Беше залез-слънце, когато Лиз спря мотопеда под навеса отстрани на къщата. Колкото и безпокойства да й беше причинил Джоунъс, колкото и да я бе ядосал през трите им кратки срещи, тя имаше неговите двеста долара. А той — своята петнадесеткилограмова риба, независимо дали я искаше, или не. Аз съм си изпълнила задълженията, помисли Лиз, като подрънкваше с ключовете.
Ха, заслужаваше си да се види физиономията му, когато се беше озовал на другия край на въдицата срещу мятащото се раздразнено рибище. Сигурна беше, че Джоунъс щеше да го остави да се откачи, ако тя не се бе изхилила самодоволно. Голям инат е, рече си отново. Да, при други обстоятелства това му качество би спечелило възхищението й. Той самият също.
Въпреки че Лиз грешеше относно неумението му да борави с въдицата, Джоунъс изглеждаше така напълно сащисан при вида на лежащата в краката му риба върху палубата, че почти й дожаля. Но за неин късмет това й помогна лесно да се измъкне, щом спряха на пристана. Наоколо се скупчиха зяпачи да видят улова и да го поздравят и той не бе в състояние да я спре и задържи.
Сега й предстоеше една дълга и спокойна вечер. Дъждовна, ако се съдеше по наближаващите от изток облаци. Тя влезе в къщата и остави вратата отворена за вече ухаещия на дъжд въздух. Включи по навик вентилаторите, после и радиото. До сезона на ураганите оставаха месеци, ала внезапните тропически бури бяха непредсказуеми. Достатъчно такива беше преживяла, за да се отнася към тях с пренебрежение.
Отиде в спалнята да се съблече и отмие под душа потта и солта от прекарания в морето ден. Вече беше се смрачило и Лиз посегна към ключа на лампата, когато я спря внезапна блуждаеща мисъл. Не беше ли оставила щорите вдигнати тази сутрин? Сега лежаха пуснати до долу, чак до перваза на прозореца. Тя ги гледаше озадачено. Странно, беше сигурна, че ги бе вдигнала, а и защо шнурът не бе окачен върху кукичката? Беше изключително педантична към такива подробности, може би защото беше свикнала в лодката винаги да закрепва сигурно въжетата.
Още се колебаеше, дори когато светлината обля стаята, после сви рамене. Трябва тази заран да е била по-разсеяна, отколкото си мислеше. Джоунъс Шарп й отнемаше твърде много от времето и прекалено ангажираше мислите й. Нищо чудно за мъж като него, но Лиз отдавна бе минала този етап в живота си, когато един мъж можеше да го направлява. Той направо й пречеше с присъствието си, защото трябваше да му отделя време, а времето за нея беше ценно, то беше нейната стока. Сега, след като предизвика разговора, за който настояваше, нямаше да я преследва повече. С известно смущение си спомни обаче усмивката му. Най-добре беше да се маха, да върви, откъдето е дошъл, а тя да се заеме със своите работи.
За свое успокоение отиде до прозореца и намота шнура около кукичката. От дневната радиото съобщи за приближаващ порой, после се разнесе музика. Лиз затананика в такт и реши първо да хапне малко от останалата пилешка салата, а после да се изкъпе и да се залови с днешните сметки.
Понечи да се обърне, когато нечия ръка се уви светкавично около шията й и я остави без дъх. Мярна метален отблясък. Преди да разбере какво става, усети опряното острие на нож.
— Казвай къде са?
Гласът просъска в ухото й на испански. Тя посегна инстинктивно нагоре към впилата се в гърлото й ръка. Усети под пръстите си твърда плът и метална гривна. Наби нокти, докато се бореше за глътка въздух, ала острието заплашително прободе врата й.
— Какво искаш? — обърканите й от ужас мисли отчаяно препускаха. Имаше по-малко от петдесет долара в наличност и никакви ценни бижута, с изключение на една перлена огърлица, останала от баба й. — Портмонето ми е на масата. Можеш да го вземеш.
Злобното дръпване за косата я накара да извика от болка.
— Казвай къде ги е сложил?
— Кой? Не разбирам за какво говориш?
— Шарп. Край на играта, сладурче. Ако искаш да живееш, казвай къде е дянал парите.
— Не зная — върхът на ножа се заби в нежната кожа. Усети как нещо топло започна да се стича надолу. Обхвана я див ужас. — Не съм виждала никакви пари! Виж сам — тук няма нищо!
— Вече гледах — непознатият я стисна още по-силно и от недостиг на въздух погледът й се замъгли. — Шари умря бързо. Ти няма да имаш този късмет. Кажи ми къде са и нищо няма да ти се случи.
Ще я убие, мярна се бързо през ума й. Щеше да умре заради нещо, от което и понятие си нямаше. Пари… Искаше пари, а Лиз имаше само петдесет долара в себе си. Фейт! Прималя й, едва не припадна, когато се сети за дъщеря си. На кого ще я остави? Кой щеше да се грижи за нея? Прехапа устни, докато болката не проясни съзнанието й. Не биваше да умира.
— Моля те… — омекна в ръцете му. — Не мога да говоря, нямам въздух.
Хватката му леко се охлаби. Тя се стовари рязко върху му и когато той политна и отстъпи неволно крачка назад, Лиз с все сила замахна с лакът. Не си направи труд да се обърне, а обезумяла от страх се втурна сляпо към вратата. Подхлъзна се на килимчето, но успя да запази равновесие, хукна навън и закрещя за помощ.
Най-близките съседи се намираха на стотина метра. Прескочи ниската ограда, която делеше дворовете им, и затича нататък. Като преплиташе крака и хлипаше, се заизкачва по стълбите. Вратата се отвори и в този миг чу скърцането на гуми върху грапавия чакълест път зад гърба си.
— Той се опита да ме убие — успя да изрече и загуби съзнание.
— Нямам никаква нова информация за вас, господин Шарп — Моралес седеше в малкия си, спретнат кабинет с изглед към брега. Папката върху бюрото беше прекалено тънка, въпреки желанието му. Разследването не беше стигнало до никакви изводи относно причината за убийството на Джери Шарп. Мъжът, който седеше срещу него, гледаше право напред. Моралес разполагаше със снимка на жертвата в папката и огледалния му образ на няколко крачки пред себе си. — Питам се, господин Шари, дали смъртта на брат ви не е резултат от нещо, случило се преди идването му на Косумел.
— Джери не бягаше, когато пристигна тук.
Моралес подравни купчината бумаги върху бюрото.
— Все пак поискахме съдействие от властите в Ню Орлийнс. Това е бил последният известен адрес на брат ви.
— Той никога не е имал адрес — отвърна Джоунъс. Нито нормална работа или постоянна приятелка. Джери беше като неугасваща комета. — Съобщих ви какво ми каза госпожица Палмър. Джери е уреждал някаква сделка тук, на Косумел.
— Да, отнасяща се до спускане на морското дъно — както винаги въоръжен с търпение, Моралес бавно извади тънка пура. — Макар вече и да разговаряхме с госпожица Палмър, благодаря ви за информацията.
— Само дето не знаете какво, по дяволите, да правите с нея!
Моралес щракна запалката и се усмихна над пламъчето.
— Не се церемонете, карайте направо. Аз също ще бъда прям. И да е имало следа, която води към убийството на брат ви, тя е изстинала. И с всеки изминал ден се заличава все повече. Няма отпечатъци, липсва оръжието на убийството, няма свидетели. — Той вдигна папката и я размаха във въздуха. — Това обаче не означава, че възнамерявам да я хвърля в чекмеджето и да забравя за съществуването й. Щом на моя остров има убиец, аз ще го намеря. Смятам, че в момента той е на стотици километри далеч оттук, вероятно в страната си. Процедурата сега е да проследим дейността на брат ви в миналото, което да ни позволи да открием поне нещо, за което да се заловим. И, нека бъда откровен, господин Шарп, присъствието ви тук не помага нито на мен, нито на вас.
— Няма да си замина.
— Това, разбира се, е ваше право… Освен ако не пречите на работата на полицията.
Телефонът на бюрото иззвъня. Капитанът изтръска пепелта от пурата и вдигна слушалката.
— Моралес — последва пауза. Джоунъс видя как дебелите му черни вежди се свъсиха. — Да, свържете я. Капитан Моралес слуша, госпожице Палмър.
Джоунъс беше понечил да запали цигара, ала спря и зачака. Лиз Палмър е ключът към загадката, помисли си. Той само трябваше да открие към коя ключалка ставаше.
— Кога? Ранена ли сте? Не, останете, моля ви, където се намирате, аз ще дойда при вас — Моралес се надигна, още преди да затвори телефона. — Госпожица Палмър е била нападната.
