да тъгува за мъжа, който не искаше нито нея, нито детето, което бяха създали. Никога нямаше да се върне обратно. Ала Фейт щеше. Фейт щеше да знае френски, да носи копринени рокли, да води разговори за музика и изкуство. Един ден тя щеше да се върне там, при братовчедите си, неминуемо щеше да стане част от средата, към която принадлежеше.
Това беше мечтата на Лиз. Да види дъщеря си приета с такава лекота, с каквато самата тя бе отхвърлена. Не за отмъщение, а заради справедливостта.
— Как сме, мила госпожичке?
Наведена над кислородните бутилки, които пълнеше, Лиз вдигна глава и примижа срещу слънцето. Видя на вратата пълна фигура, напъхана в мокър черно-червен бански, увенчана с едро топчесто лице и дебела пура в устата.
— А, господин Амбъкъл! Не знаех, че сте още на острова.
— Духнах за малко до Канкун. Ама тук по става за гмуркане.
Лиз се изправи. Амбъкъл й беше постоянен клиент, който идваше на Косумел два-три пъти в годината и винаги наемаше безчет кислородни бутилки.
— Това можех и аз да ви го кажа — усмихна му се. — Видяхте ли древните развалини?
— Жената ме завлече в Тулум — повдигна той рамене и се ухили насреща й с опулените си сини очички. — Предпочитам да съм десет метра под водата, отколкото цял ден да се катеря по камънаци. Погмурках се малко, ама човек не прелита целия този път от Далас дотук, само за да се размотава наоколо. Замислил съм нощно гмуркане.
Естествената й, непресторена усмивка добави нещо меко и отзивчиво в инак сериозните й, обикновено внимателни и малко тъжни очи.
— Ще ви приготвя нещата веднага. Колко още ще останете? — попита го, докато проверяваше подводното фенерче.
— Две седмици. Човек понякога трябва да се откъсва от бюрото си.
— Несъмнено.
Лиз беше доволна, че толкова много хора от Тексас, Луизиана или Флорида чувстваха нужда да избягат от ежедневието.
— Чух за някакво произшествие, докато ни е нямало.
Лиз предполагаше, че вече е свикнала с коментарите, но по гърба й пробягаха трънки. Усмивката й помръкна и лицето й стана затворено.
— Имате предвид убития американец?
— Хвърли жената в ужас. Едва я склоних да се върнем. Вие познавахте ли го?
Не, помисли тя, не толкова добре, колкото би трябвало. За да заеме с нещо ръцете си, отиде до бюрото, взе печатна бланка и започна да я попълва.
— Всъщност той работеше при мен съвсем отскоро.
— Не думайте!
Малките сини очички на Амбъкъл светнаха. Лиз смяташе, че бе свикнала и с тази реакция.
— Навярно си го спомняте. Беше екипаж на водолазната лодка последния път, когато вие и съпругата ви излизахте в морето.
— Сериозно? — изви вежда Амбъкъл. — Да не е онзи симпатяга Джони… Джери — той задъвка пурата. — Жената си беше паднала по него.
— Да, точно той.
— Жалко — измърмори дебеланкото, ала сякаш изглеждаше доволен, че познава жертвата. — Беше много… Жизнен.
— И аз мисля така — тя издърпа готовите кислородни бутилки в предверието. — Тези ще ви стигнат, господин Амбъкъл.
— Добавете и фотоапарат, мила госпожичке. Иска ми се да снимам някоя от ония сепии. Гадни, препротивни същества!
Лиз я досмеша. Свали от рафта фотоапарат за подводни снимки и го записа в бланката. Погледна часовника си, отбеляза и времето, после подаде формуляра на Амбъкъл. Той го подписа и й връчи дължимата сума. Винаги плащаше в брой с американска валута, което й бе добро дошло.
— Благодаря. Радвам се да ви видя отново тук, господин Амбъкъл.
— Не ме свърта другаде, мила госпожичке.
Той нарами с пъшкане бутилките и се отправи по пътеката. Тя погледа след него, после влезе вътре и сложи бланката в папка. Отключи кутията, в която държеше парите, и ги прибра.
— Бизнесът, гледам, процъфтява.
Лиз вдигна сепнато поглед. Пред нея стоеше Джоунъс Шарп.
Макар този път очите му да бяха скрити зад тъмни очила и да носеше къси панталони и разгърдена риза вместо костюм, не би го сбъркала отново с Джери. На врата му висеше дебела златна верижка с полюшваща се малка монета. Сети се, че и Джери имаше такава. Но нещо в стойката му, в напрегнато опънатото лице и свитите устни го правеше да изглежда по-висок и стегнат от мъжа, когото беше познавала.
Понеже не й допадаха излишните приказки, тя заключи, без да бърза кутията, после се зае да проверява ремъците и закопчалките на наредените върху полиците плувни маски. От нейния магазин не излизаше нито едно неизправно снаряжение.
— Не очаквах да ви видя отново.
— А би трябвало.
Джоунъс я наблюдаваше как върви покрай рафтовете. Сега му изглеждаше по-силна, по-уверена, отколкото преди седмица, когато я видя за първи път. Очите й бяха спокойни, гласът овладян. Това щеше да облекчи задачата, за която бе дошъл.
— Славите се с добро име на острова.
Лиз спря и го изгледа през рамо.
— Тъй ли?
— Проверих — отвърна той невъзмутимо. — Живели сте на острова десет години. Направили сте тази постройка на голо място, започнала сте от нулата и имате един от най-доходните бизнеси на острова. Тя щателно оглеждаше маската в ръцете си.
— От наемането на някаква екипировка ли се интересувате, господин Шарп? Ако става дума за гмуркане, ви го препоръчвам оттатък рифа. Разполагам с добри шнорхели.
— Може би. Ала по-скоро предпочитам водолазните апарати.
— Чудесно. Мога да ви предоставя всичко необходимо — Лиз остави маската и взе друга. — В Мексико не е задължително човек да има удостоверение за правоспособност. Съветвам ви обаче да вземете няколко начални урока, преди да се отправите долу. Предлагаме два курса — индивидуален и групов.
За първи път Джоунъс се усмихна — бавна, чаровна извивка на устните, която смекчи твърдия му израз.
— Ще го имам предвид. Между другото, кога затваряте?
— Когато свърша — усмивката му променяше нещата, а тя не можеше да го допусне. Постави като за самоотбрана ръце на кръста и го изгледа дръзко. — Това е остров Косумел, господин Шарп. Тук работното ни време не е чиновническо от девет до пет. Моля да ме извините, освен ако не желаете да наемете някакво снаряжение или да се запишете за екскурзия.
Той посегна и сложи длан върху ръката й.
— Не съм се върнал за екскурзия. Нека да вечеряме заедно. Ще можем да поговорим.
Лиз не направи опит да освободи ръката си, само го гледаше втренчено. Бизнесът я беше научил да бъде вежлива при всякакви обстоятелства.
— Не, благодаря.
— По едно питие тогава?
— Не.
— Госпожице Палмър…
Джоунъс беше известен със своето безгранично, ужасяващо търпение. Това оръжие бе усвоил в съдебна зала, а добре го владееше и извън нея. Откри обаче, че с Лиз му бе трудно да го използва.
