— Погледни, Мик проникна и през второто ниво на алармената система. С течение на времето е усъвършенствал уменията си.
Ив видя как старият му приятел вдигна палец, сетне заедно със съучастниците си се затича нагоре по аварийната стълба. Нападателите действаха бързо и ефикасно, което подсказваше много тренировки.
Ала тя ги надминаваше не само по умения, но по острота на разума. Продължи да наблюдава Мик, който спря пред аварийния изход на третия етаж, на който беше балната зала, извади някакво устройство и разтегна телескопичния му корпус. Работеше бързо, но прецизно, и тя се запита за какво ли си мисли в момента. Устройството избръмча и индикаторите засветиха в зелено.
Мик пръв мина през вратата и се втурна към балната зала.
— Време е! — нареди Ив. — Фийни, бъди готов по даден знак да блокираш сигнала.
— Слушам. Вече са пред залата и обезвреждат вътрешната алармена система. Предпоследният в колоната е нервен. Поти се като кон. Хей, Далас, познах го. Изглежда, Джерад е проявил желание да участва в акцията.
— Прекрасно.
— Признавам, че са специалисти. „Колегата“ от техния екип също притежава устройство за блокиране на сигнала и в момента го настройва… виждам, че ръчно вкарва някакъв код. Сигурно го е научил от информаторите. Успя да елиминира донякъде охранителната система.
Ив тичешком слезе на долния етаж, спря за миг и вдигна ръка. От противоположната посока водачът на другия отряд също вдигна ръка. Тя кимна и хората от екипа му се спуснаха напред.
— Блокирай сигнала! — извика на Фийни и тичешком влезе в залата. — Полиция! Горе ръцете! — извика, сетне предупредително стреля в краката на жената, която се наведе да извади скрития нож.
Онези нападатели, които притежаваха оръжия, отвърнаха на стрелбата. Ив се обърна кръгом и в движение забеляза как човек в черно се просна на пода, повален от изстрел на полицай.
Някой събори остъклен шкаф, който с трясък се разби на пода. Разхвърчаха се стъклени отломки. Сред адската врява и виковете на преследвани и преследвачи Ив видя как Мик щастливо се усмихна на съпруга й. За миг се запита дали е разгневена, или й е забавно, но само след секунда вече не й беше нито до смях, нито до сръдни. Жената в черно запрати към главата й грамадна каменна ваза, изкрещя и се хвърли към нея.
За части от секундата Ив се поколеба, съблазнена от мисълта да се вкопчи в ръкопашна схватка, сетне с въздишка стреля и нападателката се строполи на пода.
— Жалко — обади се Рурк. — С удоволствие щях да ви наблюдавам.
Обърна се към Мик и пъхна обратно в джоба си оръжието, което вече не му беше необходимо:
— Дай да видя разкодиращото устройство.
— Страхувам се, че полицията ще го конфискува като веществено доказателство. Жалко за хубавата играчка. — Той погледна бившите си съучастници, за да провери дали някой го наблюдава, скришом подаде уреда на приятеля си и послушно вдигна ръце.
Безброй пъти след тази нощ Рурк щеше да се връща в миналото и да си спомня този момент. Спомняше си как бе въодушевен от успеха и не подозираше дебнещата го опасност.
Спомняше си засмените очи на Мик, в които внезапно беше проблеснал страх. Спомняше си как мълниеносно се обърна и същевременно извади оръжието от джоба си.
Славеше се с бързите си реакции, но този път не беше достатъчно бърз.
Джерад замахна с ножа, стоманеното острие проблесна под светлината от разкошния полилей. Погледът на младежа беше налудничав, лицето му бе изкривено от ярост и от омраза. Рурк чу писъка на Ив, видя как от оръжието й излезе синкав пламък… но намесата й беше закъсняла.
В този момент Мик го закри с тялото си и ножът се заби в корема му. Той изруга, забели очи и се просна на пода.
— Не! — изкрещя Рурк, коленичи до приятеля си и притисна длан към раната, ала тъмната кръв продължи да шурти през пръстите му.
— Малкият негодник — задавено прошепна Мик, опитвайки се да надвие нечовешката болка. — Не го мислех за такъв куражлия. Нямах представа, че е въоръжен. Дълбока ли е раната?
— Не.
— Мътните те взели, приятел, едно време повече те биваше да лъжеш.
— Повикайте линейка, предупредете, че ще ни трябва хирург! — Ив тичешком се приближи, видя в какво състояние е Мик и продължи да крещи в микрофона: — Имаме ранен. Прободен е с нож в корема. Спешно му е необходима медицинска помощ! — Без да се замисли, разкъса ризата си и я хвърли на Рурк да превърже раната.
— Прекрасен жест — задавено изрече Мик. Лицето му вече не беше бледо, а беше добило пръстен цвят. — Прощаваш ли ми, скъпа Ив?
— Ш-ш-т, не говори. — Тя приклекна до него да провери пулса му. — Линейката ще дойда всеки момент.
— Бях длъжник на съпруга ти. — Мик извърна очи към Рурк: — Бях ти длъжник, драги, само дето не предполагах, че ще трябва да платя толкова скъпо. Божичко, дайте ми някакви хапчета — проклетата болка е нетърпима. — Слепешката посегна и сграбчи ръката на приятеля си: — Не ме пускай… Благодаря, момче…
— Ще се оправиш. — Рурк стисна дланта му, сякаш с усилие на волята можеше да го спаси. — Всичко ще бъде наред.
— С мен е свършено… — От устата на Мик потече струйка кръв. — Разбра знаците ми, нали?
— Разбира се, не съм забравил сигналната система, която използвахме в миналото.
— Беше също като едно време. Спомняш ли си… — Той изстена и едва си пое дъх. — Спомняш ли си как обрахме къщата на лондонския кмет, докато той чукаше любовницата си в спалнята на горния етаж… пустият му дърт пръч използваше, че жена му е заминала на гости на сестра си в Бат.
Рурк с отчаяние видя, че не може да спре кръвта, която шурти от раната. Усещаше миризмата на приближаващата се смърт и се молеше приятелят му да не я е доловил.
— Разбира се, че си спомням — забравя ли се такова преживяване. Особено когато ти се промъкна на горния етаж и засне любовниците с камерата на господин кмета. По-късно му продадохме видеофилма, пък и от камерата взехме добри пари.
— Да, тъй си беше. Ах, добрите стари времена… бяха най-щастливите дни от живота ми. Да знаеш, че ще пукна от яд задето майка ми — Бог да я прости, въпреки че беше проклета и в червата — ще излезе права. Предсказанието й се сбъдна, но поне ме наръгаха с нож в шикозен хотел, не в някоя долнопробна кръчма.
— Не говори, Мик, щади силите си. Линейката ще бъде тук всеки момент.
— Майната й на линейката! — Той тежко въздъхна и за миг погледът му се проясни и очите му заблестяха като звезди. — Ще запалиш ли свещичка за мен в „Сейнт Патрик“?
Като че стоманена ръка стисна Рурк за гърлото, съзнанието му упорито отказваше да приеме, че приятелят му ще умре. Ала събра сетни сили и кимна:
— Добре.
— Сега съм по-спокоен… Винаги си ми бил верен приятел. Радвам се, че си намерил онова единствено нещо, заради което си струва да се откажеш от всичко друго на света. Постарай се да не го изгубиш…
Главата му клюмна, клепачите му се притвориха и той си отиде.
— Господи! — горчиво възкликна Рурк. Мъката изсмукваше силите му. Не можеше да помръдне, само стискаше окървавената ръка на приятеля си, сякаш искаше да му предаде искрица от своя живот. Когато най-сетне вдигна очи, погледът му беше като зов за помощ.
Зов, на който Ив не можеше да не откликне. Направи знак на хората си и на медиците, които бяха дошли с линейката, да се отдръпнат, коленичи до съпруга си, прегърна го и го притисна до себе си.
Рурк отпусна глава на гърдите на съпругата си и безмълвно заоплаква приятеля си.
Не мигна цяла нощ, зората го завари сам с мислите му. Стоеше до прозореца на спалнята и се взираше навън, докато денят правеше първите си плахи стъпки и малко по малко прогонваше мрака.
Надяваше се да изпита гняв, търсеше го, но така и не го откри.
