Розмари Роджърс
Джини
Част първа
Принцът
1
Огромната армия на Порфирио Диас стоеше пред стените на древния град Пуебло и въпреки ожесточените сражения почти всички бяха в добро настроение. Само още ден или два и Пуебло щеше да падне, а тогава… напред към Мексико! Да живее Диас! Да живее революцията!
Докато часовите кръстосваха насам-натам, зорко наблюдавайки околността, по-голямата част от огромната войска почиваше. Войниците спяха или разговаряха с приглушени гласове, защото генерал Диас много държеше на дисциплината.
Във вътрешността на лагера бяха скупчени двуколките и каруците на готвачите, сякаш сгушени, за да се пазят от студа. От импровизирания кокошарник се носеше кудкудякането на кокошки. От време на време плахо се размърдваше някоя крава или коза. Наблизо проплака бебе, но бързо бе успокоено.
Подготвяйки се за нощта, жените тихо бъбреха, а малките огньове постепенно гаснеха, превръщайки се в жарава.
— Казват, генерал Маркес тръгнал от Мексико Сити насам, за да подсили гарнизона.
— Пфу, старият страхливец! Да не бяха го натирили, би предпочел да си остане в Мексико! Преди да стигне Пуебло, нашият генерал вече ще е стъпил в града.
Седнала на земята с опрян на една каруца гръб, Джини безделничеше, пропускайки покрай ушите си „бръщолевенето около лагерния огън“, както сама се изразяваше. Тя се ослушваше за нечии стъпки. Очите й търсеха в далечината силуета на един мъж, който трябваше да се приближи с привичната си изящна, грациозна като на пантера походка. Нейният мъж. Нейният съпруг. Защо ли съвета при генерал Диас се бе проточил толкова дълго?
Мъждукащата светлина на въглените в нозете й осветяваше чертите на младата жена, но косата й бе дискретно скрита под черен шал, един от онези, така наречени „ребозо“. Подобно на останалите жени, тя носеше дълга до глезените червена рокля и бяла блуза с дълбоко деколте, която едва скриваше раменете й. Дори и в светлината на огъня златистокафявата кожа на Джини бе малко по-светла от тази на останалите жени. Ако се взреше отблизо в продълговатите й очи, човек потъваше в дълбока, тайнствена зелена бездна. Младата жена имаше високи скули, изящна брадичка с трапчинка, която я правеше да изглежда решителна и своенравна, и уста, будеща у мъжете желание за целувка. „Уста на куртизанка“, както я бе нарекъл някога братовчед й Пиер, когато едва шестнадесетгодишна, още полудете, полужена, Джини мислеше единствено за своя първи бал, на който щеше да бъде представена на краля и кралицата на франция. Толкова много неща се бяха случили от тогава! Въпреки необузданата си младежка фантазия, момичето никога не бе и помисляло, че тя, влюбената в танците, флиртовете и красивите дрехи, ще седи тук, облечена като мексиканска селянка и с боси нозе ще клечи край огъня, очаквайки мъжа си.
Леко уморена, Джини облегна глава на колелото на каруцата и ребозото й се свлече, така че изпод него се показаха няколко меднозлатисти къдрици, които паднаха върху лицето й. Защо се бави Стив? Случайно ли бе това, че генерал Диас задържаше офицерите по-дълго от обичайното? До този момент те бяха изчаквали гладът да изтощи гарнизона на Пуебло, но сега, когато Маркес идваше от запад, генералът може би щеше да сметне, че е настъпил подходящият момент да сложи край на играта на котка и мишка и най-сетне да заповяда на войската си да удари града. Крайно време бе! Армията трябва да воюва, без да се задържа дълго на едно място. След това щяха да потеглят към Мексико Сити, а после…
На Джини й бе трудно да си представи, че някога всичко това щеше да свърши. Къде щяха да отидат след това? Какво щеше да прави тя? Едно бе сигурно, каквото и решение да вземеше Стив, той никога нямаше да я изостави. Прекалено много бяха изстрадали заедно и момичето вече не бе в състояние да понесе евентуална раздяла.
— Ти, зеленоока магьоснице, направи така, че съвсем да загубя ума си по тебе. Ти си единствената жена, от която имам нужда — бе прошепнал той в онази нощ, когато пристигна във Вера Круз, за да я вземе със себе си. На другата сутрин корабът трябваше да отпътува. Момичето все още изтръпваше при мисълта, че корабът би могъл да вдигне платна един ден по-рано.
— Какво щеше да правиш, ако бях заминала?
— Мислиш ли, че толкова лесно щях да те оставя да ми се изплъзнеш? Щях да стана пират и да завзема кораба още преди Монтерей, а после, малка вещице, щях да те оставя да се удавиш, като наказание за бягството.
Мисълта, че той въпреки всичко я обичаше, караше Джини да трепери от радост. Бяха се обичали през цялото време, от самото начало, но никой не искаше да си го признае. Колко време бяха пропилели! Тя притвори очи, а на устните й трепна усмивка. Когато ненадейно дочу гласа на мъжа си подскочи.
— Колко вълшебно изглеждаш, дори когато спиш, скъпа моя! — той се отпусна до нея. Устните му докоснаха слепоочията й. — Мили Боже, бих пийнал нещо! Генералът е наредил да поддържат голям огън дори и в нощ като тази. Отгоре на всичко куртките ни трябваше да са закопчани догоре… и нито едно разкопчано копче. — Още докато изричаше тези думи той нетърпеливо разкопчаваше досадните копчета.
— Дай да ти помогна, за да не се налага отново да шия копчетата на куртката ти! Ще ти донеса и нещо за пиене. Истински щастливец си с толкова опитна войнишка съпруга. — Джини се притисна към него, косата й погали лицето му, докато той обвиваше ръка около кръста й.
— Толкова изкусителна си и прекалено красива, за да останеш войнишка съпруга. Дори генералът е на това мнение.
— Генералът! О, Стив… — Джини ококори големите си зелени очи, но веднага след това полувиновно, полувъзмутено сведе поглед.
— Да, генералът! Погледни ме в очите, иначе ще реша, че на съвестта ти тежи нещо повече от някой обикновен флирт.
— Но аз… аз не съм флиртувала! Просто вятърът свлече ребозото ми и генералът, който точно тогава минаваше с коня си покрай мен, ме загледа! Какво можех да сторя? Усмихна ми се, а аз му отвърнах. Помислих си, че навярно е разбрал коя съм.
Все още в обятията на Стив, който я притискаше към себе си, Джини видя на устните му така добре познатата й полунасмешлива, полунежна усмивка.
— Ах ти, безсрамна зеленоочке — нежно промърмори той. — Надявах се, че няма да се изпречиш на пътя на дон Порфирио. Но както изглежда… — той шеговито спря и с въздишка на облекчение свали куртката.
— За Бога, Стив, какво каза той?
— Ситуацията е наистина заплетена, знаеш ли. Той не знае коя си — мислиш ли, че бих си направили труда, да му разказвам за теб? Генералът заповяда на Феликс да те открие и помоли да му направиш компания тази вечер. Изглежда наистина си го впечатлила.
— О, не!
— О, да! И тогава на бедния Феликс се падна тежката задача тактично да му обясни, че ти не си малка френска повлекана, помъкнала се подир някой войник. Естествено, бях в неведение за това, чак до края на съвещанието, когато ми стана ясно защо генералът през цялото време ми хвърляше такива буреносни погледи.
— Не може да е бил толкова сърдит, Стив, мисля, че преувеличаваш.
— Ни най-малко, скъпа. Закъснях, защото след като отпрати другите, генералът ме помолил да остана. Недвусмислено ми даде да разбера, че не му е приятно моята съпруга да следва войската подобно на някоя обикновена лека жена. В края на краищата съм бил един Алварадо, а ти — дъщеря на сенатор от Съединените щати. Какво щяло да стане, когато триумфално влезем в Пуебло, а по-късно и в Мексико Сити. Когато чуждестранните вестници узнаят за тази история — провлаченият му, саркастичен глас я накара да изтръпне от ужас. Дали й се сърдеше? Дали генералът наистина бе толкова гневен?
Джини бе взела куртката на Стив, по навик я бе сгънала и я гладеше с ръка. Само така успя да издържи на пронизващия син поглед.
— А ако това стане?
