— Семейството ти не живее в Ню Йорк, нали?
— Не. — Пийбоди се престори, че търси нещо в чекмеджето си, очаквайки Макнаб да си отиде.
— Не можа ли да отидеш у дома за Коледа, а?
— Тази година се разминах с отпуската.
— Аз също. Проклетият убиец обърка всичките ми планове, престанах да излизам и живея като монах. Тази вечер и аз съм самотен. — Небрежно пъхна ръце в джобовете си и подхвърли: — Какво ще кажеш да сключим примирие, нещо като коледен мораториум?
— Не водя война с теб. — Тя се обърна да вземе униформената си куртка.
— Изглеждаш малко… посърнала.
— Както знаеш, днес имахме доста работа.
— Слушай, ако нямаш среща с господин Мазников, защо да не прекараш Бъдни вечер с колега? На такъв празник никой не бива да бъде сам. Ще те заведа на вечеря, ще пийнем по нещо — аз черпя.
Пийбоди бавно закопчаваше куртката си и се питаше кое е по-неприятно: да прекара вечерта сама или в компанията на Макнаб. Нито едната, нито другата възможност й изглеждаха особено привлекателни, накрая реши да предпочете по-малкото зло.
— Не си ми достатъчно симпатичен, че да ти разреша да ме черпиш. — Вдигна поглед и сви рамене. — Ще дойда с теб, но ще платя моята сметка.
— Дадено — ухили се Макнаб.
Пийбоди не беше очаквала да прекара приятно вечерта, но след два коктейла „Сейнт Ник“ откри, че не се чувства тъжна. Поне щеше да убие няколко часа в разговор на служебни теми.
Тя нерешително оглеждаше апетитните хапки с пилешко, защото знаеше, че са фатални за диетата й.
— Как е възможно да се тъпчеш така? — обърна се към Макнаб, докато завистливо го наблюдаваше как унищожава двойна пица, гарнирана с кашкавал, шунка, сирене, аншоа и какво ли още не. — Би трябвало да си истински дебелак.
— Навярно се дължи на ускорената ми обмяна на веществата — обясни с пълна уста младежът. — Искаш ли пица?
Тя знаеше, че трябва да откаже, иначе щеше да загуби битката и отново да натрупа излишни килограми. Все пак си отряза едно парче и всяка хапка й се струваше божествена.
— Сдобрихте ли се с Далас? — ненадейно подхвърли Макнаб.
Пийбоди преглътна и намръщено го изгледа.
— Откъде знаеш, че сме се скарали? Тя ли ти каза?
— Миличка, аз съм детектив. Нищо не убягва от погледа ми.
След двата изпити коктейла езикът на Пийбоди се беше поразвързал, достатъчно че да признае:
— Направо е побесняла.
— Сигурно си го заслужила.
— Аха. Но и тя не беше права. — Младата жена сбърчи чело. — Ала вината е предимно моя. Не знам дали Далас изобщо ще ми прости.
— Когато знаеш, че някой е готов да жертва живота си за теб и го оскърбиш, трябва да направиш всичко възможно да се сдобриш с него. Като се скараме с нашите отначало всеки се цупи, после се извиняваме един на друг.
— Лейтенант Далас не е член на семейството ми.
— Ама че го каза! — засмя се Макнаб, сетне се втренчи в чинията й. — Ще изядеш ли всички пилешки хапки?
Внезапно Пийбоди почувства, че на сърцето й олекна. Помисли си, че Макнаб е голям досадник, но в случая имаше право. Усмихна му се в отговор и заяви:
— Ще ти отстъпя шест парченца в замяна на още едно парче от пицата.
Ив се опитваше да не мисли за операцията по залавянето на Саймън. Хората й бяха опитни, целият район около сградата се наблюдаваше с електронни уреди. Този път престъпникът не можеше да се изплъзне.
Страхуваше се, не искаше да си представи къде бе сега, какво правеше. Не можеше да му попречи да отнеме живота на още един човек.
Важното беше, че тази нощ щяха да го заловят. Този път полицията имаше солидни доказателства за вината му. Саймън щеше да бъде осъден на доживотен затвор.
— Доколкото си спомням, желанието ти беше да изпием няколко бутилки вино.
— Прав си. — Тя с изненада установи, че искрено се усмихва. Посегна към чашата, която й подаваше Рурк и реши да забрави всичко друго.
— Спомена още, че ще правим секс.
— Май казах нещо подобно. — Ив протегна ръце и страстно го притисна към себе си.
Пийбоди остана в ресторанта по-дълго, отколкото беше възнамерявала, и се забавлява повече, отколкото беше очаквала. Докато бавно се изкачваше по стъпалата към апартамента си, тя си казваше, че навярно доброто й настроение се дължи на изпития алкохол, а не на компанията на Макнаб. Все пак беше длъжна да признае, че тази вечер колегата й не се беше държал като самонадеян досадник.
Искаше й се да облече стария си домашен халат, да включи лампичките на елхата, да се излегне на канапето и да намери телевизионен канал, по който се излъчва някой сантиментален коледен филм. В полунощ щеше да се обади на родителите си и да им каже колко ги обича и колко й липсват.
Въпреки очакванията си беше прекарала доста приятно Бъдни вечер.
Изкачи се до площадката, зави на ляво и тананикайки тръгна към апартамента си.
Внезапно от сенките излезе Дядо Коледа. Носеше голямата кутия, опакована със сребриста хартия, усмихваше се, а очите му налудничаво проблесваха.
— Здравей, момиченце. Много закъсня. Страхувах се, че не ще успея да ти дам подаръка.
„Да му се не види!“ — помисли си Пийбоди. Трябва мигновено да реши как да постъпи — да побегне или да остане. Оръжието беше в кобура под куртката, а дрехата беше закопчана. Но комуникаторът беше в джоба й.
Решението беше взето. Тя принудено се усмихна пъхна ръка в джоба си и включи устройството.
— О, Дядо Коледа, не очаквах да те срещна пред вратата ми, още по-малко да получа подаръци. Та жилището ми дори няма комин, през който да се спуснеш.
Убиецът отметна глава и се засмя.
Ив изстена, излегна се по гръб и се протегна. Така й не бяха стигнали до леглото, а се бяха любили на пода. Чувстваше се изтощена до смърт и много щастлива. Погледна съпруга си, който лежеше да нея, и промълви:
— Не беше зле за начало.
Той се засмя и докосна топлата й гърда.
— Ти сякаш прочете мислите ми. Но преди това искам да видя подаръка си.
— Нима току-що не ти подарих себе си? — Ив се усмихна, седна и приглади косата си. — Обаче догодина…
Замлъкна като чу гласът на Пийбоди и се досети, че комуникаторът е в джоба на панталоните й, който небрежно беше захвърлила в желанието си да се люби с Рурк.
„О, Дядо Коледа, не очаквах да те срещна пред вратата ми…“
— Боже мой! Боже мой! — Тя мигновено скочи и на две — на три надяна дрехите си, докато трескаво повтаряше: — Трябва да се свържем с диспечера! Пийбоди има нужда от помощта ни! Боже мой, Рурк!
Той също се беше облякъл, грабна портативния си видеотелефон и извика:
— Да вървим. Ще се обадим от колата.
