много я затрудни косата ми. Тя бе сплетена и сплъстена, и гребенът не можеше да мине през нея, та на Ани й се налагаше да отрязва цели кичури. После втри в косата ми някаква смес с остра миризма.
— Кора от тъмна елша, варена в оцет — каза тя в отговор на немия ми въпрос — Въшлясала си като безпризорно куче.
Остави сместа да се просмуква в косата, докато изтърка тялото ми с груби късове твърд сапун и торбички с ароматни треви. После отново се зае с косата, този път с гребен с по-гъсти зъби, за да свали всички гниди и въшки. Имах чувството, че по-голямата част от косата ми е премахната заедно с тях и кожата на главата ми е разкървавена, докато Ани реши, че е доволна. Преседях в коритото толкова време, че водата изстина и започнах да треперя. Най-накрая тя ми позволи да изляза и ме изтърка и загря с чаршаф от груб лен.
— Готова си — ми каза тя със зачервено и запотено лице, докато се отдръпна на една ръка разстояние. Раздели косата ми на път, взря се в кожата между кичурите, огледа ме отново от главата до петите и отсъди: — Ще оживееш.
После ми подаде нощницата с думите:
— Облечи я и си лягай. Ще ти донеса попара от горещо мляко с вино и подправки. — Грозноватото й лице се разтегна в усмивка. — Оказва се, че под всичката тази мръсотия се крие едно доста хубавко момиче.
После внезапно ме прегърна и промълви:
— Горкото дете. Какво ли ще стане с теб?
Коритото беше изнесено, изляха мръсната вода в голяма яма в двора, а аз останах сама. Взех свещта и се приближих към напуканото и замъглено огледало, поставено върху един висок скрин. Пръските от сапуна и милите думи бяха извикали сълзи в очите ми. Взирах се в своето бяло-розовото, значително по-бледо отпреди лице със зачервени клепачи, в светлосивите ириси, изпъстрени с жълти точици и очертани с черно. Косата ми се стелеше на влажни кичури, сива като кора на ясен. Но върховете й съхнеха и добиваха цвета на старо злато, както дъбовите листа през зимата. Тя очертаваше лице, пълно с непознати хлътнатини и сенки. Вероятно всичко се дължеше на потрепващия пламък на свещта, но изпитах усещането, че оглеждам нечие чуждо лице. Лице на жена, а не на дете.
Почукването на вратата накара сивите очи да се разширят уплашено, като очите на кошута. Слугинята носеше попарата. Хлябът бе добре напоен с топло мляко и щедро полят с вино, мед и подправки. Разбърках го с роговата лъжица и бавно го изядох. Оставих се на топлината да ме успокои. Останах свита в един стол пред огъня, докато пъновете не се превърнаха в живи въглени. Едва тогава си легнах.
Не бях спала в такова легло. Познавах само тесния нар в опушената горна част на единствената стая в колибата ни, грубите, домашно тъкани одеяла и натъпкания със слама дюшек. Леглото бе затоплено от пиринчена грейка, пълна с жарава, но това не ми донесе голяма утеха. Липсваше ми топлината на бабиното тяло до мен. Тя бе всичко, което познавах и всичко, което ми бе скъпо. Обичаше ме, обичах я и аз. А сега бях съвсем сама на този свят. Какво щях да правя без нея? Мислите ми бяха като далечно ехо на изреченото от ханджийката: какво ли щеше да се случи с мен? Забих лице в пухената възглавница и стиснах здраво вълненото одеяло и гладките, бели чаршафи. Придърпах ги над главата си, за да заглушат риданията ми.
Запис пети
Чак на следващата вечер се срещнах с жената, която ме доведе тук. Междувременно Ани се погрижи да ме нахрани и ми донесе нови дрехи: бельо, риза, корсаж и елек, както и шапчица, за да покрия косата си. Всички те бяха направени от добра материя. Платовете не бяха от най-фините, но все пак много по-добри от грубите домашни тъкани, с които бях свикнала. Прости, тъмни цветове. Тъжни цветове. Пуритански цветове. Досега трябваше да съм се сетила каква ще бъде съдбата ми.
Прозорецът ми гледаше към двора. Обърнах стола си и седнах, облечена в новите са дрехи, да следя какво става навън. Наредиха ми да си стоя в стаята, тъй че това бе единственото ми забавление. С настъпването на здрача видях каретата да влиза в двора. Непознатата слезе от нея, но каза на кочияша да я изчака. Един коняр отиде да нахрани и напои конете, но не ги разпрегна. Щяхме да пътуваме заедно, поне се надявах да е така.
— Каква прекрасна малка пуританка — каза тя на влизане. — Нека те огледам.
Тя се приближи към мен до прозореца.
— Ще се справиш много добре. Поне на външен вид си влязла в ролята.
— С какво ще се справя?
Погледнах я и започнах да сравнявам скромните си дрехи с пищното й облекло. Изведнъж разбрах, че няма да отпътуваме заедно.
Тя се настани в един стол срещу мен.
— Живеем в трудни времена. Кромуел1 — лорд-протекторът — е мъртъв. Синът му няма да може да удържи още дълго властта. Чарлз ще се върне от изгнание и отново ще имаме крал. Народът вече е готов и иска завръщането му, има и безброй заговори, които целят това. А кой знае какво ще се случи тогава?
Погледнах я, опитвайки се през воала да разбера по лицето й какво общо има с мен всичко това.
— Има хора, които не искат да останат. Тук. В тази страна. Пуритани, отцепници, хора, които се боят, че вече никой няма да проявява търпимост към вярата им. Те са решили да отпътуват към един нов живот. Към Америка.
Пуритани. Отцепници. Огледах се.
— И аз ще се присъединя към тях?
Тя кимна.
— Америка?
Ако ми беше казала, че ще замина за Царството на феите, нямаше да се втрещя толкова. Всъщност, тази ми принадлежност ми се струваше по-реална Твърде често го бях посещавала в разказите на баба ми, но един нов свят отвъд океана? Чувала бях за него. Знаех, че съществува подобно място, но не ми бе хрумвала мисълта да отида там, а и по никакъв начин не можех да си представя какво би било там.
— Да, в Америка. Те скоро ще отплават. Оттук ще отпътуваш за Саутхемптън, където ще се присъединиш към тях.
— Защо?
— Тук не си в безопасност. Съпругът ми бе офицер от армията на Кромуел. Мнозина от тях служеха под негово командване. Те са добри хора и ще се грижат за теб.
— Какво ще им кажа за себе си? Коя съм аз? — Захапах долната си устна. Любопитството им бе присъщо, а и пуританите не обичаха вещици. Пътят, по който трябваше да поема ми се струваше опасен.
— Ти си Мери Нюбъри. Сираче. Баща ти е бил войник в армията на Кромуел и е загинал в битката при Устър. Майка ти е починала след помятане. Баба ти е твърде немощна, за да се грижи за теб.
— Откъде съм?
— Майка ти била на път, когато се разболяла. Баба ти живеела в малко селце край Уорик. Това е близо до мястото, където живя наистина, но не съвсем. За малко си останала при нея. Това е историята, която ще им разкажеш. Макар да се съмнявам, че ще те разпитват толкова подробно. Напускат страната и си имат свои грижи. Би трябвало да се смесиш с тях. Ще ти дам придружително писмо. Предай го на Джон Ривърс, заедно с таксата за пътуването ти.
— Но защо трябва да отпътувам с тях? Защо не мога да остана с вас?
Тя поклати глава.
— Това е невъзможно.
— Защо?
— Самата аз съм изложена на опасност.
Не й повярвах. За мен тя бе недосегаема.
— Истина е, повярвай ми. Съпругът ми се подписа под смъртната присъда на стария крал. Всички, които са поставили името си под нея, ще бъдат арестувани в мига, в който се завърне новият.
