— Това ми е работата. Ще ви е по-удобно на стола върху палубата, господин Шарп.
— Джоунъс. Освен това чувствам се много удобно и тук — той беше застанал до нея и пак я гледаше по свойствения му настойчиво изучаващ начин. На главата си тя носеше рекламна шапка с козирка, върху която с бели букви беше изписано името на павилиона й. Същият надпис върху тениската беше избелял от слънцето и честото пране. Интересно, дали носеше нещо под нея? — Откога имате тази лодка?
— Близо осем години. Изпитана е — Лиз бутна лоста напред и даде газ. — Морето е топло, затова се среща риба тон, макайра, риба меч. Вече сме на дълбокото, тъй че може да започвате с примамката.
— Каква примамка?
Тя му хвърли бърз поглед. Така си и знаеше — Джоунъс хабер си нямаше от риболов.
— Удряйте с длан по водата — взе да му разяснява. — Аз ще карам бавно, а вие пляскайте по водата, това привлича рибата.
— Прилича ми на нечестен прийом. Риболовът не е ли въпрос на късмет и умение?
— За някои хора е въпрос на препитание, дали ще имат нещо за ядене, или не — Лиз завъртя леко щурвала, като внимателно наблюдаваше дали на повърхността не се подават шнорхелите на непредпазливи плувци. — За други е въпрос на поредния трофей върху стената.
— Не ме вълнуват трофеи.
Тя се обърна и го изгледа. Да, отсъди, не го вълнуваха нито трофеи, нито нещо друго, също толкова безцелно.
— А какво ви интересува тогава?
— В момента вие — той сложи длан върху ръката й и върна лоста назад. — Не бързам за никъде.
Лиз сви ръката си под неговата.
— Платихте си за риболов.
— Платих за времето ви — поправи я Джоунъс.
Стоеше достатъчно близо, за да вижда очите му зад тъмните стъкла на очилата. Бяха сериозни и спокойни, както винаги спокойни, сякаш съзнаваше, че може да си позволи да чака. Дланта му не беше гладка според очакванията й, а твърда и загрубяла. Не, със сигурност не играе бридж, помисли тя отново. Може би тенис, хандбал или нещо друго, което изисква пот и усилие. За първи път от години почувства ситни тръпки по тялото си — тръпки, каквито бе убедена, че едва ли ще изпита пак. Ветрецът разпиляваше косата й по лицето.
— В такъв случай напразно сте си дали парите.
Опита да си издърпа ръката. Силна е, помисли той, макар на вид да изглежда крехка. И упорита. За това можеше да съди и по начина, по който държеше брадичката си с едва забележима трапчинка леко вирната. Ала в очите й имаше нещо, което говореше за преживяно страдание и за решимостта то да не се повтори. Тази противоречивост беше интригуваща, в добавка към сдържаната, но прозираща чувственост, която го караше да се чуди как така брат му и Лиз не са били в по-интимни отношения. Не, че той не бе направил опит, беше сигурен в това.
— Ако съм си дал парите на вятъра, то няма да е за първи път. Ала ми се струва, че не е точно така.
— Нямам какво да ви кажа.
Тя отново бутна лоста с газта напред.
— Възможно е. Но не е изключено да има нещо, което знаете, без да съзнавате, че е съществено. Практикувам наказателно право повече от десет години. Ще се учудите колко важни могат да бъдат понякога дребни късчета информация. Моля ви — притисна леко ръката й Джоунъс. — Нека да поговорим.
Смяташе, че нищо не може да я трогне, ала сега усети как се размеква. Защо бе способна с часове да се пазари за цената на леководолазната екипировка, а никога не можеше да откаже на една кротко изречена молба? Той щеше да й навлече само неприятности. И понеже го знаеше, въздъхна тежко.
— Да поговорим — изключи двигателя и остави лодката да се носи по течението. — Докато ловите риба. — Успя да се усмихне. — Без пляскане по водата. — Чевръсто намести една въдица в специалното гнездо на прикрепения върху палубата стол. — Засега седнете тук и се отпуснете — каза му. — Понякога рибата е достатъчно напориста и кълве без примамка. Ако се хване някоя, затегнете се с този ремък и действайте.
Джоунъс се настани в стола и килна шапката си назад.
— А вие?
— Аз се връщам при руля. Ще поддържам бавна и равномерна скорост, за да издърпаме рибата и да не й дадем възможност да се отскубне — Лиз събра косата си с ръка и я отметна на гърба. — Има и по-добри места нататък, но защо да си хабя горивото, щом уловът не ви интересува.
Той се подсмихна и се облегна назад.
— Разумно. Така си и мислех, че сте разумна.
— Налага ми се.
— Защо дойдохте на острова?
Без да обръща внимание на въдицата, Джоунъс извади цигара.
— Вече прекарахте тук известно време. Трябва ли да питате?
— И в родината ви има красиви места. Щом сте тук от десет години, сигурно сте били дете, когато сте напуснали Щатите.
— Не, не бях дете — отвърна му. Нещо в начина, по който го каза, го накара пак да се вгледа внимателно в нея и да потърси тайната, която тя очевидно криеше. — Дойдох, защото това изглеждаше най-доброто, което можеше да се направи. И беше най-доброто. Когато бях малка, родителите ми идваха тук почти всяка година. Обичаха да се гмуркат.
— Преселили сте се всички тук?
— Не, пристигнах сама — този път гласът й беше равен и безизразен. — Не сте платили двеста долара, за да приказваме за мен, господин Шарп.
— Това ми помага да получа някаква представа. Споменахте, че имате дъщеря. Къде е тя?
— Учи в Хюстън, там живеят родителите ми.
Да хвърли детето и отговорностите на бабата и дядото и да живее на тропически остров. Това би могло да му прозвучи зле, ала не и да го учуди. Той всмукна дълбоко от цигарата и продължи да съзерцава профила й. Нещо не се връзваше. Не беше съвсем така.
— Сигурно ви е мъчно за нея.
— Ужасно — отрони Лиз. — След няколко седмици се прибира и ще прекараме лятото заедно. Септември винаги идва твърде бързо. — Тя зарея поглед и продължи да говори сякаш на себе си. — Но е за добро. Родителите ми прекрасно се грижат за нея и тя получава отлично образование, взима също уроци по пиано и балет. Изпратиха ми снимки от продукцията и…
Очите й внезапно и без всякакво предупреждение се напълниха със сълзи. Обърна се срещу вятъра да ги пресуши, ала Джоунъс ги бе забелязал. Седеше и пушеше мълчаливо, за да й даде време да се съвземе.
— Връщали ли сте се някога в Щатите?
— Не.
Лиз преглътна и мислено се нарече глупачка. Заради снимките е, каза си. Получи ги с вчерашната поща. На тях нейното момиченце беше облечено с розова балетна пачка.
— Криете ли се от нещо? — тя се обърна рязко. Сълзите бяха сменени от гневен израз. Тялото й се опъна като натегната за стрелба тетива. Той вдигна примирително ръце. — Извинявам се. Навик ми е да си пъхам носа в чуждите тайни.
Лиз си наложи да се отпусне, да потуши яда си, както отдавна се бе научила да прави.
— Добър начин да го загубите, господин Шарп.
Джоунъс се подсмихна.
— Това също е една възможност. Но винаги съм мислел, че си заслужава риска. Казват ви Лиз, нали?
Веждата й се изви под пилеещите се от вятъра кичури.
— Приятелите ми ме наричат така.
