Ръцете ми трепереха, докато четях това. Поседях малко, втренчена в писмото, сякаш тези няколко реда щяха да ми разкрият жената, която било писано никога да не позная. После оставих писмото настрани. „Станалото — станало“, щеше да каже баба ми.
Обърнах се, за да разгледам съдържанието на сандъка. Вътре имаше дрехи: няколко ката за смяна, допълнителни завивки, няколко лакти добър плат, принадлежности за шиене — игли, конци и сребърен напръстник. Нож в кания, калаена чиния, още един нож, лъжица и вилица. Основните неща, от които ще имам нужда. Сандъкът може да е бил приготвен и от някоя слугиня.
На дъното имаше мастило, перо и купчина хартия, сгъната, така че да прилича на книга. Грабнах я и започнах да я разлиствам с надеждата, че ще открия отговори за утеха на сърцето си. Върнах я обратно, а разочарованието ми се превърна в гняв. Ако това беше някаква лоша шега, не я разбирах. Страниците бяха празни.
Използвах перото и мастилото, за да начена своя дневник. Много от хората тук водят такива дневници, за да опишат началото на своето Голямо приключение.
Реших да сторя същото, защото каквото и да пише тя, аз съм самотна, много самотна.
Запис осми
Корабът трябваше да отплава на утринта след моето пристигане, но с прилива се спусна мъгла и настъпи пьлно безветрие. Тя не се вдигна цял ден, обгръщайки всичко подобно на огромно руно. Мъжете слизаха по доковете, а жените надничаха през прозорците. При такова време, или когато ветровете духат към пристанището, корабите могат да не потеглят седмица, че и повече. Безпокойството растеше с всеки изминал час. Тези пуритани са пресметливи хора, а всеки шилинг, похарчен тук, означаваше шилинг по- малко за харчене в Новия свят.
Вечерта се спусна, но мъглата си остана все тъй гъста. Капитанът на кораба, с длъгнесто, месесто лице, дойде в странноприемницата и проведе тревожни разговори със старейшините. Те твърдят, че нищо не може да се направи, че всичко е по Божията воля, но са обявили следващия ден за ден на искрено покаяние, на проповеди, молитви и пост. Капитанът си тръгна по-мрачен от когато и да било, проклинайки под нос, чудейки се от каква полза ще е всичко това.
Запис девети
На следващата сутрин закуската бе заменена от молитви, водени от мъж, когото не бях виждала дотогава. Млад е за проповедник, няма и тридесет години, висок и много слаб. На главата си имаше кръгла шапка, изпод която висеше права като лен, белезникаворуса коса. Якичката му показваше, че е ръкоположен за пастор, а и старейшините се отнасят към него с уважение.
Шепнешком попитах Марта кой е той.
— Елиас Корнуел. Племенник на пастор Джонсън. С нас е от скоро. Дойде от Кеймбридж.
Млад е, но държи раменете си провиснали и гърба си наведен като старец. Марта казва, че това е стойка на учен. Дрехите му висят по него, а костеливите му китки се подават от ръкавите на връхната му дреха, сякаш му е твърде малка. Дългите му и бледи ръце се носят по страниците на Библията като паяк, а пръстите му са покрити с мастило от ноктите до кокалчетата. Застана на мястото си, погледна над наведените пред него глави и се приготви за проповедта.
Прилича ми на пор. Лицето му е почти млечнобяло с остри черти, обединени от тънък и остър нос, с розов, широк връх. Все очаквах да започне да мърда.
Свали шапката си и насочи бледите си очи към нас. Улови погледа ми преди да успея да сведа моите. По високото му, полегато чело веднага се появиха бръчки и ми се стори, че чувствителният му нос помръдна, сякаш бе надушил натралник. Бързо наведох глава и започнах да изучавам грубите дъски под краката си.
Отбеляза едно място от Библията, но не го прочете. Текстът, който бе избрал, бе научен наизуст. Звукът на гласа му ме изненада. Въпреки хилавото тяло, от което излизаше, бе дълбок и плътен, и лесно изпълни малката зала.
— Ние сме Избраният народ. Божията промисъл е ясна. „И Аз ще отредя място за Моя народ, за Израиля, ще го утвърдя, и той спокойно ще живее на мястото си и няма вече да се безпокои, и нечестиви люде няма вече да го притесняват, както по-преди.“3
Цитираше Царства, книга втора. Баба ми се бе погрижила да познавам добре Библията.
Плътният му глас кънтеше над събралото се паство. Хората леко поклащаха глави в отговор на думите му, рамене и гърбове се напрягаха и отпускаха в ритъма на проповедта. Той говореше за нещо, в което всички вярваха.
— Ако сме прегрешили, ако сме се отклонили по някакъв начин от Божията воля, трябва да измолим прошка от Него. Трябва да се молим…
Известно време го слушах, защото човек имаше от какво да се възхити в красноречието му, но с всяко обръщане на пясъчния часовник ми ставаше все по-трудно да се концентрирам. Умът ми бе зает с мои неща, като през цялото време се опитвах да не мисля и за все по-силната болка в краката от твърдия под и дългото стоене на едно място. Но аз съм привикнала на дълги проповеди и молитви, имам опит и в привидното благочестие.
Баба ми винаги ходеше на църква, изминавайки разстоянието от колибата ни в гората до селото по всяко време на годината, като ме влачеше със себе си, независимо от това, че не вярваше на нито дума от изреченото и че пътят бе четири мили на отиване и още толкова на връщане. Тя ходеше всяка неделя, дори и след като прогониха викария, изгориха одеждите му, разрушиха с чукове статуите на светците и на Светата Дева, изпочупиха стъклописите и изхвърлиха олтара, за да го заменят с проста дървена маса. Тя ходеше дори, когато злобата се разпростря и до нас, а омразата ни следваше като ехото от стъпките ни. Не пропускаше нито една служба, дори след като я одраха по бузата, белязаха я със стоманена игла, за да пречупят мощта й на вещица. Тя не помръдна тогава, просто седеше с наведена глава, а кръвта й капеше по плочите, с които бе настлан пода.
— Мери? Мери? — Усетих нечия ръка да ме разтърсва. — Молитвите ни приключиха.
Беше Марта. Огледах се, сякаш ставах от сън. Дори и най-отдадените на Бога се размърдваха и протягаха. Реших и аз да се раздвижа, но ми се зави свят и се препънах. Марта ме хвана по-здраво. Видях как бледите очи на проповедника се присвиват. За един кратък миг ми се стори, че той прозря до дъното на душата ми и позна истинската ми природа, след което обаче устата, тънка като резка от бръснач, се присви в знак на одобрение. Сведох очи. Беше приел вцепенението ми за изблик на религиозен екстаз. Можех да си отдъхна.
Запис десети
Молитвите ни бяха чути. Мъглата се разпръсна, разкъсана от задухалия силен източен вятър. Присъединих се към благодарностите също тъй ревностно, както всички останали. Тук очакването е скучно. Ще ми се вече да сме на път.
Напуснахме странноприемницата и се отправихме към широката кула край Западната порта на града. Зад нея се полюшваха закотвените покрай кея кораби, а отвъд тях се простираше морето. Преминавахме по един, двама или на групички под голямото туловище на арката, носейки на ръце бебета и багаж, бутайки вързопи със завивки и посуда. Проправяхме си път между нечистотиите и локвите, като се опитвахме да не изпускаме нищо и се надявахме, че сме взели със себе си всичко, от което имаме нужда. Родителите подвикваха на децата си да не се отдалечават, за да не се изгубят. Всеки от нас, погълнат от заниманията си в този миг, привидно без сянка от колебание преминаваше под арката, въпреки че това бе Портата, от която нямаше връщане, след нея крачката назад бе невъзможна.
До преди ден-два не се бях качвала на кораб или зървала морето. Корабите ми се струваха огромни, нашият „Анабел“ сякаш беше дълъг колкото цяла улица. Миришеше на катран и свежа дървесина. Усетих едва доловимото полюшване с първата си крачка на борда. Сграбчих едно дебело въже, което бе здраво
