Джоунъс стигна до вратата пръв.
— Идвам с вас.
Целият се беше сковал от напрежение в полицейската кола на път от града към крайбрежието. Не задаваше въпроси. Мислено я виждаше да стои на мостика, както преди няколко часа — загоряла, стройна, малко надменна и предизвикателна. Спомни си самодоволната усмивка, която му отправи, когато той се сражаваше с огромната, петнадесеткилограмова риба. И колко ловко му се измъкна в мига, в който пристанаха на кея.
Била е нападната. От кого? Защо? Дали защото знаеше повече, отколкото искаше да му каже? Чудеше са дали лъже, дали се страхува от нещо или просто си беше опърничава. После се разтревожи да не е пострадала.
Свърнаха по тясната алея и Джоунъс хвърли поглед към къщата. Вратата зееше отворена, щорите бяха спуснати. Живее тук сама, помисли си, уязвима и беззащитна. После насочи вниманието си към съседната постройка с хоросанова мазилка. На верандата се показа жена в памучна рокля и престилка. Държеше бейзболна бухалка.
— От полицията сте — кимна доволно, след като Моралес й показа удостоверението. — Аз съм сеньора Алдерес. Тя е вътре. — Жената се отдръпна от вратата и ги покани. — Слава Богу, че си бяхме у дома, когато дотича.
— Благодаря — влезе Моралес.
Джоунъс го последва и я видя. Седеше на опърпано канапе, приведена напред, стиснала в две ръце чаша с вино. Бавно вдигна глава при влизането им. Погледът й се плъзна по Моралес и се закова в Джоунъс. Гледаше втренчено, без израз в дълбоките черни очи. Точно толкова бавно ги сведе пак към чашата.
— Госпожице Палмър — каза кротко Моралес и приседна до нея. — Можете ли да ми разкажете какво се случи?
Лиз отпи съвсем малка глътка, просто накваси устни, стисна ги за миг, после заговори така, сякаш рецитираше нещо наизустено.
— Прибрах се по залез-слънце. Не затворих външната врата, нито я заключих. Отидох направо в спалнята. Щорите бяха спуснати, а си мислех, че ги бях вдигнала сутринта. Шнурът висеше, тъй че взех и го окачих. Точно тогава той… Ме сграбчи… Изотзад. Стисна ме с ръка през гърлото и опря нож. Поряза ме малко — тя посегна несъзнателно към мястото, където личеше дългата два-три сантиметра рана, за която съседката вече суетливо се беше погрижила да промие. — Не се съпротивлявах, защото държеше ножа на гърлото ми и мислех, че ще ме убие. Щеше да ме убие. — Лиз вдигна глава и погледна Моралес право в очите. — Усетих го по гласа му.
— Какво каза той, госпожице Палмър?
— Попита: „Къде са?“ Не разбрах какво иска. Казах му да вземе портмонето ми. Той продължи да ме души и попита: „Къде ги е сложил?“ Каза: „Шарп“ — сега тя погледна към Джоунъс. Той забеляза, че по шията й вече тъмнееха синини. — Каза, че играта свършила и си иска парите. Ако не му кажа къде, ще ме убие и нямало да умра бързо като Джери. Не ми повярва, когато му отвърнах, че нищо не знам.
Говореше на Джоунъс. Гледаше го втренчено и той започна да чувства надигащо се чувство за вина.
Моралес търпеливо я докосна по ръката, за да привлече отново вниманието й към себе си.
— Той ли ви пусна?
— Не, наистина се канеше да ме убие — каза го унило, без страх и без гняв. — Знаех, че ще го направи, независимо дали щях да му кажа нещо, или не, а дъщеря ми… Тя има нужда от мен. Отпуснах се в ръцете му, все едно припадам, после го ударих. Мисля, че го уцелих с лакът в гърлото. И побягнах.
— Ще можете ли да разпознаете мъжа?
— Изобщо не го видях. Не го погледнах.
— А гласа му?
— Говореше на испански. Сигурно е нисък на ръст, защото го чувах направо в ухото си. Повече нищо не зная — Лиз отново сведе поглед към чашата в ръцете си, внезапно ужасена, че всеки момент можеше да заплаче. — Искам да си ида вкъщи.
— Веднага щом хората ми проверят дали всичко е наред. Трябва да сме сигурни, че сте в безопасност, госпожице Палмър. Ще ви назнача полицейска охрана. Починете си тук. Ще се върна да ви взема и ще ви отведа у дома.
Тя нямаше представа дали бяха минали минути, или часове, откакто побягна през вратата. Когато Моралес се върна да я съпроводи, беше вече тъмно и луната тъкмо изгряваше. Отвън пред къщата щеше да остане полицай, а всички врати и прозорци бяха огледани и затворени. Без да говори, Лиз се отправи към кухнята.
— Имала е късмет — обади се Моралес и хвърли още един бърз поглед из дневната. — Който я е нападнал, е бил доста непредпазлив и се е оставил да го изненадат.
— Съседите видели ли са нещо?
Джоунъс оправи масичката, която беше килната. Върху пода лежеше паднала голяма раковина.
— Няколко човека са забелязали синьо комби на улицата късно следобед. Сеньора Алдерес го видяла да префучава, когато отворила вратата на госпожица Палмър, но не могла да познае модела и да различи номера. Ние, разбира се, ще държим госпожица Палмър под наблюдение, докато се опитваме да го издирим.
— Оказва се май, че убиецът на брат ми не е напуснал острова.
Моралес посрещна погледа му невъзмутимо.
— Очевидно е, че с каквото и да се е занимавал брат ви, то му е струвало живота. Ала няма да допусна да отнеме живота и на госпожица Палмър. Ще ви откарам в града.
— Не, аз оставам тук — Джоунъс беше вдигнал и разглеждаше бледорозовата раковина. По дължината й личеше пукнатина. Сети се за резката от ножа върху шията на Лиз. — Брат ми е я е забъркал в това. — Внимателно остави счупената раковина. — Не мога да я оставя сама.
— Както желаете — обърна се да си върви Моралес, но Джоунъс го спря.
— Капитане, вече не смятате, че убиецът е на стотици километри оттук, нали?
Моралес докосна висящия на колана си пистолет.
— Не, господин Шари, не смятам. Буенас ночес.
Джоунъс лично заключи вратата, отново провери прозорците и чак след това отиде в кухнята. Лиз си наливаше втора чаша кафе.
— Това ще те ободри.
Тя преполови чашата, без да откъсва поглед от него. В момента не чувстваше нищо, нито гняв, нито страх.
— Мислех, че си си тръгнал.
— Не съм.
Без покана той намери чаша и също си наля кафе.
— Защо си тук?
Джоунъс се приближи и нежно прокара пръст по белега отстрани на шията й.
— Глупав въпрос — промърмори.
Лиз отстъпи крачка и се помъчи да запази спокойствие. Ако загубеше самообладание, то нямаше да е пред него, пред когото и да е било.
— Искам да бъда сама.
Той видя, че ръцете й треперят. Тя стисна по-силно чашата.
— Знам. Седни. Ще ти направя нещо за ядене.
— Не можеш да останеш тук! — направи Лиз нов опит.
— Оставам. Утре си пренасям багажа от хотела.
— Казах…
— Ще наема стаята — прекъсна я Джоунъс, обърна се и започна да рови из шкафа. — Гърлото ти сигурно е пресъхнало. Пилешката супа е най-подходяща в случая.
Тя грабна консервната кутия от ръката му.
