пътешествието си по море към Московското царство. Намирам ледените острови за красиви, особено рано сутринта и вечер, когато ледът блести и е обагрен от изгряващото или залязващото слънце в розово или меднозлатисто. Парчетата се възправят подобно на големи скали или на брегове на ледена пустош, с изрязани основи и издълбани дълбоки пещери и тунели.
Напредваме много, много бавно. Моряците проверяват дълбочината и в студената тишина се разнасят само гласове, които съобщават клафтерите10. Капитанът обикаля постоянно кораба, подръпвайки брадата си и въсейки вежди. От време на време изкрещява някоя заповед, която моряците предават с викове, подобни на лай, чува се и свирката на боцмана, докато корабът се промъква край чисто белите скали, които се подават от мастиленото море.
Запис шестнадесети
Ледените острови се срещат по-начесто, но са значително по-малки и корабът по-лесно съумява да се промъкне между тях. Студено е и става още по-студено. Палубата е хлъзгава, а и такелажът — заскрежен. Тихо е, почти зловещо тихо. Няма и следа от вятър. Лед покрива платната, които висят отпуснати на рейките, готови да уловят и най-слабия повей. Пасажерите мърморят, капитанът казва, че няма причина за безпокойство, но се намираме далеч на север, повече, отколкото би ни се искало. Понякога ни се струва, че ще плаваме из тези тъмни, ледени води вечно, бродейки из океана подобно на голямата птица, която видяхме, и че никога няма да слезем на сушата.
Запис седемнадесети
(май? 1659)
Изминаха девет седмици, откакто напуснахме Саутхемптън. Голямата птица може и да живее от морето и неговите плодове, но ние не можем. Каним се да делим храната на дажби. Беше валял малко дъжд, та и водата недостига, а и жабунясва в каците. Пътниците се безпокоят да не би да пристигнем след края на плодородния сезон и да няма време да издигнем домове и подслон преди настъпването на американската зима, която, съдейки по всички сведения, може и да е доста сурова.
Отец Елиас Корнуел записа всичко това в своята летопис. Вече не се нуждае от помощта ми за писането, но все още трябва да му докладвам всеки ден. Не излиза от каютата, където се е отдал на молитви и размисъл в търсене на Божията промисъл във всичко онова, за което го осведомявам. Много сме се отклонили от курса и се изгубихме в скованата от ледове пустош. Трябва да сме сбъркали, прегрешили, и то тежко, за да заслужим Той да отвърне взора си от нас. Или е това, или на борда има вещица, слуга на сатаната, която ни е проклела. Той се обръща и вперва безцветните си очи в мен.
— Как мислиш, Мери? Възможно ли е?
Усещам как кръвта ми се смразява и повелявам на сърцето си да запази спокойствие.
— Бих казала… — внимателно претеглям всяка дума и се опитвам гласът ми да не трепери. — Бих си помислила, че ако корабът потъне, то и тя ще се озове на дъното като всички други.
— Глупости — казва той през пръските слюнка, оголвайки големите си пожълтели зъби. — Точно това очакват да си мислиш, но те могат да се „носят“ по водата! Те могат да отплуват далеч от кораба с помощта на сито. Дяволът се грижи за своите — и отново вперва в мен бледия си поглед. — Но кой казва, че е жена? Може да е мъж. Възможно е на кораба да има зъл магьосник. Ще се моля да се издаде. Обявявам деня за ден на молитви и смирение. Трябва да измолим Божията прошка.
Правя реверанс и излизам. Лишаването от храна няма да е толкова трудно. Месото в бъчвите е зеленикаво и вони. Овесеното брашно е плесенясало и не се сгъстява. Грахът си остава твърд като мускетен куршум, без значение колко дълго е бил киснат. А в сухарите има повече гъгрици, отколкото брашно.
Запис осемнадесети
Постът и молитвите ще бъдат последвани от служба на палубата. Ще има бдение, докато не се избавим от опасността. Капитанът се съгласи с първото, пасажерите могат да гладуват колкото си искат, така ще има повече храна за екипажа му и за него, но не ще позволи да има бдение. Твърди, че голямо струпване на хора ще възпрепятства работата по кораба. Отказът му бе посрещнат с всеобщо негодувание, споделяно дори и от членове на екипажа му. Спотаените страхове и тревоги избуяха дори сред хората му.
През целия ден ропотът и недоволството се разрастваха със скоростта на огън, пламнал сред сухи съчки. Оплакванията се предават от уста на уста, проблясват тук и там като искри, подмятани от вятъра. Важността на бдението нарасна дотолкова, че изведнъж всичко зависеше от него: успехът на пътешествието, оцеляването на плавателния съд и нашия собствен живот.
Елиас Корнуел изведе паството си на палубата в уречения час. Моряците заничаха от мачтите или се трупаха покрай бордовата ограда на квартердека11. Отец Корнуел се приближи към полубака — царството на капитана. Изкачи се по късата стълба и застана пред капитана. В първия момент капитанът не се извърна. Стоеше там, набит и властен, с широко разкрачени крака, сключил ръце зад гърба. По-младият мъж се приближи и спря, надвесвайки се над него. Капитанът се обърна, почесвайки се по гъстата и къдрава сива брада, присвил късогледите си очи, сякаш отчиташе показанията на слънцето. Гладко избръснатият и блед Корнуел го изгледа отгоре надолу и се приготви да изрече предварително подготвените фрази.
Корнуел държеше шапката си за периферията и я въртеше в костеливите си бели ръце, но поведението му бе по-скоро заповедническо, отколкото умолително. Капитанът не му отговори веднага. Отправи се към по-далечната бордова ограда, все така с ръце зад гърба. После се обърна, завъртя се на пета и се върна. Очите на отец Корнуел, на пасажерите, на екипажа, на всички бяха вперени в него. Капитанът изгледа всички по ред. Това е неговият кораб. Думата му е закон. Да отстъпи от нея би значело слабост. От друга страна, той е умен човек. Няма да му струва нищо да се съгласи, но отказът може да му коства кораба.
Пасажерите и екипажът бяха изпълнили главната палуба така, че в тясната й, средна част е почти невъзможно да се помръдне. Елиас Корнуел ни гледаше от висотата на полубака. До него стояха старейшините, зад него капитанът и офицерите му. Капитанът изглеждаше неспокоен. С неохота щеше да се съгласи на това и вероятно проклинаше участта си да има на борда свещенослужител.
Стояхме със сключени ръце и наведени глави, а дълбокият, напевен глас на Елиас Корнуел се носеше над нас, призоваващ Божията милост, умоляващ за Неговата прошка, за избавление, просещ знак, че сме се върнали в правия път. Изведнъж потокът от думи секна. Отворих очи и се озърнах с любопитство, чудейки се каква е причината. Той се беше изправил с очи, вперени в небето, изпъчени гърди и широко разперени ръце. Приличаше на Иисус на Галилейското езеро от гравюрите, които бях виждала.
— Искахме знак. Господ ни го даде. Погледнете, братя мои, погледнете!
Видях го в очите му, както и в очите на онези, които стояха до него. Извърнах се и други се обърнаха с мен.
— Огнените копия!
— Танцуващите светлини!
— Северното сияние!
Наричаха го различно във всеки край. Аз не знаех как да го нарека. Не знаеше и момичето, което беше до мен. Очите му се разшириха, а ръката му се вдигна към устата. Гледката беше нова и за много други. Пуританите не коленичат, но мнозина паднаха на колене, втрещени от почуда. Навсякъде около мен се кръстосваха пръсти против черната магия, ръце правеха бързо кръстния знак, а усти шепнеха молитви към Девата. Такова странно явление може да накара мнозина да се върнат към старата си вяра.
Обагрената светлина пронизваше северното небе, трептеше, просветваше, и изпълваше цялото небе от хоризонта до зенита с всички нюанси на дъгата: от кървавочервено до розовочервено, от шафраненожълто до бледорозовото на пролетната иглика, от светлозеленото през морскосиньото до най-тъмния индигов цвят. Огромни цветни драперии и воали забулваха небето, издигаха се и пропадаха подобно на светлина, струяща през падащи потоци вода. Северното сияние изскачаше на огромни променящи се лъчи, сякаш Бог бе поставил палец напряко на слънцето.
— Нима не виждате? Нима не виждате, братя мои?
Елиас Корнуел плачеше, а цветовете се сменяха по бузите му, превърнати в огледала от сълзите му.
