живот и за нея, и за сина й.
Цяла седмица. Ще могат да си починат, да разгледат спокойно, ще отидат с Кевин на екскурзия. Голямо изкушение, наистина. Ала това не бе никак отговорно.
— Искам да си заема мястото.
— И това ще стане, повярвай ми. — Той погледна към морето, откъдето се понесе сирената на някаква лодка. — Тази е на Холт и Нейт — каза й Слоун и посочи дълга яхта, проблясваща там, долу. — „Мореплавател“. Води туристите да наблюдават китовете. — Всички деца бяха успели да се накачулят на форта и махаха към лодката. Когато сирената зазвуча отново, те я приветстваха в един глас. — На вечеря ще се запознаеш с Нейт — започна Слоун.
— Вече се запознах с нето.
— Сигурно е флиртувал с Коко, за да си изпроси обяда.
— Май беше точно така.
Слоун поклати глава.
— Този човек няма спиране, като започне да яде, от мен да знаеш. Ти какво ще кажеш?
— Нищо не мога да кажа — измърмори Меган. — Стори ми се доста грубоват.
— Ще свикнеш с него. Сега е част от семейството.
Тя издаде някакъв неопределен звук. Може и така да беше, но определено нямаше да е част от нейното семейство.
ВТОРА ГЛАВА
За Коко Нилс Ван Хорт бе изключително неприятен мъж. Той не търпеше напълно заслужената критика, нито дори най-добрите предложения за промяна, не понасяше нищо. Господ й бе свидетел, че опита да се държи любезно, защото бе част от персонала на Кулите и защото бе дългогодишен скъп приятел на Натаниъл.
Само че този тип бе като трън в очите й, като досадна песъчинка, попаднала в удобната пантофка на искреното й задоволство.
На първо място бе огромен мъж.
Кухнята на хотела бе толкова подредена и спретната. Двамата със Стоун заедно бяха дизайна, така че разположението и оборудването да са й не само по вкуса, а също така и удобни. Обожаваше и огромната фурна, и малката, и микровълновата печка, и блясъка на неръждаема стомана, и искрящо белите плотове и рафтове, както и безшумната съдомиялна. Обичаше мириса на готвена храна, бръмченето на абсорбаторите, лъснатия до блясък теракотен под.
Но ето, че се появи Ван Хорн — или Холандеца, както го наричаха — истински слон в стъкларски магазин с огромни мощни рамене, ръце като диреци, целите изрисувани с татуировки. Отказа да си слага спретнатата бяла престилка с елегантен син надпис, която тя бе поръчала, и вместо това се появяваше с навити ръкави и продрани джинси, вързани на кръста с въже.
Прошарената му коса бе пристегната на опашка, а обикновено намръщеното му лице бе едро, около очите като гъста паяжина се виждаха множество бръчки. Носът му, чупен няколко пъти в разпри, с които той толкова обичаше да се хвали, бе широк и крив. Кожата му бе кафява и износена като на старо седло.
А пък езикът… Е, Коко не се смяташе за някоя префинена моралистка, ала все пак беше дама.
Поне можеше да готви. Това бе единственото качество, което този грубиян притежаваше. Докато Холандеца се трудеше над печката, тя наглеждаше останалите готвачи. Специалитетите за тази вечер бяха типичната за Нова Англия рибена яхния и пълнена пъстърва по френски. Всичко и се стори съвсем наред.
— Господин Ван Хорн — започна Коко с глас, който винаги го принуждаваше да изпъва гръб. — Вие отговаряте за всичко тук, докато съм долу. Не предвиждам да възникнат проблеми, но ако все пак има нещо, ще бъда в трапезарията със семейството.
Той я погледна пренебрежително и подигравателно през рамо. Женската се бе наконтила тази вечер, все едно, че щеше да ходи я на опера, я на нещо такова. Червена коприна и перли. Прииска му се да изсумти, ала гнусният й парфюм щеше да му развали удоволствието от аромата на ориз с къри.
— Готвил съм на триста мъже — каза Холандеца с продрания си груб глас. — Мога да се оправя с двайсетина смотани туристи.
— Говорите за нашите гости — изсъска тя през зъби. — Те може и да се окажат по-придирчиви от моряците, дето няма къде да мръднат от ръждясалия кораб.
Един от сервитьорите влетя с вече използвани чинии. Очите на Холандеца се спряха на чиния с нелоялен ордьовър. На неговия кораб мъжете омитаха всичко от чинните.
— Тъпаците да не би да не са гладни?
— Господин Ван Хорн. — Коко пое дълбоко въздух през носа си. — Не си позволявайте да излизате от кухнята. Няма да позволя отново да влизате в ресторанта и да упреквате гостите заради навиците им на хранене. Ако обичате, подредете по-добре тази салата — обърна се тя към един от готвачите и пое към вратата.
— Хич не ги понасям такива надути кокони — измърмори Холандеца. Ако не беше заради Нейт, каза си кисело той, Холандеца Ван Хорн нямаше да се примири да приема заповеди от една проклета дама.
Натаниъл не споделяше презрението, което старият му другар от флота таеше към жените. Той просто ги харесваше. Беше му приятно да преценява как изглеждат, обичаше миризмата им, гласовете им и бе повече от доволен да седне в семейния хол с шест от най-красивите жени, които бе имал удоволствието някога да познава.
Жените от семейство Калхун бяха истинско удоволствие за него. Сузана с топлите очи. Лайла с ненатрапчивото сексуално излъчване, рязката ефективност на Аманда, дръзката усмивка на Кейкей, да не говорим пък за женствеността и елегантността на Коко.
Те превръщаха Кулите в малко кътче от рая на Натаниъл. А пък шестата жена… Нейт отпи от уискито с вода и се загледа в Меган О’Райли. Ето това парче щеше да се окаже пълно с изненади. По красота не отстъпваше на зашеметяващите представителки на семейство Калхун. А гласът, с този мек акцент от Оклахома, й придаваше чар. Единственото, което й липсваше, бе топлотата, която се излъчваше от останалите представителки на слабия пол в стаята.
Все още не бе успял да прецени дали бе студена по природа, или просто срамежлива. И в единия, и в другия случай тя бе опасна работа. Как да прецени дали е студена, или срамежлива в стая, пълна със засмени хора, гукащи бебета и боричкащи се деца.
В момента бе прегърнал една от любимите си женички. Джени подскачаше на коляното му и го заливаше с въпроси.
— Ти ще се ожениш ли за леля Коко?
— Тя не ме иска.
— Аз обаче те искам. — Джени му отправи слънчева усмивка, един все още неуверен опит да разбие нечие сърце с липсващото зъбче отпред. — Можем да се оженим в градината, също като мама и тати. Тогава ще можеш да живееш с нас.
— Отдавна не съм получавал толкова примамливо предложение. — Той погали с мазолестия си пръст детската бузка.
— Само че ще трябва да ме чакаш, докато порасна.
— Едно от най-разумните неща е да караш мъжете да чакат. — Това беше Лайла, отпуснала се удобно на канапето, склонила глава на рамото на съпруга си, прегърнала бебето. — Джени, не му позволявай да те кара да бързаш. По-добре по-бавно.
— Тя сама ще разбере — отбеляза Аманда. — Лайла цял живот се учи как да не бърза.
— Още не съм готов да си дам момичето. — Холт пое Джени. — Още по-малко на този разюздан моряк.
— Поне съм по-добър навигатор от теб, Брадфорд.
— Как ли пък не. — Алекс скочи да защити семейната чест. — Татко плава най-добре. По-добър е от всички. Дори когато лошите стреляха по него. — Решен да не отстъпва, Алекс прегърна крака на Холт. —
