Адриан Рогоз
Олтарът на боговете на вероятностите
„Човек забравя, не се променя…“
„След дълго лутане откриваме, че не ние ръководим пътешествието, а пътешествието води нас.“
Всичко започна от една забрава. Изглежда, Омир не помнеше, че спокойните води на Лета текат и в наше време. И тъй като всяко явление си има причина, която сама по себе си е следствие, не е изключено забравата да се е появила, както смъртта — заедно със зараждането на живота.
Омир Хидън седеше тъжен в кабината на своя болид, с който трябваше да прекоси целия щат Алабама, от Мобил, южното пристанище, до Хънтсвил, близо до границата с Тенеси. Омир беше приковал поглед в стрелката, която трептеше нервно и показваше 950 километра в час, но мислите му се носеха другаде, към досегашния му бурен живот, към още по-кучешкия живот, който тепърва трябваше да понася там в Хаундсвил1, както подигравателно беше прекръстил името на града, към който летеше. И въпреки че мислите му бяха мрачни, нито за миг през съзнанието на Омир не премина предчувствие за ужасния удар, който го очакваше през следващите четири минути. В същност как би могъл слабият му човешки мозък, който толкова малко познава собственото си устройство, да се съмнява в съобразителността, с която миниатюрният електронен мозък на болида го направляваше и държеше над въздушните възглавници по супераутобана — сплав от смола и титан. Защо беше принуден да напусне Мобил, да изостави досегашния си живот и да се скара с Барбара? Заради стремителната скорост на живота… Омир се вцепени! Едва сега забеляза, че машината лети с 970 километра в час. А в същото време сякаш стоеше на едно място. Това беше отвратителното (някои казват парадоксалното) на скоростта. Колкото и голяма да е, свикваш с нея и вече не я усещаш. Именно това погуби живота му: непрекъснатото, Лудото увеличаване на скоростта.
Омир погледна часовника си. Имаше още много време до местоназначението. „Достатъчно е, за да ми дотегне“ — помисли си той. Не предполагаше, че му остават още три минути. „Прогресът!“ — измърмори Омир вместо ругатня. И Барбара се позоваваше на прогреса, въпреки че я интересуваше само собственото й положение… А това е илюзия, която те подлудява и погубва. Разсеяно натисна бутона, което направи болида прозрачен. Пред него се разкри величествената гледка на транспортната лента, набраздена от хиляди въздухолети, но всичко това сега му беше безразлично, дори предизвикваше у него някакво отвращение. Впрочем правилникът за движение по свръхбързите платна препоръчваше на хората с по-слаби нерви да не гледат траекториите на болидите. Вляво се различаваха десетки коридори за различни скорости — многоцветни петна, които колкото повече се отдалечаваха от болидите, толкова по-назад оставаха. Вдясно се виждаха отвесни скали, под които течаха буйните води на река Томбигбий. Пред Омир и зад него летяха с еднаква скорост други болиди, които сякаш трептяха на едно място. Понякога въздухолетите се доближаваха на няколко дециметра един от друг. Но не можеха да се докоснат, защото съществуваше нещо като телепатия между електронните мозъци на болидите по трасето, съществуваха общи свръзки, благодарение на които скоростта им се регулираше взаимно. В случай на катастрофа катапултирането обикновено ставаше вертикално. Все пак Омир се ужаси за миг, като си помисли за страшните последици, които можеха да възникнат от един сблъсък.
Оставаше му още само една минута и петдесет секунди до фаталния момент и под въздействието на оная сила, която предстоящата опасност можеше да упражни върху нашия разум, в подсъзнанието на Омир започна да се заражда неспокойствието. Изведнъж осъзна непоправимата раздяла с Барбара и сякаш под влияние на това освобождаване от властта на всекидневните грижи почти в същия миг се почувствува отново пленен от неизмерима любов, привлечен към нея с голяма сила. Очите й — зелени, косите й — кестеняви (…43?, 42?…); устните — бледоалени, пухкави (…38?, 37?…), гърдите, раменете, коленете — пълни с невинността на своевременно откраднатите неща (…29?, 28?…); отново косите й — ту спуснати, ту събрани на кок, ту пак разпуснати; устните й, които желаят нещо нечуто (…23?, 22?…); отново очите й — още по-големи, по-дълбоки; тялото й — движещо се плавно като в някаква игра (…17?, 16?…); сякаш я виждаше през непроходима, мътна вода (…13?, 12?…). „Не! — изстена той отчаяно. — Не може да бъде!“ Стори му се, че единият от тях умира заради другия (…9?, 8?…). „Върни се, Барбара!“ — извика Омир, макар че той я напусна (…5?, 4?…). Вече беше почти в небитието и само необикновената инерция на желанието раздвижи ръката (…3?…), китката (…2?…) и пръста му, който искаше да натисне бутона „връщане“ (…1,5?…), но улучи бутона за ускоряване (…една секунда…) и като разбра грешката си, светкавично издаде нелепата команда „спиране“ (…нула секунди…).
Ръчното управление на летателните апарати се използваше толкова рядко по това време, колкото дръпването на внезапната спирачка в епохата на прастарите влакове. Можеше да се поиска смяна на коридора или паркиране, като и двете маневри се извършваха чрез вертикално издигане на болида, но каквито и да бяха командите, те не трябваше да бъдат погрешни или противоречиви. По по-голямата част от трасетата намесата на пътника въобще не беше възможно, пътуването се програмираше в самото начало, а в случай на непредвидено обстоятелство системата за управление на всички превозни средства отстраняваше катастрофиралата машина. Магистралата, по която пътуваше Омир, беше привилегирована благодарение на многобройните технократи, които имаха дворци в дъното на Мексиканския залив. Ето защо, когато автоматизираната система получи нелогична команда, в първия момент тя направи опит да удовлетвори желанието на клиента. Но тогава последва втора безсмислена команда…
За нищожна частица от секундата електронните мозъци, пръснати на стотици километри по автомагистралата, проявиха признаци на лудост. Направиха свръхусилия да разберат безсмислените маневри, да им се противопоставят, да намалят последиците, да ограничат катастрофата… На стотици километри бордовите табла подадоха сигнал за тревога… Най-изненадани бяха пътниците в началото на огромната колона, подложени неочаквано на чудовищно свръхнатоварване. Когато командните системи от борда на първите болиди получиха командата, увеличиха скоростта. Една след друга машините литнаха напред като вихрушка. Няколко от пилотите на ракетопланите, които летяха над колоната, учудени наблюдаваха явлението. Почти в същото време се намеси сигналът „стоп“, подаден от Омир. Тези команди надхвърлиха възможностите на системата или по-скоро тя прецени тяхната безсмисленост и реши да взриви във въздуха машината на Омир. Това стана така: в момента, в който кабината катапултира вертикално нагоре, останалата част от машината се разпадна на прах.
Едва сега започна онази верига от събития, които щяха да направят случая на Омир всеизвестен.
Естествено беше (разбира се, става въпрос за естественото в рамките на една катастрофа) изстреляната нагоре кабина на Омир да се превърне в малък летателен апарат, достатъчно мощен, за да измине няколко километра. Но обстоятелствата се развиха другояче. Подложени на голямо налягане, болидите зад Омир също бяха принудени да се взривят. На тези, които пътуваха по останалите платна, им се стори, че неподходящото за максимална скорост платно изведнъж експлодира и изхвърля едно след друго множество твърдокрили насекоми. В същност те се приземиха благополучно извън магистралата. Единствено кабината на Омир се сблъска с кабината, катапултирала непосредствено след него. Ударът беше ужасен. Очите на Барбара изскочиха от орбитите, след това потъмняха. Умът, който я беше призовал, почувствува светкавично, че се разпада. От удара на двата апарата капсулата на Омир се повреди: за нещастие (все пак нещастието е относително) се счупи дясното крило. То пикира отвесно и падна върху предната част на един болид от платното за максимална скорост. Ударът го накара и той на свой ред да се превърне в летяща кабина. Пернато като със стик, инертното кълбо на Омир отново бе изхвърлено във въздуха. То отмина отвесния бряг й полетя над реката, където тъкмо в тоя момент спокойно бръмчеше огромен хеликоптер. Не беше минала дори минута от началото на главозамайващото зрелище, когато командният пулт от борда на
