— Да минем да вземем леля Панокиа и Ромолета — предложил Дзопино, — да не забравим и котките.
Шумът от пилата обаче събудил пазачите, които почнали да обикалят помещенията, за да установят откъде точно идва той. Бананито и Дзопино ясно чули стъпките на пазачите, които обикаляли коридор след коридор.
— По-бързо да стигнем до кухнята — предложил Дзопино. — Ако не могат да избягат всички, да избягаме поне ние двамата. На свобода ще бъдем по-полезни, отколкото като затворници.
Като ги видяло в кухнята, момчето отново започнало да вика по Дзопино:
— Едва го изгоних и ето го пак се домъкна! Искаш да ми задигнеш хляба ли? Хайде марш оттук през този прозорец, скачай и ако се удавиш, още по-добре!
Момчето било така разгневено, че дори не забелязало Бананито. То виждало само котето и се страхувало само от неговата конкуренция. Бананито си закачил парашута, приготвил лодката и взел под мишница Дзопино:
— Хайде, хоп!
— Да, да, бягайте — викало по тях момчето — и никога вече кракът ви да не стъпва тук!
Чак след като Бананито скочил, момчето се усъмнило, че нещо не е в ред.
— А този, другият, кой беше? — питало се момчето, почесвайки се по главата. И за да не си навлече неприятности, решило да мълчи. Решило да казва, че нищо не е видяло, нищо не е чуло. Извадило от отпадъците един кочан от зеле, захапало го, замучало от удоволствие.
Бягството на Бананито било открито само няколко
минути по-късно. От всички прозорци на лудницата пазачите започнали да викат:
— Помощ! Тревога! Избягал е опасен луд!
Бананито и Дзопино, приклекнали в лодката, започнали да гребат, за да прекосят пълния с вода ров. Но нямало да стигнат много далеч, ако от другата страна не ги чакал със своята количка Бенвенуто, който бил отгатнал намеренията на Дзопино.
— Бързо се скрийте тук под парцалите! — пошепнал им старият вехтошар.
След това ги накарал да се качат на количката и ги покрил с куп парцали, а когато пристигнали пазачите, той посочил встрани:
— Хей нататък избягаха, там ги търсете!
— А ти кой си?
— Беден вехтошар. Спрях се тук да си почина.
И за да ги убеди, че наистина е уморен, седнал на една от ръчките на количката и запалил лулата си.
Бедният Бенвенуто! Той знаел много добре, че ако седи в това положение, ще му побелее още повече косата и кой знае колко години от живота си ще изгуби. Но такъв си бил той!
„Годините, които губя — мислел си, — ще удължат живота на някой друг. С живота и със смъртта съм квит!“
И изпратил облак дим в лицето на пазачите.
За нещастие в същия миг Дзопино започнал да усеща сърбеж в носа си, изглежда, от прашните парцали, с които бил затрупан. Само носорог би могъл да каже, че миришат приятно. Дзопино решил да запуши носа си с предните си лапки, за да не кихне, но си спомнил твърде късно, че имал само един преден крак. Той кихнал така силно, че вдигнал цял облак прах.
За да не издаде Бананито, Дзопино решил да скочи от количката и да си плюе на краката.
— Какво беше това? — попитали пазачите.
— Куче! — отговорил Бенвенуто. — Куче, което се е било заровило в парцалите. Ето го къде бяга.
— Щом бяга — решили пазачите, — значи съвестта му не е чиста. Трябва да го догоним!
Дзопино чул тежките им стъпки, чул ги, че надават тревога, и се зарадвал: „Ако тръгнат след мен, значи ще оставят на мира Бенвенуто и Бананито.“
Той тичал из града, а преследвачите, изплезили езици — подир него. Ето, стигнали и площада пред двореца, стигнали при колоната, на която Дзопино веднъж бил прекарал спокойна нощ.
— Дръжте се, още един скок — и ще бъдем спасени — насърчил той собствените си крака.
И краката го послушали. Скокът обаче бил много по-голям, отколкото трябвало: вместо да се покатери по колоната и да стигне върха, Дзопино изведнъж се залепил на колоната. Той отново се превърнал в рисунка на коте с три крака. И това не му било неприятно, тъй като пазачите останали, както сами по-късно написали в своя доклад, „с пръст в уста“.
— Но къде изчезна?
— Видях го да скача към колоната.
— Да, но тук няма нищо!
— Вижда се само някаква драскулка. Някой немирник е нарисувал коте с тебешир, откраднат от училище.
— Какво да правим? Да си вървим! Драскулките не са наша работа.
Междувременно Бенвенуто откарал количката до вкъщи, като се спирал от време на време, за да си поеме дъх. Трябвало още два-три пъти да спира и да сяда, тъй като не издържал повече на умората. Той тръгнал от дома си на около осемдесет години, а когато отново стигнал пред вратата, бил вече над деветдесет. Брадичката му достигала гърдите, очите му се губели в дълбоки бръчки, гласът му бил дрезгав.
— Бананито, събуди се, стигнахме вече! — извикал Бенвенуто.
Бананито действително бил заспал на топличко под парцалите.
За последен път да поздравим Бенвенуто, наш герой любим
— Какво правите, на парцалите ли говорите?
Един нощен пазач застанал зад гърба на Бенвенуто тъкмо когато той се мъчел да събуди Бананито.
— На парцалите ли? — повторил Бенвенуто, за да печели време.
— Нали ви чух много добре, че говорехте нещо на този скъсан чорап. Или може би броехте дупките му?
— Сигурно съм си говорел, без да се усетя — казал Бенвенуто. — Толкова съм изморен. Обикалях цял ден из града, като тиках тази количка, а на моята възраст това съвсем не е лесно…
— Ако сте толкова уморен, починете си — казал пазачът състрадателно. — В този късен час кой ще излезе да си продава вехториите?
— Ще поседна — казал Бенвенуто и отново се отпуснал върху една от ръчките.
— Ако нямате нищо против, и аз ще поседна за малко — казал пазачът.
— Ето тук има място, седнете.
— Благодаря! Знаете ли, и работата на нощния пазач не е лесна. А като си помисля, че исках да стана пианист. На пианото човек винаги е седнал и винаги слуша хубава музика. Така писах някога и в съчинението в училище. „Какъв искаш да станеш, като пораснеш?“ беше темата. А аз писах: „Като порасна, ще стана пианист, ще обикалям света, за да давам концерти, публиката ще ми ръкопляска и ще стана известен.“ А не станах известен дори сред крадците. Досега не съм заловил нито един. Впрочем вие да не сте крадец, а?
Бенвенуто с поклащане на глава го уверил, че не е. Той искал да каже нещо хубаво на нощния пазач, за да го утеши за лошата му съдба, но вече нямал никакви сили. Чувствал, че животът го напуска с всяка изминала минута, но не можел да направи друго, освен да седи и да слуша.
Нощният пазач продължил още известно време да говори за работата си, за пианото, което никога не бил притежавал, за децата си.
— По-големият е на десет години — продължавал да разказва той — и преди няколко дни и той написа много хубаво съчинение на същата тема, която учителите винаги дават: „Какъв искаш да станеш, като пораснеш?“ „Ще стана летец — писа моят син — и ще летя до луната със спътник.“ Аз му го желая от все сърце да стане така, но след няколко години ще трябва да го изпратя да работи, тъй като заплатата ми не стига за издръжка на семейството. Нали е трудно наистина за моя син да стане изследовател на небесното
