— Очевидно не си добре, Амелия. Може би малко морски въздух ще помогне. — Усмихна й се равнодушно и се облегна на полицата над камината. — Какво ще кажеш за едно презокеанско пътешествие? Ще успокои нервите ти и ще възвърнеш здравето си.
— Искам
— Детето е мъртво.
— Не, не, не! — Амелия скочи и отново се хвърли на врата му. — Откраднаха го! Живо е, Реджиналд! Нашето дете е живо. Докторът и акушерката са били в заговор. Вече разбирам всичко. Трябва да отидеш в полицията, Реджиналд. Ще те изслушат. Трябва да платиш откупа, който искат, какъвто и да е.
— Това е лудост, Амелия. — Той отмести ръката й от ревера си и приглади гънките, оставени по материята от пръстите й. — Няма да отида в полицията.
— Тогава аз ще отида. Утре ще съобщя на властите.
Дори хладната усмивка изчезна и лицето му стана сурово — като изсечено от камък.
— Няма да направиш нищо подобно. Ще заминеш за Европа с десет хиляди долара, за да можеш да се устроиш в Англия. Това ще е прощалният ми подарък за теб.
— Прощален? — Тя потърси облегалката на фотьойла с ръка. — Ти… ще ме изоставиш точно сега?
— Между нас вече не може да има нищо. Ще се погрижа да си осигурена и вярвам, че ще се възстановиш с едно пътуване отвъд океана. В Лондон ще си намериш друг покровител.
— Как да замина за Лондон, когато синът ми…
— Ще заминеш — прекъсна я той и отпи глътка. — Или няма да ти дам нищо повече. Нямаш син. Нямаш нищо, освен това, което си получила от мен. Тази къща и вещите в нея, дрехите на гърба ти, бижутата, които носиш — всичко е мое. Бъди разумна и не забравяй колко лесно мога да ти ги отнема.
— Да ми ги отнемеш — повтори тя шепнешком и по нещо в изражението му с онази част от разума си, която бе успяла да запази, прозря истината. — Искаш да се отървеш от мен, защото… знаеш. Ти си откраднал бебето.
Реджиналд допи уискито си и я погледна. Остави празната чаша на полицата.
— Нима мислиш, че ще позволя на нищожество като теб да отгледа сина ми?
— Моят син!
Амелия скочи на крака и сви пръсти като котка с наострени нокти.
Плесницата я накара да застине. През двете години като негова държанка никога не бе вдигал ръка срещу нея.
— Изслушай ме внимателно. Синът ми няма да отрасне като копеле, родено от уличница. Ще бъде отгледан в Харпър Хаус като мой законен наследник.
— Жена ти…
— Тя прави каквото й се нареди. Ти също ще направиш това, което искам от теб, Амелия.
— Ще отида в полицията.
— И какво ще им кажеш? Лекарят и акушерката ще свидетелстват, че си родила мъртво момиченце, а други хора ще потвърдят, че съпругата ми е родила здраво момченце. С твоята репутация, Амелия, думата ти не струва пукната пара срещу моята или тяхната. Собствените ти прислужници ще заявят под клетва, че напоследък си болнава и се държиш странно.
— Как можеш да постъпиш така?
— Имам нужда от син. Нима си въобразяваш, че съм те избрал от симпатия? Ти си млада и здрава… поне беше. Плащаше ти се добре за услугите. Ще получиш компенсация и за тази.
— Няма да го държиш далеч от мен. Той е мой.
— Нямаш нищо свое, освен това, което аз ти давам. Ти щеше да се отървеш от него, ако ти бях позволил. Няма да се доближаваш до него — сега или когато и да било. Ще пътуваш след три седмици. Ще внеса в сметката ти депозит от десет хиляди долара. Дотогава всичките ти разходи ще бъдат за моя сметка. Това е всичко, което ще получиш.
— Ще те убия! — извика тя, когато го видя да се отправя към вратата.
За първи път от пристигането си Реджиналд се засмя, сякаш му бе забавно.
— Толкова си жалка. Като всяка уличница. Бъди сигурна, Амелия, че ако се доближиш до мен или до дома ми, ще те арестуват и ще те изпратят в приют за опасни душевноболни. — Махна на прислужницата да донесе шапката и бастуна му. — Никак няма да ти хареса.
Амелия започна да крещи и да скубе косите си и раздра роклята си, а от раните, нанесени от собствените й нокти, потече кръв.
Когато нещо щракна в съзнанието й, спокойно тръгна нагоре по стълбите, раздърпана и тананикаща приспивна песен.
Първа глава
Харпър Хаус
Декември 2004 г.
Призори, когато денят се раждаше, беше любимото й време за сутрешен крос. Самото бягане представляваше просто досадно задължение, което трябваше да изпълнява, както всички други, по три пъти в седмицата. Розалинд Харпър винаги правеше всичко, което се изисква от нея.
Бягаше за здраве. Жена, която наскоро бе отбелязала — на този етап едва ли би могла да каже отпразнувала — четиридесет и петия си рожден ден, трябваше да мисли за здравето си. Тичаше, за да се чувства и изглежда във форма, защото искаше и трябваше да е силна. Тичаше и от суетност. Тялото й никога вече нямаше да изглежда така както на двадесет или дори на тридесет, но бе забележително стройна за четиридесет и пет годишна жена.
Нямаше нито съпруг, нито любовник, но трябваше да поддържа имидж. Тя произлизаше от рода Харпър, а всички от него бяха пазили достойнството си.
Но, господи, поддържането на форма се оказваше трудна работа.
Облечена с памучен екип заради утринния хлад, излезе от спалнята си през вратата за терасата. Всички други в къщата все още спяха. Доскоро пустият й дом отново имаше обитатели и рядко беше напълно тих.
Дейвид, на когото гледаше като на свой син, поддържаше ред, забавляваше я, щом се нуждаеше от компания, и не й се пречкаше, когато предпочиташе уединение.
Никой не умееше да отгатва настроенията й като Дейвид.
Там бе и Стела с двете си безценни момчета. „Благословен да е денят — помисли си Роз, докато правеше разгрявка на терасата, — когато я назначих за управител на градинарския център“.
Разбира се, скоро Стела щеше да се премести заедно с онези двама сладури, но и след като се омъжеше за Лоугън, с когото изглеждаха идеална двойка, щяха да живеят само на няколко километра разстояние.
Оставаше Хейли, която щеше да продължи да изпълва къщата с младост и енергия. Бременна в шестия месец, пристигането й при нея като при далечна роднина също се бе оказало голям късмет за Роз. Виждаше в Хейли дъщерята, за която тайно бе мечтала, и като премия бе приела ролята на почетна баба на прелестното момиченце Лили.
Не беше осъзнавала колко е самотна, преди да се появят двете момичета и да запълнят празнотата в живота й. След като двама от тримата й синове я бяха напуснали, къщата й се бе струвала твърде огромна и тиха. Дълбоко в себе си с ужас очакваше деня, в който и първородният й син, Харпър, нейната опора, щеше да се изнесе от къщата за гости, на две крачки разстояние от голямата.
Но това представляваше животът. Никой не знаеше по-добре от един градинар, че нищо в живота не е постоянно. Циклите бяха необходими, защото без тях нищо не можеше да разцъфти.
Тичешком слезе по стъпалата и се наслади на леката мъгла, забулваща зимните й градини. Сребристите листенца на рожеца, покрити с роса, изглеждаха прекрасно. А птиците все още не бяха изкълвали всички плодове на аронията.
Повървя покрай къщата, за да доразгрее и да се наслади на градините, и излезе отпред.
Ускори темпото, когато стигна до пътеката — висока и стройна жена с къси, сресани надве-натри черни коси. Очите й с топъл цвят на мед огледаха имението — великолепните магнолии, младите дрянови
