Нора Робъртс
Карибски романс
Първа глава
— Внимателно, моля ви. Качвайте се внимателно, ако обичате. Благодаря.
Лиз взе билета от мъж с бронзов тен и ярка риза на палми, после търпеливо изчака жена с две обемисти плетени кошници да придърпа още една.
— Дано не си го изгубила, Мейбъл. Казах ти да стои у мен.
— Не съм го изгубила — отвърна сприхаво жената и измъкна малкото синьо листче.
— Благодаря. Моля да заемете местата си.
След още няколко минути всички се бяха настанили и Лиз също отиде до своето място на носа.
— Добре дошли на борда на „Фантазия“, дами и господа.
Така, с още пет-шест други мисли в главата, тя започна встъпителния си монолог. Кимна разсеяно на мъжа върху кея, който метна вътре въжето, преди Лиз да включи двигателя. Гласът й беше приятен и непринуден. Погледна пак часовника си — вече закъсняваха от графика с петнадесет минути. Огледа за последен път брега, покрит с шезлонги и изтегнати, блестящи от плажното масло тела, които сякаш се предлагаха в жертвоприношение на слънцето. Не можеше повече да чака и да отлага отплаването.
Лодката се заклати леко, отдели се от пристана и пое курс на изток. Макар умът й да бе зает с друго, Лиз майсторски направи завоя от брега навътре в морето. Можеше да управлява със затворени очи. Раздвиженият от лодката въздух, лъхащ я в лицето, бе мек и вече топъл, въпреки ранния час. Безобидни, пухкави бели облачета изпъстряха хоризонта. Разцепваната от моторницата вода беше чиста и синя, точно както обещаваха пътеводителите. Дори след изминалите десет години Лиз не смяташе всичко това за разбираща се от само себе си даденост, особено що се отнасяше до работата й. Може би се дължеше отчасти на цялата атмосфера, която караше тялото да се отпусне и проблемите да изчезнат.
Зад нея, в дългата лодка, наподобяваща по форма куршум, осемнадесет пътника седяха на тапицирани пейки. Вече се чуваха оживените им възклицания при вида на рибните пасажи и другите морски обитатели, които се виждаха през остъкленото дъно. Едва ли в момента някой от тях се сещаше за оставените у дома грижи.
— Ще минем край Северния Райски риф — подхвана тя с нисък, мелодичен глас. — Дълбочината варира от десет до двадесет метра. Видимостта е отлична, така че ще може да се любувате на колониите от корали — клонести, ветрилообразни и различни други, ще видите морски звезди, огромни рапани, пъстроцветни риби — папагали и многобройни кохорти от малки, пъргави рибки, които винаги се движат заедно на големи пасажи. Ще ви покажа друга една, която едва ли е най-красивото морско същество, но е интересна с това, че всички се раждат женски и снасят яйца, преди да сменят пола си и да се превърнат в активни мъжки индивиди.
Лиз стабилно поддържаше курса с постоянна скорост. Продължи с описанието на изящно обагрената райска риба, плашливите сребристи рибки с малки устички, на интригуващите, ала опасни морски таралежи. Клиентите й щяха да намерят информацията за полезна, когато тя спреше за два часа на рифа Паланкар, за да даде възможност на желаещите да се гмуркат или поплуват.
Беше правила това пътешествие безброй пъти. Макар и обичайно, то никога не й се бе струвало отегчително и еднообразно. И сега, както всеки път, с наслада се отдаваше на чувството за волност, радваше се на морската шир, лазурното небе и равномерното бръмчене на мотора. Лодката беше нейна, както още три други и малкия панелен павилион близо до брега. Упорито беше работила за всичко това, месеци наред се бе трудила усилено с пот на челото, когато разноските бяха големи, а приходите слаби. Но го постигна. Десет години борба си заслужаваха, за да придобие и притежава нещо свое. Да обърне гръб на родното място, да остави всичко познато, беше една ниска цена, която плати за спокойствието на духа си.
Малкият китен остров Косумел в мексиканските карибски води наистина осигуряваше душевно спокойствие. Сега той бе нейният дом, единственият, който имаше значение. Тук я приемаха и уважаваха. Никой на острова не знаеше за унижението и болката, които бе преживяла, преди да дойде в Мексико. Тя рядко се сещаше за тях, макар да имаше кой живо да й ги напомня.
Фейт. Само мисълта за дъщеря й я накара да се усмихне. Фейт беше едно малко скъпоценно съкровище, ала сега се намираше ужасно далеч. Оставаше още месец и половина, докато се върне за лятната ваканция.
Изпрати я при баба й и дядо й в Хюстън за нейно добро, повтаряше си Лиз, когато болката от самотата ставаше прекалено остра. Образованието на Фейт бе по-важно от нуждите на майка й. Лиз беше работила, рискувала, беше се борила, за да може Фейт да има всичко, което заслужава, всичко, което би имала, ако баща й…
Лиз решително насочи мисълта си към други неща. Още преди десет години бе дала дума да изхвърли бащата на Фейт от ума си точно така, както той я беше изхвърлил от живота си. Беше допуснала грешка — една грешка, направена от наивност и чувства, която завинаги промени хода на живота й. Но от нея беше спечелила нещо безценно — Фейт.
— На дъното, точно под вас, виждате останките на четиридесетместен самолет — тя намали скорост, за да могат пътниците й да разгледат преобърнатия наопаки самолет и подранилите гмуркачи, които с интерес го разучаваха. От аквалангите им бълбукаха мехурчета и се издигаха към повърхността като малки сребърни дискове. — Не е имало катастрофа, тук не се е разиграла никаква трагедия — продължи Лиз. — Самолетът е бил специално потопен за сцена от филм и за развлечение на любителите на водолазния спорт.
Работата й беше да прави същото и със своите пасажери — да им доставя удоволствие и да ги забавлява. Това не представляваше трудност, ако имаше помощник до себе си. Ала й се налагаше сама да управлява лодката, да поддържа непринудения и занимателен разказ, да раздава маски и шнорхели, да сервира обяд и постоянно да брои глави. Но Джери не дойде навреме и беше невъзможно да го чака повече. Желаещите за разходка в морето бяха много и трябваше да спазва графика.
Тя го нахока мислено и увеличи ход. Не, че имаше нещо против допълнителната работа, ала смяташе, че след като клиентите й си плащаха, бяха в правото си да получат най-доброто, което можеше да им предложи. Не трябваше да разчита толкова на него. Можеше лесно да го уреди и да вземе някой друг от своите хора за помощник. Всъщност Лиз разполагаше с още двама мъже като екипаж на водолазната лодка и други двама в павилиона, където се даваше плувна екипировка под наем. Но тъй като и втората лодка с леководолазите излизаше по обяд, то не оставаше свободен човек за стъклодънката. Пък и Джери, в интерес на истината, не я беше подвеждал досега. Когато той беше на лодката, дамската половина от пътниците се озоваваше до такава степен в плен на обаянието му, че Лиз се съмняваше дали изобщо забелязваха обкръжаващия ги воден свят, над който минаваха.
Кой може да ги вини, подсмихна се тя. Ако самата не бе имунизирана срещу мъжете като цяло, навярно и на нея биха й се подкосили краката при вида на Джери. Повечето жени трудно устояваха на самонадеяната му, привлекателна външност, трапчинката върху брадичката и загадъчно премрежените сиви очи. Като се добавеше стройната мускулеста фигура и неоспоримото дар слово, нито една жена не се намираше в безопасност.
Ала не заради тези му качества Лиз се бе съгласила да му даде стая под наем и временна работа. Тя имаше нужда от допълнителен доход и допълнителна помощ, а колкото до останалото, беше достатъчно проницателна, за да разпознае бройкаджията. Опитът я беше научил, че от гледна точка на бизнеса не бе зле да има и такъв играч на своя страна. Закани му се мислено здравата да си изпати, ако няма сериозна причина, за да я остави без екипаж, после забрави за него.
Плавното движение, слънцето и нежният бриз я успокояваха, караха я да се отпусне, носеха й блажена отмора. Лиз продължи да говори за морето, разкриващо тайните си под тях, съчетаваше знания, които беше усвоила в колежа, докато следваше морска биология, с други интересни факти, научени от личен опит във водите на Мексиканския залив. От време на време някой от екскурзиантите задаваше въпрос или възкликваше развълнувано при вида на нещо, плъзнало се под стъкленото дъно на лодката. Тя отговаряше, обясняваше, даваше напътствия, като поддържаше лек, равномерен ход. Тъй като трима от пътниците бяха мексиканци, повтаряше всичко и на испански. А понеже имаше и няколко деца, се стараеше информацията да бъде поднесена достатъчно занимателно.
Ако нещата се бяха развили инак, щеше да е учителка. На тази си отколешна мечта Лиз отдавна бе
