— Мога и сама да си приготвя вечеря, а ти и не помисляй, че ще наемеш стаята!
— Оценявам щедростта си — взе той обратно кутията. — Но предпочитам да запазим нещата на делова основа. Двадесет долара на седмица изглеждат справедлива цена. По-добре ги приеми, Лиз — добави, преди тя да бе успяла да проговори. — Защото тъй или инак оставам. Седни — повтори и се озърна за тенджера.
Щеше й се да е ядосана. Това би й помогнало да държи под контрол всички останали чувства, да не изпуска духа от бутилката. Щеше й се да му кресне, да го изхвърли гневно от къщата си. Вместо това седна, защото краката не я държаха повече.
Какво бе станало с прословутото й самообладание? Десет години бе направлявала живота си, сама беше взимала всяко решение, сама и за себе си. Десет години не беше искала съвет, не беше молила за помощ. Сега случилото се, за чиито причини Лиз и представа нямаше, й бе отнело управлението и правото да решава. Животът й бе станал част от някаква игра, чиито правила не й бяха известни.
Гледаше вторачено поставените си върху масата ръце и видя как една сълза капна на дланта й. Бързо посегна и изтри останалите, неканено рукнали от очите й. Ала не можа да ги спре. Още едно решение й бе отнето.
— Искаш ли препечени филийки? — попита я Джоунъс, като изсипваше съдържанието на консервата в тенджера.
Тя не отговори и той се обърна. Видя я да седи вдървена и бледа, сълзите неусетно се стичаха по лицето й. Джоунъс изруга мислено и отново се извърна. Нищо не може да направи за нея, каза си. Не може нищо да й предложи. После се приближи мълчаливо до масата, дръпна един стол, седна и зачака.
— Мислех, че ще ме убие… — гласът й секна и Лиз закри лицето си в шепи. — Почувствах ножа на гърлото си и помислих, че ще умра. Толкова се уплаших. О, Господи, толкова ме е страх!
Той я прегърна и я остави да изплаче страха си. Не беше свикнал да утешава жени. Познатите му бяха прекалено изтънчени, за да отронят повече от една-две ситни сълзици. А тя ридаеше, хълцаше и се тресеше в ръцете му.
Беше й студено, сякаш като доказателство, че от страх кръвта на човек се смразява. Не можеше да призове на помощ гордостта си и да се отдръпне, да потърси някое уединено място, както винаги бе правила в трудни мигове. Джоунъс не й говореше тихо, не казваше, че всичко ще се оправи, не шепнеше кротки думи на утеха. Просто беше при нея. Когато плачът й утихна, още я държеше в прегръдките си. Дъждът започна бавно да потупва върху стъклата на прозорците и да ромоли по покрива. Той продължаваше да я притиска до себе си.
Лиз се размърда. Джоунъс стана и се върна при печката. Като все така мълчеше, включи колелото. След няколко минути сложи отпреде й димяща купичка и отиде да сипе и на себе си. Твърде уморена, за да се чувства неудобно, тя започна да яде. Никакъв друг звук не се чуваше в кухнята, освен монотонното пляскане и трополене на дъждовните капки върху дърво, стъкло и ламарина.
Лиз не подозираше, че бе гладна, ала купичката бе опразнена още преди наистина да го осъзнае. Въздъхна тихо и я побутна настрани. Джоунъс се беше облегнал на стола и пушеше мълчаливо.
— Благодаря.
— Не може винаги да имаш това, което искаш. Ще се настаня в стаята на дъщеря ти.
— Не! — Лиз тръсна чашата върху плота и скръсти ръце на гърдите си. — Не те искам тук!
С овладяно спокойствие Джоунъс остави и своята редом с нейната. Хвана я за раменете. Ръцете му не бяха нежни. Заговори и гласът му не бе утешаващ, а рязък и делови.
— Няма да те оставя сама. Не сега, не и докато не открият убиеца на Джери. Вече си замесена, независимо дали го искаш, или не. Аз, дяволите да го вземат, също.
Тя дишаше тежко, въпреки полаганите старания да се успокои.
— Не бях замесена, преди да се върнеш и да започнеш да ме преследваш!
Вече го беше измъчвало съзнанието за това. Ала никой от двамата не би могъл да е сигурен дали бе вярно. А в момента и нямаше значение.
— Както и да е, но си вътре, това е положението. Който е убил Джери, мисли, че знаеш нещо. По-лесно ще ти е да убедиш в обратното мен, ала не и тях. Време е да се замислиш как да действаме съвместно.
— Откъде да знам, че не си ги изпратил ти да ме сплашат?
Той я изгледа продължително, без да мига.
— Не съм — каза спокойно. — Мога да те уверя, че не наемам хора да убиват жени, но ти не си длъжна да вярваш. Мога да ти кажа също, че съжалявам. — За първи път тонът му беше омекнал. Вдигна ръка да махне падналата върху лицето й коса и леко прокара палец по бузата й. И тя, като морската раковина, изглеждаше крехка, прекрасна и наранена. — И че бих искал да се махна и да те оставя на мира, за да може всеки от нас двамата да се върне към своите си неща такива, каквито бяха преди няколко седмици. Ала не мога. И двамата не можем. Тъй че най-добре е да си помогнем един другиму.
— Не желая помощта ти.
— Моля.
Очите й бяха подути и подчертаваха безпомощната уязвимост, която винаги му се бе струвало, че съзира в тях. Това го трогна и накара да се почувства неловко. Загорялата й кожа с топъл меден блясък сега беше бледа и също я правеше да изглежда крехка и беззащитна. Мина му през ум, че бе жена, от която един мъж трябва да се държи на разстояние по отношение на чувствата. Да спазва емоционална дистанция. Малко да се приближиш, и веднага ще бъдеш всмукан. Не биваше да се вълнува прекалено за нея, щом смяташе да я използва, за да помогне и на двама им. От този момент нататък той щеше да държи и дърпа юздите.
— Изглежда съм била по-разстроена, отколкото предполагах.
— Нищо чудно.
Лиз кимна, благодарна, че не я караше да се чувства неудобно от това, което тя смяташе за излагащ я израз на слабост.
— Няма причина да стоиш тук.
— Въпреки това ще остана.
Лиз стисна ръце в юмруци, после бавно ги отпусна. Беше й непосилно да признае, че всъщност искаше Джоунъс да остане при нея и че за първи път от много години се страхуваше да бъде сама. А след като се налагаше да отстъпи и да се примири, по-добре беше да мисли за практичната страна на нещата.
— Добре тогава, двадесет на седмица за стаята с една седмица предплата.
Той се усмихна и посегна за портфейла си.
— Съвсем делово, а?
— Не мога да си позволя другояче — тя сложи двадесетачката върху плота и събра чиниите от масата. — За яденето ще се грижиш сам. Тези двадесет не включват храна.
Джоунъс я наблюдаваше, докато отнася съдовете на мивката.
— Ще се оправя някак.
— Утре сутринта ще ти дам ключ — Лиз взе кърпа и започна прилежно да бърше измитите чинии и прибори. — Мислиш ли, че той ще се върне?
Старанието гласът й да прозвучи нормално нямаше успех.
— Не зная — Джоунъс стана и се приближи. — Няма да си сама в случай, че опита.
Тя го погледна и този път изразът й отново беше твърд и уравновесен. Възелът, в който се беше стегнала душата му, се разхлаби.
— Да ме защитиш ли искаш, Джоунъс, или търсиш разплата?
— Като правя едното, може би ще постигна и другото — той взе в шепа краищата на косата й, загледан как в полумрака златото им се стеле под пръстите му. — Нали сама каза, че не съм мил и добър човек.
— А какъв си? — попита Лиз тихо.
— Съвсем обикновен.
Джоунъс я погледна в очите, но тя не му повярва. Не беше обикновен, беше странен и противоречив, притежаваше търпение и сила, невъздържаност и жар.
— Същото се питах и за теб, Елизабет. Ти криеш тайни.
Дъхът й секна. Неволно вдигна ръка, сякаш в самоотбрана.
— Те нямат нищо общо с теб.
