действителността. На фона на белотата на небето, на площадката на ешафода се бяха появили черни фигури: откривателят на вещици, пасторът и палачът. Във внезапно настъпилата тишина дори и сподавената кихавица отекваше като гръм. Слабата фигура на Обадая Уилсън изведнъж се наклони напред — беше обзет от някакъв пристъп. Той извади от джоба си носна кърпичка и я поднесе към лицето си, докато не отшумя и последният пристъп на кихавицата. Когато отмахна кърпичката, тълпата затаи дъх — кръв, тъмна и гъста, бе разцъфнала по снежнобелия лен. Тя бе единственото цветно нещо на ешафода.
Изведоха баба ми напред, за да я видят всички. Ръцете й бяха здраво завързани зад гърба. Избутаха я в основата на стълбата, опряна на бесилото. Тя не обърна внимание на вперените в нея очи, а отправи поглед над главите на хората, за да ме открие. Очите й срещнаха моите и тя се усмихна. Взорът й се отмести встрани, към Обадая Уилсън, който сам се бе провъзгласил за откривател на вещици и сега се опитваше да спре кръвта, която бликаше от ноздрите му. Тя кимна едва забележимо с глава, сякаш за да каже „Браво!“ После отново кимна, този път на някого зад мен.
Това бе последният път, когато я видях. Палачът пристъпи напред, вдигнал качулката, за да покрие лицето й, и в същия миг ме обгърна нечия пелерина. Отведоха ме по една от стръмните улички, които водеха към пазара, а когато влязох в някаква карета, чух рева на тълпата.
Запис трети
Жената срещу мен мълчеше, аз също не отроних нито звук. Взираше се навън, през прозореца и изучаваше отминаващия пейзаж, а аз изучавах нея. Пищните й одежди съвсем ясно подсказваха, че е дама. Пелерината, прихваната на врата от верижка със сребърна закопчалка, бе от тъмна и мека вълна, а роклята й, в преливащото зелено на свежи брезови листенца, полюшвали от пролетен вятър, бе от меко кадифе. Дългите й тънки пръсти бяха скрити в меката кожа на ръкавиците, повдигната на места от множеството пръстени. Лицето й бе забулено. Тъмният воал обгръщаше като лека мъгла чертите й, но зрението ми бе достатъчно силно, за да видя, че е млада и привлекателна. Кожата й бе бледа и можех да различа леките отсенки, които хвърляха високите й скули и линията на изящните й устни. Не можех да видя цвета на очите й, а и тя не ме поглеждаше. Гледаше упорито навън.
Докато каретата продължаваше да се друса по неравния път, тя не изрече нищо и не даде да се разбере, че съзнава колко внимателно я изучавам. Чудех се дали се взира в далечината заради разбойниците, защото това бяха смутни времена и пътищата гъмжаха от дезертьори от двете армии и бродещи групички от всякакви скитници. Мнозина се бояха да пътуват, а тя не се бе постарала да прикрие богатството си.
Не пожела да ми каже името си, а и аз не я попитах. В съзнанието ми започна да отеква старо стихче, а колелата на каретата подеха ритъма, трополейки по пътя:
Пътешествие първо
Запис четвърти (март, 1659)
Събуди ме промяна в хода на движението на каретата. Сигурно съм заспала. Сетивата ми са били притъпени от изтощение и приласкали от постоянното полюшване. Стреснах се в съня си от трополенето на конските копита по калдъръма. Реших, че е късен следобед, защото беше започнал да се спуска здрач, макар че високите сгради все още се различаваха на фона на небето. Кочияшът подвикна, а конете изцвилиха в отговор, докато каретата влизаше в широкия двор на някаква странноприемница.
— Къде сме?
Спътницата ми отново не изрече нито дума, а само се усмихна под воала и доближи един от облечените си в ръкавица пръсти към устните си. Каретата бе спряла Отместих малко повече кожената завеса на прозореца, за да огледам. Кочияшът отвори вратата, за да слезе спътницата ми. От всички страни към нас се втурнаха хора: един коняр придържаше юздите на конете, ханджията се кланяше, а съпругата му правеше реверанси. Когато спътницата ми се извърна, за да ми помогне да сляза, те не казаха нищо, само очите им се разшириха от учудване. Но явно бяха очаквали появата на каретата. Краката ми бяха изтръпнали от дългото стоене на едно място и пристъпвах малко вдървено, а главата ми бе все още замаяна от поклащането на каретата. Ръката, поставена върху моята, ме хвана по-здраво и не ме пусна.
Въведоха ни в една просторна стая: наполовина спалня, наполовина гостна. Очевидно това бе най- доброто, което странноприемницата може да ни предложи. Ханджийката донесе храна и напитки: покрити калаени съдове със задушено месо — овнешко, ако се съди по миризмата, пшеничен хляб и сирене, както и чаша бира за мен и вино за спътницата ми. Жената сервира храната, кимна ни и излезе.
Спътницата ми хапна съвсем малко. Повдигна леко воала си, за да отпие от виното, отчупи малко от хляба с облечените си в ръкавици пръсти и побутна задушеното в чинията си. Вероятно храната бе твърде неизискана за нейния вкус. Тя ме изучаваше с интерес, но аз не вдигнах глава, докато не изядох всичко: докато и последните капки от соса не бяха изтопени с хляба, защото въпреки втренчения й в мен поглед и въпреки всичко, което ми се бе случило, бях осъзнала колко гладна съм всъщност.
— Сита ли си вече? — Тънките й пръсти барабаняха по масата.
Кимнах.
— Харесва ли ти стаята?
Кимнах отново.
— Добре — каза тя и се изправи. — Сега трябва да те оставя. Налага се да свърша много неща. Ани, ханджийката, ще се погрижи за теб. Няма от какво да се страхуваш, с нея си в безопасност.
С тези думи тя излезе от стаята. Чух я отвън да нарежда на ханджийката да ми приготвят баня. Речено-сторено. Донесоха едно голямо дървено корито, покрито отвътре с кърпи. Влязоха няколко прислужници, които носеха ведра с гореща вода. Никога не бях виждала подобно нещо в живота си, та какво оставаше да съм влизала в него. У дома (самата мисъл за вкъщи ме накара да се просълзя), там се къпехме в реката, ако изобщо се къпехме. Когато всичко бе готово, се появи ханджийката и с делови вид се зае с мен. Нареди ми да се съблека.
— И това — каза ми тя, когато останах по долна риза.
Някаква прислужница събра дрехите ми и ги отнесе.
— Къде ги носи?
— Да ги изгори.
— А какво ще облека?
— До утре ще сложиш това — и ми показа една дълга ленена нощница, която бе преметнала през ръката си.
Стоях пред нея, както майка ме бе родила. Ръката ми се стрелна към врата ми. Там висеше една малка кожена торбичка, която баба ми беше дала. В нея имаше неща, важни неща, невиждани от никого. Кръвта нахлу в страните ми. Уплаших се, че съм разкрита.
— Няма от какво да се страхуваш, когато си с мен — тихо ми каза тя, сякаш знаеше коя съм и от какво съм се отървала. — Свали я за малко, а после я вземи със себе си в коритото.
Ани беше едра жена с месесто лице, подобно на симид, а малките й черни очи бяха като тъмни стафиди по повърхността на същия този симид. Нави ръкави, които оголиха предмишници с размера на свински бутове, хвана ме здраво и започна да ме търка. Не се смятах за особено мръсна, не и в сравнение с останалите от нашето селце, но се наложи да сменят два пъти водата, преди Ани да остане доволна. Най-
