червеният формуляр се слага в червената кутия, синият…
— Разбрах — прекъсна го капитанът. — Но аз…
— Разполагате с неограничено време…
— Но аз не мога да губя нито миг; става дума за нещо извънредно важно.
— Излишно е да го казвате на мен. Аз съм лекар, и толкоз. Успокойте се и попълнете тестовете.
Лекарят излезе; капитанът понечи да хукне подире му и да зареже всичко, но се овладя; новината беше много сериозна, трябваше да говори лично с директора, а това беше единственият начин да стигне до него. Откакто през далечната 1960 година електронният мозък бе доказал, че може да свърши за четири дни онова, което осемстотин счетоводители вършат за месец, бюрокрацията — обзета от ужас, че може да бъде пометена — постепенно сложи ръка на машините и разгърна около тях такава дейност, че се наложи да удвоят броя на служителите. Имаше два начина човек да съобщи нещо на директорите от Министерството на междупланетните работи — да пише или да се яви лично. Капитанът писа, но никой не му отговори; преди три дни прати и своя помощник Хуарес, но той изчезна; а сега бе дошъл лично и бе загубил вече цял час!
Сграбчи с яд тестовете; беше ги попълвал и друг път, щеше да се оправи бързо; така, я да видим; за да се измъкне от лабиринта и стигне до тревата, заекът би трябвало да мине оттук и оттук; не, грешка; голяма работа! Залови се с другия тест: уреди за пилотиране — шега работа! Следваха дълги редици числа, които ставаха все по-дребни; трябваше да подчертае еднаквите; голяма работа, той беше инженер, беше свикнал да борави с числа; това, това и това! Дявол да го вземе, пак сгреши! Да вървят по дяволите! В края на краищата не зависеше от този психотехнически изпит дали ще го вземат на работа я!
Попълни тестовете, без да размишлява, както му дойде, после побърза да напъха листовете в оцветените кутии. След това почука на вратата — беше доволен. Медицинската сестра го придружи до чакалнята. Капитанът се отпусна в креслото и се опита да се овладее; замисли се за своята Мария и почна да пуши цигара след цигара. Мина цял час. Той скочи и хукна към вратата.
— Няма смисъл — обади се някакъв мъж, който чакаше също като него. — Всички трябва да чакаме. Добре поне, че измислиха тия извънредно бързи електронни мозъци, иначе имаше да си гнием из чакалните! — И посочи чакащите — четирима мъже и една жена, които в същия миг погледнаха към тавана и въздъхнаха.
— Човек може да полудее — изръмжа капитанът.
— Бюрокрация — обади се едно много изискано старче, което държеше на коленете си огромна чанта.
Най-сетне повикаха капитана. Изисканият господин почервеня и почна да протестира:
— Позволявам си… да изтъкна… че се оказва незаслужено предпочитание…
— Господинът трябва да повтори изпита — сряза го медицинската сестра. — Забъркал е страшна каша, поставил е червените формуляри в жълтата кутия и обратно; цяло безобразие. Лекарят е побеснял.
Тя покани капитана при лекаря, който го руга в продължение на няколко минути.
— Стига! — кресна капитанът. — Няма да се подложа отново на изпит. Аз съм капитан Кларк, на действителна служба. Минал съм през всички изпити.
Лекарят отвори жълтата папка. — Точно така — каза той, — вие сте на действителна служба; не е трябвало да се подлагате на изпит. Този доктор Пиаченца…
— Какво трябва да правя сега?
— Ама че безобразие! — Лекарят барабанеше с пръсти по папката. — Сигурен ли сте, че сте уведомили лекаря за вашето звание?
— Той не ми даде думата.
Психоаналитикът го изгледа със съмнение, после сви рамене. Грабна телефонната слушалка, набра някакъв номер и измърмори:
— Да се оправя главният лекар. Ще ви пратя при него. И обясни случая по телефона. После даде досието на капитана — той трябваше да го отнесе в стая номер 27.
Главният лекар го изгледа с укор:
— Как можахте да забъркате тази каша?
— Нищо не съм забъркал! Изобщо не ми дадоха думата! Слушайте, нямам време за губене. Трябва да говоря веднага…
— Това не ме интересува. Допусната е грешка, а в моето отделение не бива да стават грешки. Я обяснете какво сте забъркали — вашите формуляри са стигнали до електронния мозък.
— Нищо не съм забъркал! — повиши глас капитанът. — Цяла сутрин обикалям от служба в служба. А разправят, че ако човек дойде лично, нещата се уреждали по-бързо.
— Ако всички спазваха правилника, всичко щеше да се урежда за час. А никой не ни помага. Всички твърдят, че не знаели правилника. А това означава липса на обществено съзнание, уважаеми господине!
— Аз съм капитан! — викна Кларк.
— Успокойте се. — Лекарят изглеждаше объркан. — На действителна служба ли сте?
— Разбира се.
— Защо не казахте веднага? Вървете, вървете, където искате. Капитане, щом нямате време за губене, нашата служба също няма време за губене. Така е. Вземете си документите и вървете!
Капитанът грабна документите и изхвръкна, за да не се поддаде на изкушението да го напердаши. Хукна да търси разсилния, запалянко по Тото-космос, и се опита да му обясни какво се е случило.
— Прав сте, господин капитан. Тук цари истински хаос. Всяка служба гледа да мине другата. Оставете на мен. Дайте ми вашия формуляр.
Разбира се, оказа се, че червеният формуляр са го задържали в Психотехническата служба.
— И на колене да ги молите, пак няма да ви го върнат! Формулярите са номерирани. Вземете нов формуляр. После елате при мен, ще отидем да обядваме заедно, вие ще ми обясните някои неща за тия космически двигатели.
Капитанът отново се нареди на опашка, попълни формуляра и се върна при разсилния.
— Защо взехте извънредно спешен формуляр? Всички си служат с тях. Послушайте ме, по-добре е по обикновената процедура.
Останал без сили, капитанът се върна обратно, купи жълт формуляр, попълни го и отиде при разсилния; той взе формуляра и поведе капитана към подземие номер едно, където посетителите, застанали на три дълги опашки, чакаха своя ред, за да напъхат формулярите си в съответните кутии.
— Видяхте ли? — рече му той с тържествуващ тон. — Пред жълтата кутия има само двайсетина души. Наредете се на опашката, аз сам ще ви намеря.
Щом застана на опашката, капитанът отново побесня — бе загубил цяла сутрин. Огледа киселите физиономии на хората от опашката, които от време на време се споглеждаха със съседите си и въздишаха.
— Следващия път ще си донеса и обед — рече една жена.
— Има закусвалня.
— Ама и вие ги говорите едни! Нали знаете, че веднага след това трябва да чакаме в подземие номер две, за да ни извикат?
Вярно! Капитанът не беше помислил за това — гневът му бе заменен от безпокойство, че няма да успее.
Щом се отдалечи от кутията, зърна разсилния, който му намигаше:
— Елате, капитане.
— Трябва да отидем веднага в подземие номер две.
— Имаме на разположение точно час, повярвайте ми.
В ресторанта капитанът отговаряше разсеяно на разсилния, който гълташе лакомо предложения му обед. После се шмугна в навалицата в подземие номер две, очаквайки да му върнат формулярите. Беше се нахранил, това го ободри; беше готов на всичко, дори да хвърли във въздуха Министерството на междупланетните работи само и само да го изслушат.
— Престанете да се блъскате! — сряза го някаква дебела жена, вероятно вдовица на мъж, загинал при трудова злополука. — Ще ни повикат.
