Лиз скръсти ръце. Само от позата и той вече бе сигурен, че тя нямаше намерение да се пазари, а да изложи правилата.
— Каквото и да стане, независимо дали ще откриеш нещо, или не, се изнасяш от тази къща и от живота ми щом пристигне дъщеря ми. Разполагаш с четири седмици, Джоунъс. Това е.
— Ще е достатъчно, мисля.
Лиз кимна и тръгна да излиза.
— Измий си чиниите. Чакам те навън.
Полицейската кола още стоеше отпред на алеята, когато той излезе. Група хлапета се бяха скупчили край пътя и я обсъждаха полугласно. Чу Лиз да вика едно от тях по име, после извади шепа монети и му ги връчи. Не беше нужно да знае испански, за да разбере, че ставаше дума за сделка. След секунди момчето хукна към приятелчетата си, стиснало монетите в ръка.
— Какво беше това?
Тя се усмихваше подир хлапето. През лятото Фейт щеше да си играе със същите тези деца.
— Казах му, че са детективи. Ако видят някой друг, освен теб и полицаите, около къщата, трябва да тичат право у дома и да позвънят на капитан Моралес. Това е най-добрият начин да ги държим далеч от белята.
Джоунъс наблюдаваше как назначеното за шеф момче разпределя парите.
— Колко им даде?
— По двадесет песо на калпак.
Той пресметна какво прави това според курса в момента и поклати глава.
— Никой дребосък във Филаделфия няма да си жертва деня за толкова.
— Тук е Косумел — поясни Лиз кратко и изкара мотопеда си изпод навеса.
Джоунъс го зяпна, след това върна поглед върху нея. Такъв мотопед би хвърлил във възторг само някой тийнейджър.
— Ти това нещо ли караш?
Тонът му за малко да я разсмее, но се постара да отвърне сдържано.
— Това нещо е отлично превозно средство.
— Отлично превозно средство е „БМВ“.
Сега вече тя се засмя. Откакто се бяха запознали, не я беше чувал да се смее така непринудено. Очите й, спрени се върху неговите, бяха гоили и дружелюбни. Той усети как застрашително губи почва под краката си.
— Опитай с твоето „БМВ“ по някой от черните пътища на крайбрежието или във вътрешността. — Лиз преметна крак над седалката. — Скачай, Джоунъс, освен ако не предпочиташ разходката пеш до хотела.
След известни колебания той седна зад нея.
— Къде да си сложа краката?
Тя погледна надолу и не си даде труд да скрие усмивката.
— Ами, на твое място бих ги държала над земята.
С тази препоръка Лиз включи стартера и зави по улицата. Като се нагоди към допълнителната тежест, тя подкара уверено. Джоунъс се държеше леко за кръста й и стискаше по-здраво, когато мотопедът подскачаше по набраздения от изровени коловози и осеян с дупки неравен път.
— Да не искаш да кажеш, че има по-лоши пътища и от този?
Лиз даде газ и мотопедът прескочи голяма бабуна.
— Какво му е на този?
— Просто питам.
— Ако търсиш удобства, върви в Канкун. Само на няколко минути със самолет е.
— Била ли си там?
— Ходила съм от време на време. Миналата година с Фейт прекарахме два дни там, за да разгледаме развалините. Има древни гробници и светилища. Не са напълно реставрирани, ала човек трябва да ги види. Исках също да й покажа пирамидите и оградените с крепостни стени селища около Канкун.
— Не съм много сведущ в археологията.
— Не е необходимо. Нужно ти е само малко въображение.
Тя натисна клаксона. Джоунъс видя наведен възрастен човек пред вратата на един магазин, който се изправи и помаха.
— Сеньор Песадо — поясни Лиз. — Дава на Фейт бонбони, за което и двамата си мислят, че аз не зная.
Той понечи да я разпита за дъщеря й, но реши да изчака по-подходящ момент. Докато тя беше в настроение и се държеше горе-долу сърдечно, най-добре беше да не зачеква прекалено лични теми.
— Много познати ли имаш на острова?
— Ами, тук е като в малките градове. Не е нужно да сте близки, за да помниш хората по физиономия. Виж, в Сан Мигел и на източното крайбрежие по нямам познати, ала имам приятели от вътрешността на острова, с които сме работили заедно в хотела.
— Не знаех, че магазинът ти се води към хотела.
— Не се води — Лиз спря пред знак „стоп“. — Навремето работих в хотела. Като камериерка.
Включи рязко двигателя и префуча през кръстовището.
Джоунъс се загледа в тънките й нежни ръце върху дръжките на мотора и премести очи на слабите рамене и тесни хълбоци, където се бе хванал. Трудно беше да си представи как вдига и влачи кори и легени.
— Бих казал, че повече ти приляга рецепцията.
— Късмет е изобщо да се намери работа, особено извън сезона.
Тя намали скорост и свърна по дългата алея към хотел „Президент“. Позволи си удоволствието да се порадва за миг на високите изящни палми, които растяха от двете страни, на аромата от буйно нацъфтелите цветя. Днес й предстоеше да вози в лодката петима начинаещи леководолази, които трябваше да инструктира и неотлъчно да наблюдава, но се чудеше на хората в хотела, които идваха на такова място, за да помързелуват и да се позабавляват.
— Вътре още ли цари същото великолепие? — попита, като не успя се въздържи.
Той хвърли поглед към помпозната внушителна сграда.
— Много стъкло — отговори. — Мрамор. Балконът на моята стая е с изглед към морето. — Бяха спрели до бордюра. — Защо не влезеш, тъкмо сама ще видиш.
Лиз се изкушаваше. Харесваха й и силно я привличаха красивите, изискани неща. Таз слабост не й беше по възможностите.
— Трябва да вървя на работа.
Джоунъс стъпи на тротоара и слезе, ала сложи длан върху ръката й, преди да бе потеглила.
— Ще се видим у дома. В града ще идем заедно.
Тя само кимна, обърна мотопеда и подкара обратно надолу към пътя. Той гледа подире й докато пърпоренето заглъхна в далечината. Коя всъщност бе Елизабет Палмър, запита се. И защо му се струваше все по-важно и по-важно да го разбере?
В края на деня Лиз се чувстваше много уморена. Беше свикнала да работи часове наред, да мъкне и товари водолазните екипировки, да плува и да се гмурка, да напътства и съветва клиентите си. Но ето че след един съвсем лек ден беше направо капнала. Би трябвало да се чувства в безопасност в присъствието на младия полицай, който й се представи и се качи в лодката заедно с петимата клиенти. Би трябвало да си отдъхне с облекчение, че капитан Моралес бе спазил обещанието си да я охранява. Ала всичко това я караше да се чувства като в клетка.
По пътя за вкъщи не можеше да се отърве от мисълта за полицейската кола, която караше зад нея, макар и на благоразумно, небиещо на очи разстояние. Щом пристигна, й се прищя да изтича вътре, да заключи вратата и да рухне в безпаметен сън, без мисли и страхове. Но Джоунъс я очакваше. Свари го до телефона в дневната, с тефтер в скута, свъсени вежди и мрачен израз. Очевидно някакви служебни проблеми бяха причина за лошото му настроение. Без да му обръща внимание, тя отиде да вземе душ и да
