Двадесет минути му бяха достатъчни. Брат му беше пътувал с малко багаж. Джоунъс остави куфара в дневната и тръгна из къщата. Не беше голяма. В съседната спалня цареше полумрак от спускащия се вечерен здрач, ала той забеляза яркото оранжево покривало върху леглото и бюро, отрупано с листа и папки. Миришеше леко на някаква подправка и талкова пудра. Обърна се и тръгна към вътрешността на къщата. Откри кухнята. И Лиз в нея.
Щом усети миризмата на кафе, си спомни, че не бе ял от сутринта. Без да се обръща, тя напълни втора чаша. Не беше нужно Джоунъс да проговори, за да се разбере, че бе тук. Нямаше вид на човек, който трябва да обявява присъствието си.
— Сметана?
Той прокара ръка през косата си. Изпитваше такова чувство, сякаш се бе озовал в нечий чужд сън.
— Не, чисто.
Лиз се обърна да му подаде чашата и видимо трепна.
— Извинете — пророни и взе своята. — Толкова приличате на него.
— Това притеснява ли ви?
— Изнервя ме.
Джоунъс отпи от кафето. То като че поразсея усещането му за нереалност.
— Не сте била влюбена в Джери.
Тя го изгледа с известна изненада. Беше й ясно, че я смяташе за любовница на брат му, но не очакваше да му мине през ум нещо повече.
— Познавах го съвсем отскоро — после се усмихна криво, спомнила си едно друго време, един друг живот. — Не, не бях влюбена в него, отношенията ни почиваха на чисто делова основа. Ала го харесвах. Той беше самоуверен, обаятелен и много добре съзнаваше собствения си чар. През последните две седмици доста от клиентките ми идваха по два пъти. Джери беше голям сваляч — каза, после вдигна стреснато поглед. — О, извинете.
— Няма нищо — заинтригуван, Джоунъс се приближи. Тя беше висока жена и лицата им се озоваха кажи-речи на едно ниво. От нея се долавяше лек аромат на пудра, грим не носеше. Не е типа на Джери, помисли той отново. Но имаше нещо в нея, нещо в очите й. — Вярно е, само че не всички го схващаха — добави.
— Познавам и други — гласът й беше глух. — Не толкова мили, не така безвредни. Вашият брат беше симпатичен човек, господин Шарп. И се надявам, който и да… Надявам се да го хванат.
Видя как очите му се превърнаха в две сиви блокчета лед. Неволно Лиз потрепери вътрешно. Студенината често бе по-опасна от разпалеността.
— Ще го хванат. Възможно е да ми се наложи отново да говоря с вас.
Молбата беше съвсем естествена, ала я подразни. Не искаше да разговаря пак с него, изобщо не искаше да я замесват по какъвто и да е било начин.
— Нямам какво друго да ви кажа.
— Все пак Джери е живял във вашата къща, работил е за вас.
— Не зная нищо — повиши тя леко глас. Извърна се към прозореца и се загледа навън. Беше й дошло до гуша от въпросите, от хората, които я сочеха по брега като жената, открила трупа. Беше й неприятно нормалният ход на живота й да се обърква от смъртта на мъж, когото едва познаваше. И да си признае честно, боеше се. Джоунъс Шарп й направи впечатление на човек, който би могъл наистина да преобърне живота й с главата надолу, стига да поиска. — Повтарях го непрекъснато и на полицията. Джери просто работеше при мен. Виждах го само по няколко часа на ден. Не зная къде е ходил нощем, с кого се е срещал, какво е правил. Не беше моя грижа, доколкото си плащаше за стаята и се явяваше на работа. — Отново се обърна към него. Лицето му бе мрачно и зло. — Съжалявам за брат ви, съчувствам и на вас. Но това просто не е моя работа.
Лиз нервно разтвори скръстените си пръсти, а той го изтълкува по свой начин.
— На различно мнение сме, госпожо Палмър.
— Госпожица Палмър — подчерта тя. Джоунъс бавно кимна. — Не мога да ви помогна.
— По-скоро не искате, след като отказвате да разговаряме.
— Е, добре, тъй да бъде. Не искам.
Той я изгледа под око и извади портфейла си.
— Джери дължеше ли ви нещо за стаята?
Обидата я зашлеви като плесница. Очите й, обикновено кротки, дори тъжни, сега блеснаха остро.
— Той нищо не ми дължи, нито пък вие. Ако сте свършили с кафето…
Джоунъс остави чашата на масата.
— Свърших. Засега.
Изгледа я за последен път. Не е типа на Джери, рече си пак. Нито пък неговия. Ала му се струваше, че тя знае нещо и твърдо се закани да разбере какво е, дори ако трябваше да се възползва от нея по един друг начин.
— Лека нощ.
Лиз остана, където стоеше, докато не чу външната врата да хлопва. После стисна клепачи. Не е нейна работа, повтори си мислено. Но все още виждаше Джери под стъкленото дъно на лодката. А сега виждаше и Джоунъс Шарп с вкоравената скръб в очите му.
Втора глава
За Лиз работата в павилиона беше направо отмора. Е, не като пълна почивка, но пък лукса да си вземе истински свободен ден и да не излиза в морето нито с лодките, нито да стои в павилиона и да се занимава с плувната екипировка тя си разрешаваше твърде рядко, и то само когато Фейт си идваше за през ваканциите у дома. Днес обаче отпрати лодките и остана да се справя сама с клиентите. Най-вече за да бъде сама. Към обяд всички сериозни гмуркачи вече бяха наели аквалангите, тъй че работа почти нямаше. Това й даде възможност да отдели известно време за оглед на снаряжението.
Павилионът представляваше малка четвъртита постройка. От време на време обмисляше идеята да я боядиса отвън, ала така и не реши дали си заслужава допълнителните разходи. Вътре имаше едно преградено ъгълче, което тя иронично наричаше „офис“ и където бе натъпкала старо метално бюро и въртящ се стол. Останалата част от пространството бе затрупано с различна екипировка, разпръсната по пода, сложена върху рафтове или висяща на куки. Върху бюрото имаше дупка с големината на мъжко стъпало, но затова пък оборудването й беше първокласно и безупречно.
Маски, плавници, кислородни бутилки, шнорхели, харпуни можеха да бъдат взети за ползване отделно или в произволна комбинация. Лиз беше разбрала, че колкото по-голям бе изборът, толкова по-лесно се привличаха и задържаха клиенти. Даването на водолазна екипировка под наем беше гръбнакът на нейния бизнес. На видно място до широкия квадратен отвор, който се затваряше само за през нощта с тежък дървен кепенк, висеше списък на английски и испански за предоставяното снаряжение, вида на услугите и цените.
Когато започна преди осем години, тя се запаси с достатъчно леководолазни апарати и други принадлежности за дванадесет гмуркачи. За това й потрябваха всички спестени пари — всеки грош, който Маркъс бе връчил на наивното младо момиче, бременно с неговото дете. Момичето бързо бе станало жена и тази жена сега въртеше бизнес, с който можеше да екипира петдесет водолази от главата до петите, десетки плувци с маски и шнорхели, подводни фотографи, любители на дълбоководния риболов или туристи, които искаха да прекарат един приятен ден в морето.
Първата лодка, с която рискува да започне, беше предназначена за леководолази и кръстена „Фейт“, на дъщеря й. Закле се, когато беше едва осемнадесетгодишна, сама и уплашена, че детето, което носи, ще има най-хубавото. Десет години по-късно можеше да се огледа наоколо и да каже, че бе спазила обещанието си.
Нещо повече — островът, на който беше избягала, за да се скрие, се превърна в неин дом. Тук бе намерила не само убежище, а спокойствие, уважение, сигурност. Вече не устремяваше поглед над белите пясъци и синята морска шир, бленувайки за Хюстън и хубава къща със зелена морава. Вече не поглеждаше назад към висшето образование, което едва бе започнала, и към мисълта, каква би могла да стане. Престана
