— Те може и да нямат. Може би ти имаш.
По-нататък всичко стана бавно, толкова бавно, че би могла да го предотврати. При все това не бе в състояние да помръдне. Ръцете му я обгърнаха, привлякоха я с някаква самонадеяна мудност, която би трябвало да се превърне в негов провал. Ала вместо това Лиз като омагьосана наблюдаваше как устата му се свежда към нейната.
Току-що бе мислила за него като за буен и властен, но устните му се оказаха меки, нежни, примамливи. Толкова време беше изтекло, откакто беше допуснала да бъде примамена. С едно леко докосване, с едва осезаема настойчивост той помете волята й, на която винаги бе разчитала. В съзнанието й се гонеха въпроси, после то се премрежи от тънка като дим пелена. Тя не си даваше сметка колко отзивчиво и с какво, макар отначало плахо, удоволствие отговаряше на целувката.
Какъвто и да беше поривът, подтикнал го да я целуне, той се загуби сред единствената реалност на докоснатите се устни. Джоунъс очакваше Лиз да се възпротиви или обратно — да отвърне с пламенна страст. Ала тази нейна неувереност и мека податливост разпалиха собственото му желание до неимоверна степен, до такава, каквато не беше изпитвал. Сякаш никога досега не я бяха целували, не я бяха прегръщали така, за да усети какво могат да си дадат един мъж и една жена. Но все пак тя има дъщеря, напомни си Джоунъс. Има дете, млада е и красива. И други мъже са я прегръщали по същия начин. Ала въпреки това се чувстваше като първия и не можеше да не бъде с нея внимателен и мил.
Колкото повече му даваше, толкова повече той искаше. Желанието не му бе чуждо. Но сега, колкото по-дълго я държеше в обятията си, толкова повече му се искаше мигът да не свършва. Страстта също му бе позната. Ала част от него, която Джоунъс не познаваше, се противеше, възпираше го и му налагаше ограничения. Тя го желаеше, той усещаше това. И неговата кръв се бе разбушувала, но ръцете му, сякаш притежаващи своя воля, я пуснаха.
Желанията, тъй дълго дремали в нея, се събудиха и надигнаха с всичките си изисквания и рискове. Не, няма да позволи това пак да й се случи. Ала дори като се заричаше за пореден път и подновяваше пак мислено клетвата, Лиз с труд устояваше на трепетния копнеж, който я бе завладял, независимо от волята и разума. Не, не биваше отново да й се случи. В широко отворените й очи, приковани в него, се отразяваше объркване, болка и надежда. Тази смесица го потресе.
— Имаш нужда от сън — каза й, като внимаваше да не я докосне отново.
Значи това е всичко, помисли тя и последният отблясък на надеждата изчезна. Беше глупаво да повярва, макар и за миг, че нещо можеше да се промени. Лиз вирна брадичка и изпъна рамене. Дори и да бе изгубила контрол над много неща, все още владееше сърцето и чувствата си.
— Утре сутринта ще ти дам ключ и разписка за платения наем. Ставам в шест.
Взе двадесетдоларовата банкнота, която беше оставила върху шкафа, и излезе.
Четвърта глава
Съдебните заседатели се бяха вторачили в него. Дванадесет неподвижни лица с празни очи, седящи зад преградата. Джоунъс стоеше пред тях в малката, ярко осветена зала на съда, която кънтеше от собствения му глас. Държеше купчина юридически книги — дебели, прашни и тежки, от които ръцете му изнемогваха, но знаеше, че няма как да ги остави. Пот се стичаше по слепоочията и гърба му, докато пламенно произнасяше страстната си заключителна пледоария в защита на своя клиент. Беше въпрос на живот и смърт и гласът му вибрираше от възбуда. Съдебните заседатели не се трогваха, оставаха строги и равнодушни. Въпреки усилието да ги удържи, книгите започнаха да се изплъзват от ръцете му. Чу как присъдата на журито изплющя, отекна и рикошира в стените на съдебната зала.
Виновен. Виновен… Виновен…
Победен, с празни ръце, той се обърна към подсъдимия. Човекът стана, вдигна глава и очите им се заковаха един в друг. Две еднакви лица, два образа — близнака. Самият той? Джери! Отчаян, Джоунъс се върна на скамейката. В черни одежди Лиз седеше в залата зад него, далечна и отчуждена. Ала очите й бяха скръбни. Тя бавно поклати глава. „Не мога да ти помогна“.
Постепенно ликът й започна да избледнява. Той посегна да я хване за ръката, но пръстите му минаха през плътта. Виждаше само тъмните й печални очи.
После Лиз се стопи, брат му също изчезна. Остана сам, изправен срещу съдебните заседатели — дванадесет студени лица, които му се хилеха самодоволно.
Джоунъс лежеше, без да шава и дишаше учестено, забил поглед в пъстро облечените кукли, струпани върху шкафа отстрани на леглото. Танцьорка на фламенко, вдигнала кастанети. Принцеса с кристална пантофка. Красива Барби, отпусната в спортна розова кола и махаща за поздрав.
Той въздъхна дълбоко, прокара ръка през лицето си и седна. Все едно да се опитваш да спиш в разгара на вихрено празненство, каза си. Нищо чудно, че го преследваха странни сънища. Върху етажерка на отсрещната стена имаше колекция от плюшени животни, като се започне от мечок и се стигне до нещо, което приличаше на прашна синя дрипа с очи.
Кафе, помисли Джоунъс и примижа. Имаше нужда от кафе. Като се стараеше да не обръща внимание на дузината заобикалящи го ухилени лица, той стана и се облече. Монетата върху верижката на врата му дрънна, когато навличаше ризата.
Не знаеше как и откъде да започне. Навън вдигаха врява жизнерадостни птички. У дома това щяха да са звуците от уличното движение на пробуждащата се за новия ден Филаделфия. Под прозореца виждаше храст, отрупан с лилави цветове, които се тълпяха един връз друг и си съперничеха за повече място. Нямаше клонести брястове, нито спретнати, вечнозелени живи плетове или телени огради. Никакви юридически книги нямаше да му помогнат за това, което трябваше да направи. Всичко беше непознато, не съществуваха прецеденти, на които да се позове и използва. Всяка стъпка, която предприемеше, щеше да бъде наслуки, ала беше длъжен да го стори. Усети аромата на кафето в мига, щом излезе от стаята.
Лиз беше в кухнята, облечена с тениска и нещо като долната част на оскъден бански костюм. Джоунъс не беше от мъжете, които обикновено се събуждат със заредени батерии, но не пропусна да отбележи дългите й крака с бронзов тен. Тя мажеше препечена филийка с масло.
— Кафето е на печката — каза, без да се обръща. — В хладилника има яйца. Не купувам овесени ядки, когато Фейт я няма.
— Яйцата стават — промърмори той, ала се насочи към кафето.
— Взимай каквото искаш, стига после да го възстановиш — Лиз пусна радиото да чуе прогнозата за времето. — Излизам след половин час, тъй че, ако искаш да те закарам до хотела, бъди готов.
Джоунъс почувства как първата гореща глътка благотворно се разля в организма му.
— Моята кола е в Сан Мигел.
Тя седна на масата, за да прегледа графика за деня.
— Мога да те оставя в „Президент“ или някой друг от хотелите по крайбрежието. Оттам ще трябва да вземеш такси до града.
Той отпи пак от кафето и внимателно се вгледа в нея. Беше все още бледа и следите по шията й се открояваха като тъмни петна. Сенките под очите й говореха, че надали бе спала по-добре от самия него. Изсърбал първата чашка, Джоунъс си наля втора.
— Не смяташ ли да си вземеш почивен ден?
Лиз за първи път го погледна.
— Не — каза кратко и отново сведе поглед към списъка.
Значи пак се връщаха към изходните позиции. Работа, единствено работа и никакво пресичане на граничната делова линия.
— Не мислиш ли, че трябва да си отдъхнеш, Лиз?
— Имам работа. А ти по-добре си опържи яйцата, ако искаш да ти остане време да ги изядеш. Тиганът е в шкафа до печката.
Джоунъс я изгледа миг-два, после сви ядно рамене и захвана да си приготвя закуската. Лиз почака, за да е сигурна, че е с гръб към нея, и вдигна глава.
Постъпи глупаво предната вечер. Можеше да приеме и оправдае факта, че не й издържаха нервите и се разплака пред него, защото той го беше приел съвсем нормално и естествено. Но че бе стояла в прегръдките му покорна и смирена, тръпнеща от желание и изпълнена с надежда, това вече не можеше да
