— До този момент не разполагам с много, за което да се хвана, а пък полицията изобщо не е напреднала в разследването. Нужна ми е вашата помощ.
Сега вече тя се дръпна. Беше се зарекла да не се забърква. Нямаше да я склонят нито кротките думи, нито вперения в очакване поглед. Лиз си имаше свой живот, своя работа, която й отнемаше цялото време и сили, а най-важното — след няколко седмици дъщеря й си идваше у дома.
— Не желая да се замесвам. Извинете, но дори и да исках, просто няма с какво да ви помогна.
— Нищо няма да ви стане, ако просто поговорим.
— Господин Шарп! — тя не се славеше с търпение. — Имам твърде малко свободно време. Този мой бизнес не е нито прищявка, нито забавление, а огромно количество работа. Ако случайно довечера ми останат час-два свободни, не възнамерявам да ги прекарам с вас, за да ме разпъвате на кръст. А сега…
Отново понечи да го отпрати, ала в този момент на бегом дотича момченце по плувки, с блестяща от плажно масло кожа. Стискаше в юмруче сгъната двадесет доларова банкнота и в скороговорка поиска шнорхели, плавници и маски за себе си и братчето. Говореше бързо и възбудено на испански, докато Лиз избираше и проверяваше двата комплекта. Питаше я дали смята, че ще видят акула в морето.
Тя върна рестото и му отговори напълно сериозно:
— Акулите не живеят край рифа, но от време на време го посещават. — Видя как очичките му светнаха и добави: — Със сигурност ще срещнете риба папагал. Ето толкова голяма — разтвори ръце, за да му покаже. — Ако вземете малко хляб или бисквити, ще ви последва цял рояк от онези малки сребристи рибки, толкова близко, че ще можете да ги пипнете.
— Те хапят ли?
Лиз се засмя.
— Ядат само трошици. Адиос.
Детето си тръгна, като подритваше пясъка.
— Говорите испански като местна — отбеляза Джоунъс, а наум добави, че това може да му се окаже от полза.
Не му беше убягнала и меката топлина в очите й, когато говореше с момченцето. В тях тогава нямаше нищо отчуждено, тъжно и неразбираемо. Странно, рече си, досега никога не си бе давал сметка какъв барометър на чувствата могат да бъдат очите.
— Нали живея тук — отвърна тя просто. — А сега, господин Шарп…
— Колко са лодките?
— Какво?
— Колко лодки имате?
Лиз въздъхна и реши, че би могла да прежали още пет минути.
— Четири. Стъклодънката за екскурзианти, две водолазни и една за риболов в открито море.
— Риболов в открито море — повтори той. Ето какво му трябваше. Една рибарска лодка гарантира спокойствие и уединение. — Не съм го правил пет или шест години. Значи за утре. — Джоунъс извади портфейла си. — Колко?
— Струва петдесет долара за ден на човек, ала не изкарвам лодката само за един клиент, господин Шарп — тя му се усмихна непресторено. — Не е разумно от гледна точка на бизнеса.
— Какъв е минимумът?
— Трима. Но се страхувам, че няма опашка от чакащи. Тъй че…
Той постави на тезгяха четири петдесетдоларови банкноти.
— Петдесет за това вие лично да карате лодката.
Лиз сведе поглед към парите. Две извънредни стотачки щяха да й дойдат добре при покупката на водни колела, за каквито отдавна бе мислила. Няколко от другите, подобни на нейния, павилиони вече имаха, а тя зорко държеше под око конкуренцията. Водните колела, джетовете и сърфовете бяха започнали да стават все по-популярни и Лиз искаше да не изостава, да поддържа ниво.
Върна поглед върху Джоунъс Шарп и мрачния му, строг израз и реши, че не си заслужава.
— Денят ми утре вече е зает по часове. Опасявам се, че…
— Не е разумно от гледна точка на бизнеса да обръщате гръб на печалбата, госпожице Палмър — когато тя само сви рамене, той се усмихна отново, ала този път не така приятно. — Не бих искал да споменавам в хотела, че не съм доволен от „Черния корал“. Удивително е как мълвата може да помогне или навреди на малкия бизнес.
Лиз взе банкнотите една по една.
— С какво се занимавате, господин Шарп?
— Право.
Тя издаде звук, който можеше да мине за смях. Извади празна бланка.
— Трябваше да се сетя. Познавах навремето един, който следваше право — мислеше за Маркъс с неговото пресметливо красноречие. — Той също винаги получаваше това, което искаше. Подпишете се тук. Тръгваме в осем. — Каза кратко. — Цената включва обяд на борда. Ако желаете бира или друг алкохол, си го носите сам. Слънцето е много силно вътре в морето, тъй че по-добре си купете шапка или козирка. — Лиз хвърли поглед зад гърба му. — Една от лодките ми се връща. Ще трябва да ме извините.
— Госпожице Палмър…
Не беше сигурен какво иска да й каже, нито пък защо се чувства неловко, след като успешно бе завършил предприетия ход. Накрая пъхна разписката в джоба си.
— Ако размислите относно вечерята…
— Няма да размисля.
— Аз съм в хотел „Президент“…
— Отличен избор.
Тя мина край него и се отправи към пристана в очакване на екипажа и клиентите си.
В седем и петнадесет слънцето беше изгряло и вече топеше стелещата се ниско над земята мараня. И да имаше облачета по небето, те бяха ефирни, пухкави и добронамерени.
— По дяволите! — натисна ядно Лиз стартера на мотопеда и с остър обратен завой подкара по улицата. Тайно се бе надявала времето да е лошо и да вали дъжд.
Той всячески се опитваше да я въвлече в тази история. И сега виждаше пред погледа си сивите му очи, които се взираха в нея, изпълнени с мрачно търпение, чуваше тихия му, настоятелен глас. Джоунъс Шарп беше от тоя тип хора, които спокойно изслушваха отказа, но имаха захапката на булдог и можеха да чакат колкото се наложи, докато не чуят положителен отговор. При други обстоятелства би се възхитила на това му качество. Точно упоритостта беше помогнала на самата нея да започне и да успее в бизнеса, когато наоколо клатеха недоверчиво глави и я предупреждаваха за рисковете. Ала да изпитва възторг към Джоунъс Шарп тя не можеше да си позволи. Да следи и контролира чувствата си бе толкова важно, колкото и стриктно да следи сметките си.
Не може да му помогне, помисли отново. Въздухът нежно я лъхаше в лицето. Всичко, което знаеше за Джери, го бе повторила най-малко по два пъти. Беше й мъчно, разбира се, и дори сама скърбеше донякъде за мъжа, когото едва познаваше, но разкриването на убийството си бе грижа на полицията. На Джоунъс Шарп не му беше тук мястото.
То си бе нейното място, каза си и почувства как успокояващо й подейства карането в свежото утро. Улицата бе неравна, кърпена на повече места, отколкото бяха читавите участъци, ала Лиз знаеше къде да извие и заобиколи дупките. От двете й страни имаше къщи със сочна зелена трева в дворовете и надвиснали лозници. По въжетата вече се вееха проснати дрехи. От нечии отворени прозорци долитаха звуците на ежедневието — бръмченето на радио с ранните новини, гласове на деца, които довършваха закуската си или някакви домашни задължения преди училище. Тя зави зад ъгъла и продължи, без да намалява скорост.
Заредиха се магазини, още затворени. Пред вратата на бакалията сеньор Песадо се помайваше с връзка ключове. Лиз натисна клаксона и двамата си помахаха за поздрав. Подмина я такси, поело надолу по пътя към летището, за да причака подранили пътници. След малко вече усети мириса на морето. Както винаги, ободряващо свеж. На последния завой погледна разсеяно назад в огледалото. Странно, помисли си, не беше ли мярнала тази малка синя кола и вчера? Но когато свърна към паркинга на хотела, колата изпухтя
