Най-сетне капитанът чу името си и започна да си пробива път през навалицата; едни запротестираха в хор, други пък им викнаха да млъкнат; над всички се извиси повелителният глас на един полицай:
— Тишина?
Капитанът стигна до робота.
— По-бързо! — изграка роботът. — Викам ви от няколко минути!
— Нямаше как да мина.
— По-бързо, вашите документи за самоличност. Капитанът пъхна служебната си карта и прибра своя формуляр. Вдясно по стълбището слизаше тълпа от хора, които носеха своите формуляри. Тръгна след тях. Един металически глас повтаряше: „Сините формуляри по стълба номер две, червените формуляри по стълба номер три, жълтите формуляри по стълба номер едно, сините формуляри…“
Някакъв разсилен издърпа безцеремонно формуляра от ръката му и когато капитанът се насочваше към чакалнята, изведнъж зърна в коридора мъж с облещени очи, с разкопчана яка, с треперещи ръце. Това беше Чериър, третият бордови офицер.
— Чериър!
— Господин капитан!… — измърмори лейтенантът. — Намерих Хуарес. Подложили са го на наркоанализа… разделиха ни веднага… искаха и с мен да направят същото…
— Какво?
— Задържаха го в Психотехническата служба. Започнал да буйствува…
— Успял ли е да се срещне с някого?
— С никого, господин капитан! За да ги принудим да ни изслушат, би трябвало да си послужим с лъчеви пистолети. А може би Хуарес е полудял наистина — тук е от три дни, не се знае къде е! Луда работа! А като си помисля, че Хуарес искаше да свърши две неща наведнъж… да вземе разрешение за женитба… Ха! Ха! …
Младежът се закиска; Кларк го сграбчи за ръката и го разтърси:
— Чериър! Ти ял ли си?
Младежът като че ли се опомни; поруменя, оправи косата си с ръка, закопча си яката.
— Извинете… не, не съм ял.
— Вземи. Прав беше разсилният, като ме накара да напъхам тия сандвичи в джоба. Значи Хуарес е тук от три дни, а пък аз си мислех, че се е запилял някъде… А ти? Какво правиш тук? Доколкото знам, ти си женен…
— Дойдох да ви търся! Разкарват ме от служба в служба. Ако не бяхте вдигнали олелията в Психотехническата служба, щяха и мен да наркотизират, също като Хуарес. Но щом чуха името ви, направо ме изритаха! Я кажете, как можахте да се справите с тях?
— Карай да върви… Но ти още не си ми казал защо си дошъл да ме търсиш.
— Господи! — Чериър се облещи. — Тук човек може така да се обърка, че да забрави и най-важното. Господин капитан, Торенте се оправи съвсем, дойде на себе си. Той потвърди онова, което бе изговорил, докато бълнуваше. Лекарят ми даде препис от записите.
Капитанът грабна документите; положението ставаше критично, а тук продължаваха да ги мотаят.
— Владимир Кларк — викна нечий глас. Капитанът подскочи.
— Вече? Чериър, ела с мен.
— Господинът не може да влезе — рече разсилният.
— Лейтенант Чериър ще дойде с мен! — отсече гневно Кларк.
Разсилният сви рамене. Двамата офицери влязоха в стая номер 107.
Късогледият служител ги погледна.
— Име, презиме, адрес.
— Стига. Въпросът е извънредно важен. Служителят повтори с носов глас:
— Име, презиме, адрес.
— Капитан Владимир Кларк и лейтенант Роберт Чериър искат да разговарят по спешност…
— Това е службата за обикновена процедура…
— Хич не ме интересува! Ние искаме да се явим…
— Момент… — Служителят престана да пише и натисна звънеца. Появи се разсилният. — Заведете ги при Лампедуза. Не мога да разбера какво искат. Следващият.
— Но аз… — започна капитанът. Чериър го дръпна за ръкава. Последваха разсилния, който ги заведе в стая номер 109. Мозъкът на Кларк работеше трескаво; присъствието на Чериър му вдъхваше смелост. Щом влязоха, той изрече на служителя:
— Господин Лампедуза! Ние сме офицери на действителна служба. Ще се оплача от безобразната работа на вашата служба. Цяла сутрин ни разкарват от стая в стая. Как е възможно това?
— Прав сте. — Служителят ги погледна и присви очи. — Може би не сте попълнили червен формуляр. Да. Точно така. А нашите служби са претоварени. Имаме нужда от още служители. Работим непрекъснато, но персоналът е недостатъчен.
— Прав сте, прав сте, господин Лампедуза! — възкликна капитанът. — Ще го кажа на най-високо място. А междувременно… разчитам на вас, доктор Лампедуза!
— Разчитайте на мен — натърти важно Лампедуза и ги отведе лично в службата на доктор Робертсън.
— Кажете, капитане — започна снизходително началничката на службата.
— Налага се да отидем при генералния директор; само той може да ни свърже с негово превъзходителство министъра.
— За молба ли става дума?
— Не. Това е военна тайна. Госпожа Робертсън подскочи:
— И сте дошли тук? Споменахте ли някъде за това?
— Не сме деца…
— Стая номер 4733. Генерал Панда Тун! — отсече тя и натисна едно копче.
Разсилният ги придружи до асансьора.
— Предпоследният етаж — поясни той.
— Най-после, може би ще успеем — рече Чериър, като влязоха в асансьора; той се усмихна — започваше да изпитва към Кларк все по-голямо уважение.
— Личи си, че имате опит, господин капитан.
— Не, не е така. За пръв път идвам тук. Формалностите около женитбата ги уреди жена ми. Вие нямате представа колко са издръжливи жените! Но да оставим това! Дано Торенте да се е заблудил!
— Господин капитан, боя се, че не се е заблудил. Познавам отдавна Торенте; той е педант и е много упорит. Когато кацнахме на Марс, той вече знаеше къде да търси и как да търси.
— Така ли? Но той е могъл да се свърже…
— Не. Там беше още по-лошо. Познавам тамошната бюрокрация. Почти като тукашната.
Двамата въздъхнаха. Излязоха от асансьора, запътиха се към стаята на генерал Панда Тун и почукаха. Посрещна ги една жена, която ги изгледа с ледените си сини очи.
— Попълнихте ли формуляра?
— Какъв формуляр?
— Поискайте от разсилния. — Вратата се затвори. Кларк не се предаде и почука отново. Вратата се открехна едва-едва.
— Аз съм капитан Кларк.
— Така ли? — отвърна жената. — За да командувате, трябва сам да сте много дисциплиниран. Формулярът. — И хлопна вратата под носа им.
Кларк успя да се овладее да не й кресне нещо и тръгна за формуляр, следван от лейтенанта, който въздъхна:
— Ех, братко Хуарес, всичко ми е ясно!
Дадоха им виолетов формуляр, на който се мъдреше недотам дискретният въпрос: „Защо искате да говорите с генерала?“ Кларк погледна Чериър с недоумение, Чериър му отвърна със същото. После Кларк написа: „Важна военна тайна.“ Зачакаха.
Най-сетне ги повикаха. Генерал Панда Тун ги очакваше; черното му лице беше помрачняло. Капитан
