пространство?
Бенвенуто поклатил глава, за да каже „не“. Искал да каже, че не е трудно, че няма нищо невъзможно, че човек никога не трябва да губи надежда да постигне това, за което мечтае. Нощният пазач обаче не забелязал дори и кимването му. Погледнал го и му се сторило, че спи.
— Нещастният старец — казал той, — изглежда, че наистина е бил много уморен. Хайде да ставам и да продължа обиколката!
Пазачът се отдалечил на пръсти. Бенвенуто останал седнал и не помръдвал. Вече нямал сили и да стане.
„Ще почакам така — мислел си той. — Ще почакам седнал. Направих всичко, което можех, сега Бананито е спасен. А и за нощния пазач бе добре, че можа да поговори с мен и да му олекне…“
Мислите му започнали да стават все по-далечни и по-объркани. Отдалеч, много отдалеч му се сторило, че чува песен. Някаква приспивна песен, но след това и тя изчезнала.
Бенвенуто не чул приспивната песен, скъпи приятели, само насън. Джелсомино и този път сънувал и както обикновено, тананикал.
Гласът му слязъл по стълбите, стигнал на улицата и събудил Бананито, който подал нос изпод купчината вехтории, под които бил заровен.
— Бенвенуто, Бенвенуто, къде сме?
Но Бенвенуто не можел вече да му отговори.
Художникът скочил от количката, разтърсил два-три пъти стареца, но ръцете му били ледени. Гласът на Джелсомино продължавал да се излива от стълбите, излизал на улицата и приспивната песен достигала до количката.
Бананито изтичал нагоре, събудил Джелсомино и двамата изскочили навън.
— Мъртъв е! — казал Джелсомино. — Мъртъв е заради нас. Даде и последните си сили за нас, докато ние си спяхме най-спокойно, без да мислим за нищо.
В дъното на улицата отново се появил нощният пазач.
— Да го внесем вкъщи! — пошепнал Джелсомино.
При носенето той не се нуждаел от помощта на Бананито: Бенвенуто бил лек като дете и Джелсомино почти не усещал тежест в ръцете си.
Нощният пазач останал известно време при количката.
„Изглежда, че вехтошарят живее тук наблизо — мислел си той. — Трябва да го глобя, че е оставил количката насред улицата, но той е добър старец и ще се престоря, че съм минал отдругаде.“
Бедният Бенвенуто! В къщата му нямало нито един стол, на който да го сложат да седне, макар и мъртъв. Трябвало да го проснат на пода, само с една възглавница под главата.
Погребението на Бенвенуто станало два дни по-късно, когато вече се били случили толкова неща, които вие още не знаете, но за които ще научите в следващите глави. Имало хиляди, хиляди хора, но никой не произнесъл реч, а всички те можели да произнесат по една, за да разкажат за някое добро дело на вехтошаря.
И именно на това погребение Джелсомино пял за пръв път, без да счупи нищо: гласът му бил силен като преди, но бил станал по-нежен и който го слушал, чувствал как става по-добър.
Но преди деня на погребението, както вече ви казах, се случили толкова много други неща.
Най-напред Джелсомино и Бананито установили, че липсва Дзопино. В объркаността и скръбта си дотогава те не били забелязали това.
— Беше с мен на количката — обяснил Бананито. — вярно е, че не можах да го видя сред всичките онези парцали, но по едно време го чух да киха.
— Сигурно пак се е забъркал в някоя каша — казал Джелсомино.
— Може би се е върнал отново в лудницата, за да се опита да освободи леля Панокиа и Ромолета.
— Всички вършат нещо — казал Джелсомино тъжно, — само аз нищо не върша. Годен съм само полилеите да чупя и хората да плаша.
Никой не го бил виждал дотогава толкова отчаян. И именно в този миг му дошла наум страшна мисъл, блестяща като звезда от първа величина.
— Ще видим — извикал изведнъж той — дали съм неспособен да извърша нещо!
— Къде отиваш? — запитал го Бананито, като го видял да става и да си облича дрехите.
— Сега е мой ред — отговорил Джелсомино. — Ти не мърдай оттук, че пазачите те търсят. Ще получиш новини от мен. И какви новини!
Джелсомино истински запява след буря, бягане и врява
В лудницата след оживлението, предизвикано от бягството на Бананито, спокойствието скоро се възстановило. По стаите, килиите и коридорите всички спели. Будно било само момчето в кухнята. То почти никога не спяло, защото винаги било гладно и прекарвало нощта в търсене на нещо за ядене. То съвсем не се интересувало от Бананито и от онези, които го дирели. Не се интересувало и от онова странно момченце, а ако трябва да кажем истината, то не било момченце, а младеж, който застанал насред площада пред лудницата и запял.
Момчето от кухнята, като дъвчело кори от картофи, го гледало и клатело глава:
— Е, поне за този няма съмнение, че е луд. Къде се е виждало такова момче, което, вместо да прави серенада на хубави момичета, е дошло да пее пред лудницата. В края на краищата това си е негова работа! Ех, ама какъв силен глас! Обзалагам се, че ей сега пазачите ще се хвърлят отгоре му.
Но пазачите, уморени от преследването на Дзопино, спели като мъртви.
Джелсомино, който започнал да пее най-напред тихичко, за да изпробва гласните си струни, постепенно засилвал гласа си. Момчето от кухнята останало с отворени уста, забравяйки за картофените кори, които дъвчело.
— Като го слушам, сякаш ми минава гладът!
В този именно миг стъклата на прозореца, на който се било облегнало момчето, отхвърчали във въздуха и малко останало някое парче стъкло да му влезе в носа.
— Ей, кой хвърля камъни?
Веднага след това в различните краища на огромната мрачна сграда и други стъкла започнали да се чупят едно след друго.
Пазачите обикаляли стаите и килиите, смятайки, че се касае за бунт на затворниците, но скоро установили, че разбудилите се затворници са спокойни, доволни и с бодър дух.
— Кой чупи стъклата? — питали пазачите.
— Тишина! Млъкнете! — викали затворниците. — Оставете ни да слушаме песента. Какво ни интересуват стъклата, да не са наши!
След това започнали да се огъват и трошат решетките. Пръчките им се чупели като кибритени клечки, откачвали се от прозорците и падали в рова, където правели „пляс“ и потъвали на дъното.
Директорът на лудницата, когото осведомили за станалото, започнал да усеща тръпки.
— От студа е! — обяснил той на секретарите си, но в себе си мислел: „Става земетресение!“
Веднага заповядал да докарат автомобила му и като казал на другите, че бърза да предупреди министъра, оставил лудницата на произвола на съдбата и заминал за вилата си извън града.
„Да, да, министърът! — мислели си секретарите разярено. — Уж при министъра отива, а всъщност бяга… Пък ние тук трябва да свършим като мишки в капан. Това няма да го бъде!“
И един след друг, кой с автомобил, кой пеша, преминали по подвижния мост в панически бяг.
Започвало да се разсъмва. По покривите се плъзнал първият лъч сива светлина. За Джелсомино това било нещо като знак, който сякаш му казвал: „Пей по-силно!“
Да можехте само да го чуете! Гласът излизал от устата му като лава от кратера на вулкан. Всички дървени врати на лудницата започнали да хвърчат на парчета, а железните така се извили, че съвсем не приличали на врати и затворените вътре наизскачали по коридорите, луди от радост.
Пазачите и болногледачите също побягнали към изхода, откъдето през подвижния мост можело да се стигне до площада. Изведнъж всички решили, че имат много важна работа извън лудницата.
— Трябва да измия главата на кучето си! — казал един.
