— С Джоунъс ли? Ами той дойде у бабини.
Фейт обръщаше насам-натам купената й от Лиз нова кукла и я подлагаше на обстоен оглед.
— Така ли? Кога?
— Не знам — вече беше решила да нарече куклата Касандра, защото беше красива и имаше дълга коса. — Може ли сега да ям сладолед?
— Ъ-ъ… Да, разбира се — Лиз стана, за да го вземе от хладилника. — Фейт, знаеш ли защо Джоунъс дойде у бабини?
— Искаше да говори с баба. Май и с дядо също. Остана за вечеря. Знам, че баба го хареса, защото направи черешовия сладкиш. Аз също го харесах. Може да свири на пиано, ама много хубаво — Фейт гледаше сладоледа и остана доволна, когато майка й добави още една лъжица. — Заведе ме в зоопарка.
— Какво? — купичката за малко не се изплъзна от ръката й. — Джоунъс те е завел в зоопарка?
— Миналата събота. Дадохме пуканки на маймуните, но повечето си ги изядохме ние — тя захихика, като поглъщаше лакомо сладоледа. — Той разказва смешки. Ударих си коляното.
Тя нави крачола, за да покаже раната.
— О, душицата ми! — ожуленото беше хванало коричка и почти заздравяло, ала Лиз се наведе да го целуне. — Как стана?
— В зоопарка. Защото тичах. Мога да тичам много бързо с новите маратонки, но паднах. Изобщо не плаках.
Лиз спусна крачола обратно.
— Не се и съмнявам.
— Джоунъс не се уплаши или нещо такова. Почисти го с носна кърпа. Всичко се омаза, защото течеше много кръв — тя се усмихна, доволна от себе си. — Той каза, че имам хубави очи, също като твоите.
Лиз се постресна от последното, ала не можа да се въздържи.
— Така ли каза? А друго какво още?
— Ами, говорихме си за Мексико и за Хюстън. Попита ме къде ми харесва повече.
Лиз сложи ръце на коленете й. Ето кое е от значение, помисли си. Само това е наистина важното.
— А ти какво му отвърна?
— Че ми харесва там, където си ти — Фейт стържеше дъното на купичката. — Каза, че и на него там му харесва. Той гадже ли ще ти бъде?
— Ъ-ъ… — Лиз едва сподави смеха си. — Не.
— Майката на Шърлийн си има гадже, ама не е толкова висок, като Джоунъс, и, струва ми се, изобщо не е водил Шърлийн в зоопарка. Джоунъс каза, че някой път може би ще идем да видим Камбаната на свободата. Мислиш ли, че ще идем?
Лиз взе купичката от сладоледа и отиде да я измие.
— Ще видим — измърмори.
— Виж, някой идва — скочи като пружина Фейт и хукна към вратата. — Джоунъс е! — викна радостно и през глава се затича навън.
— Фейт!
Лиз излезе бързо от кухнята и стъпи на верандата точно навреме, за да я види как дъщеря й се хвърля в прегръдките на Джоунъс. Той я вдигна със смях във въздуха, подхвърли я и я върна обратно на земята така привично, сякаш го беше правил цял живот. Лиз мачкаше кърпата за чинии в ръцете си.
— Хубаво, че дойде рано — увеси се радостно Фейт на ръката му. — Тъкмо си говорехме за теб.
— Сериозно? — Джоунъс разроши косата й, но гледаше към Лиз. — Виж ти какво нещо, пък аз тъкмо си мислех за вас.
— Ще направим паеля, защото дядо най-много я обича. Ти ще помагаш.
— Фейт…
— С удоволствие — прекъсна я Джоунъс. — Ала първо ще поговоря с майка ти. — Той спря и се наведе към Фейт. — Само че искам да приказвам с нея насаме.
Фейт изкриви устнички.
— Защо?
— Трябва да я склоня да се омъжи за мен.
Не обърна внимание на слисаното ахване на Лиз, тъй като следеше реакцията на детето. Фейт примижа подозрително и се нацупи.
— Тя каза, че не си й гадже. Питах я.
Джоунъс се засмя и се наведе по-близо.
— Точно за това искам да я придумам.
— Баба казва, че никой не може да придума мама за нищо. Тя е твърдоглава.
— Аз също, освен това си изкарвам хляба с вразумяване на твърдоглавци. Но ти сигурно би могла да споменеш някоя и друга добра дума за мен после.
Фейт се замисли, след това очичките й светнаха.
— Става. Мамо, може ли да ида при Роберто, ако си е вкъщи? Нали ми каза, че имал малки кученца.
Лиз разглади кърпата и отново я сви на топка.
— Върви, ала само за малко.
Джоунъс се изправи и проследи с поглед Фейт, която препусна през улицата към съседната къща.
— Добра работа си свършила с това дете, Елизабет.
— Заслугите са си повече нейни.
Той се обърна. Напрегнатото й лице не го притесни. Дори напротив. Но си спомни израза й на летището, когато протегна ръце да прегърне Фейт. Искаше, страшно искаше да види този сияещ поглед отново.
— Вътре ли искаш да говорим? — попита и взе да се качва по стълбите. — Или тук?
— Джоунъс, не зная защо си се върнал, но…
— Знаеш, разбира се. Не си глупава.
— Няма за какво да говорим.
— Добре.
Той бързо прекоси делящото ги разстояние. Лиз не се възпротиви, макар да си повтаряше наум, че трябва. Остави се в обятията му. Отвърна на жадната му целувка без колебание и за миг, само за миг, всичко в света отново си дойде на мястото.
— Щом не искаш да говорим, влизаме вътре и ще се любим, докато не погледнеш на нещата малко по- ясно.
Тя опря ръце на гърдите му и се отдръпна.
— Виждам ги достатъчно ясно.
— Обичам те — каза Джоунъс.
Почувства я как трепна, видя радостното пламъче в очите й. После Лиз ги извърна встрани.
— Джоунъс, това е невъзможно.
— Грешиш. Напълно възможно е — всъщност, то вече е факт. Истината, Лиз, е, че ти имаш нужда от мен.
Тя присви очи.
— Сама се грижа за това, което ми е нужно.
— Точно затова те обичам — отвърна той просто, с което я накара да свие платна.
— Джоунъс…
— Да не смяташ да ми разправяш, че не съм ти липсвал? — Лиз отвори уста, ала пак я затвори, без да продума. — Така, дотук ясно. А сега ще отречеш ли, че през последните две седмици си прекарала не една безсънна нощ в мисли за това, което се случи между нас? Смяташ ли да стоиш тук, да ме гледаш и да твърдиш, че не ме обичаш?
Никога не й се бе удавало да лъже добре. Обърна се и прилежно разстла кърпата върху перилото на верандата.
— Джоунъс, не мога да се оправя в живота, ако изхождам само от чувствата си.
— Оттук нататък можеш. Хареса ли ти подаръка, който Фейт ти донесе?