и Мариан се затича.
Постоя загледана в самолета. Сега е сама. Разчита само на себе си. Решения, грешки, мнения — беше свободна да ги взема. И се ужаси. Не беше толкова отдавна, когато живееше самостоятелно в Лондон. Толкова бе вълнуващо чувството за свобода. И беше влюбена.
Но сега не е влюбена. Едно хубаво нещо.
Когато си тръгна, тя огледа внимателно и страхливо тълпата. Само минута преди това бе спокойна в шумната и припряна атмосфера на летището. Сега обаче е сама и се чувства уязвима.
Не можеше да се отърве от усещането, че Дру е скрит някъде в тълпата — може би зад семейството, тръгнало за Финикс, или между бизнесмените, чакащи полета си за Чикаго. Вървеше с наведена глава и нервно трепна, когато мина покрай магазин за подаръци. Може да е вътре. Ще излезе, ще поизнесе името й точно преди да впие пръсти в рамото й. Бе готова да хукне обратно, за да моли да спрат самолета и да върнат Мариан.
— Ема.
Дъхът й спря, краката й се подкосиха. Една ръка я хвана за рамото.
— Ема, ти ли си?
Смъртно бледа и обзета от паника, тя вдигна очи и видя Майкъл. Усмихнато й говореше нещо, устните му мърдаха, но главата й бучеше и тя не чуваше нищо.
Видът й го изплаши. Той я поведе към един стол да седне. Почака, докато се поуспокои.
— По-добре ли си?
— Да. Добре съм.
— Винаги ли припадаш, когато случайно срещнеш приятели на летището?
Успя да отвърне с нещо като усмивка.
— Лош навик. Много ме стресна.
— Виждам. — „«Стресване» не беше точната дума“ — си помисли той. Точно така изглеждаше преди десет години, когато я извлече от водата. — Ще ме изчакаш ли за минутка? Само да обясня на родителите си защо така внезапно хукнах. — Тя само кимна и той повтори. — Чакай.
— Да. Ще чакам. — Обещанието не я затрудни, защото краката й все още не я държаха. Останала сама, задиша нарочно дълбоко. Не искаше да го притеснява. Когато той се върна, изглеждаше съвсем спокойна.
— И така, къде заминаваш?
— Аз? Никъде. Майка ми отива на някаква конференция и баща ми реши да я придружи. Докарах ги, защото той не обича да оставя колата си на летището. Сега ли пристигаш?
— Не. Тук съм от около две седмици. Изпращах приятелката си.
— По работа ли си тук?
— Не. По-скоро… и да, и не.
Беше се приземил някакъв самолет и край тях минаваха потоци от хора. Отново я обземаше паника — затърси между новопристигналите Дру.
— Наистина трябва да тръгвам.
— Ще повървя с теб. — Не я хвана под ръка, защото чувстваше, че ще се отдръпне засрамено от докосването му. — Значи си тук със съпруга си?
— Не. — Очите й неспокойно оглеждаха. — Не, той е в Ню Йорк. Ние сме… — Трябва да свикне да го казва, да го мисли. — Ние се разделихме.
— О! — Опита се да сдържи радостта си. — Съжалявам. — Но си спомни нейната реакция, когато се появи зад гърба й. — Приятелски ли се разделихте?
— Надявам се да е така. — Тя потрепери. — Господи, колко е студено!
Искаше да я попита, но си каза, че не е негова работа. Нито женитбата, нито раздялата!
— Колко време смяташ да останеш в града?
— Всъщност не знам.
— Защо да не обядваме заедно или да пийнем нещо?
— Не мога. Имам среща след един час.
— Тогава да вечеряме.
Лека усмивка се прокрадна по лицето й. Би било толкова приятно да вечеря с приятел.
— Не искам да се появявам на публични места, докато съм тук. Не ми се ходи по ресторанти.
— А на барбекю в задния двор на къщата ми ходи ли ти се?
— Е, аз…
— Ще ти дам адреса. — За да не й даде възможност да откаже, той извади визитна картичка и го надраска бързо на гърба й. — Ще те чакам към седем. Ще сложим на скарата две парчета месо. Никаква публичност.
Досега не беше осъзнавала колко много се бои да остане сама в стаята си и да сменя телевизионните канали за компания.
— Добре.
Смяташе да предложи да я закара, но видя до тротоара голяма бяла кола.
— Седем часа — повтори той.
Тя му се усмихна за довиждане. Майкъл се чудеше дали ще намери в петък в два часа следобед фирма за почистване по домовете. Ема подмина луксозната кола и зае място на опашката за таксита. Обърна картичката:
Детектив М. Кесълринг
Отдел „Убийства“
Потрепера и я пъхна в чантата си. Странно, бе забравила, че е ченге. Като баща си.
Майкъл натъпка насъбраните от две седмици вестници в шкафа на спалнята си. Двете кофи за боклук бяха вече препълнени. Не беше за вярване, че един мъж и едно куче могат да натрупат толкова много боклук. И с ужас установи, че в град като Лос Анджелис не може да открие фирма за почистване по домовете.
Взе на заем от съседката „Топ Джоб“ и се зае най-напред с кухнята. Къщата замириса на борова гора. След това примами Конрой в банята с парче салам. Щом кучето скочи във ваната, той затвори стъклената врата.
— Ще го понесеш, приятел — успокои го Майкъл, когато Конрой настръхна от негодувание.
Конрой понесе стоически изпитанието. От време на време виеше, вероятно в отговор на пеенето на Майкъл. Когато се уви в хавлията, започна да търси сешоара си в гардероба. Заедно с него откри и един тиган.
Изсуши първо кучето, въпреки че то още не му бе простило.
— Трябва да ми благодариш за банята — каза му Майкъл. — Само като те подуши твоята мръсница и ще припадне. Въобще няма да погледне друго куче.
В продължение на половин час събираше от пода водата и кучешки косми. Тъкмо щеше да се опита да направи салата и чу да спира кола. Не очакваше, че ще пристигне с такси. Докато я разглеждаше, тя плати на шофьора.
Лекият вятър развя косата й и изду памучната риза. В нея тя изглеждаше по-дребничка, но по- женствена. Видя, че прокара ръка през косата си и се заглежда към къщата. Още на летището забеляза колко е отслабнала.
Вървеше и се оглеждаше неспокойно като преследвано животно. Като полицай бе наблюдавал това състояние и при престъпници, и при жертви. Той отвори вратата.
— Значи ме намери.
Тя спря като вцепенена, след това сложи ръка над очите си заради слънцето и го видя на прага.
— Да. Купил си, си къща — каза тя и изведнъж се почувства глупаво. — Кварталът е много хубав.
Преди да влезе, Конрой изхвърча към външната врата. Смяташе да се потъркаля в мръсотията и тревата, докато махне непристойния и твърде човешки мирис на шампоана.
— Спри! — рязко извика Майкъл.
