. — Дру.
— Брайън. Тя е страхотна, нали? — Целуна я нежно по слепоочието. — Не знам кой е по-нервният тази вечер — Дали Ема или аз. Надявам се, че ще останеш за няколко дни, ще дойдеш на вечеря.
Брайън побесня, че поканата дойде от Дру, а не от собствената му дъщеря.
— Съжалявам, но ще летя за Лос Анджелис рано сутринта.
— Ема.
Тя се обърна и неестествеността в усмивката й се стопи.
— Стиви! — извика и се хвърли да го прегърне. — Толкова се радвам, че те виждам. — Отдръпвайки се малко назад, тя го разгледа. Изглеждаш добре. — И беше вярно. Никога вече нямаше да е елегантният, красив младеж, който помнеше от детството си, но беше понапълнял и лицето му не бе така бледо. — Не знаех, че ти… никой не ми каза… — „Че е излязъл от клиниката“, си помисли тя.
Усмихна й се с разбиране.
— Малко отпуска заради доброто поведение — обясни той, след това се приближи, за да я прегърне още веднъж. Дори си водя личния доктор. — Освободи Ема и сложи ръка на рамото на жената до себе си. След известно объркване тя разпозна в дребната брюнетка психиатърката на Стиви.
— Здравейте.
— Здравейте — Кетрин Хейнис се усмихна. — И поздравления.
— Благодаря.
— Аз бях първият купувач — продължи Кетрин. — Портретът на Стиви с китарата. Като че ли се влюбих в нея. Не можах да се въздържа.
— Ще я анализира часове. — Той усети миризмата на скоч и с голямо усилие на волята се пребори със старата, ненаситна жажда. — Знаеш ли, че и П.М. е тук някъде. — Наведе се по-близо и сниши гласа си до злобно съскане. — Довел е и лейди Анабел.
— Не, наистина?
— Мисля, че са сгодени. Макар че малко се срамува. — Намигна й, взе ръката на Кетрин и се отдалечи.
Ема се смееше, когато хвана ръката на Дру.
— Явно ще трябва да хвърля поглед на П.М. — Погледна въпросително към баща си.
Какво би могъл да й каже? Посрещна Стиви с повече обич и радост, отколкото прояви към него. Искаше му се да се разберат, но сега едва ли бе мястото и времето.
— Върви. Ще те видя, преди да си тръгна.
— Да. Върви, Ема. — Дру я целуна по страната. — Аз малко ще поостана с твоето татенце. Ще се хвалим един на друг с нашата Ема. — И Дру започна, веднага щом тя се обърна.
Струваше й се невероятно. Никога не бе очаквала толкова много хора или такъв интерес към нейната работа. Но я измъчваха и съмнение: дали наистина са дошли да видят снимките й, или баща й и неговите приятели. Опита се да изхвърли мисълта от главата си.
Видя П.М. Очевидно вече не бягаше от лейди Анабел. По-скоро изглеждаше, че смята да й посвети остатъка от дните си. Тя носеше изумруденозелени панталони и яркожълти ботуши от змийска кожа. Ситно накъдрената й червена коса искреше като от късо съединение. Но след десетминутен разговор с нея Ема разбра, че жената е дълбоко и искрено влюбена.
Хубаво е, реши Ема. П.М. заслужава такава всеотдайност. Хората идваха и си отиваха. Ръниън досетливо бе озвучил изложбата с изпълнения на „Девъстейшън“. Забеляза с учудване дискретните сини лепенки под повече от десети фотографии. Продадени!
Откри Мариан, притисната в един ъгъл от някакъв претенциозен, дребен човечец, който искаше да поговорят за формата и структурата.
