Там, където ние виждахме светлина, той виждаше нещо съвсем различно. Той виждаше Небесния град.
— Виждам го! Съвсем ясно го виждам пред себе си! — Гласът му някак премина от давещата мъка към радостта от чудото. — „Стените му бяха съградени от яспис, а градът беше чисто злато и подобен на чисто стъкло.“12 Тъй пише в Откровението на Йоана! И тъй е! Всичко е окъпано в светлина, портите са от бисер, а светлите стени са високи и яки. И същите тези стени са покрити с драгоценни камъни: яспис и сапфири, халцедони и топази, берили и аметисти. А отвъд стените съзирам проблясващите покриви, златните куполи и бляскавите шпилове на храмовете… „… а около престола имаше и дъга, която наглед приличаше на смарагд… И пред престола имаше стъклено море, подобно на кристал…“13 Не мога да гледам повече!
Той отстъпи и закри очите си с ръка, сякаш наистина можеше да ослепее. Светлините се развилняха и мнозина се втурнаха към едната страна на кораба с надеждата поне за миг да зърнат видението, което така бе потресло пастора. Някои се провикнаха, че и те го виждат, а други все още стояха, приковани от екстаз, трепереха и се тресяха.
Капитанът наблюдаваше всичко това с нарастваща тревога. Значителна част от пасажерите му сякаш изведнъж бяха изгубили ума си, а струпването на толкова много хора в едната страна на кораба заплашваше да преобърне съда. Даде заповед моряците да се върнат по местата си, а пасажерите обратно под палубата. За един кратък миг изглеждаше, че всички ще пренебрегнат нарежданията му, но после моряците се втурнаха да ги изпълняват, а онези, които не бяха обладани от видения, убедиха останалите да слязат долу, преди капитанът да е разпоредил използването на сила.
Запис деветнадесети
Всички говорят за онова, което видяхме и значението му. Елиас съзря Небесния град, но дори и за онези, които не бяха благословени да споделят видението му, светлините бяха поличба за война, за нещастие, за чума и мор. Но за кого? Според Марта тълкуванието на знамението е съвсем ясно. Бяхме напуснали страна разтърсвана от война, страна, където всяко лято чумата връхлита в един или друг край. Всичко е съвсем ясно.
На нея й е ясно.
Не и на мен.
Баба ми ме бе научила на тълкувам предзнаменованията, но смисълът на това, което видях, не ми бе съвсем ясен. Светлините покриваха цялото небе, от изток на запад и от запад на изток. Кой край тогава щеше да бъде сполетян от смърт и разрушения? Светът, който бяхме напуснали или онзи, към който плавахме?
Джона Морз не се занимава с поличби и видения. По време на пътуванията си е виждал тези светлини безброй пъти. Нарича ги „аурора бореалис“, северни светлини, именно като такива са известни на пътешествениците, мореплавателите и обитателите на северните страни. За тях те са естествена част от небесните явления, тъй както са слънцето, луната и звездите.
Той не се колебае да каже на другите какво знае и те го изслушват внимателно, но по очите им мога да позная, че не му вярват. Бързо губи тяхното благоразположение, което си бе спечелил с отварите си. Смятат, че господин Морз знае прекалено много, за да е полезен на себе си, а и не обичат да ги оприличават на лековерни глупаци.
Разговорите щяха да продължат цялата нощ, но изведнъж всичко утихна. Беше се появил вятър. Платната плющяха и трещяха като оръдия над нас. Краката на моряците барабаняха по палубата и въздухът кънтеше от заповедите. Корабът се наклони, направи завой и отново дочухме равномерното просъскване покрай туловището на плавателния съд, докато той пореше вълните. Господин Морз загуби слушателите си. От всички страни се извисиха гласове в благодарност на избавлението. Нима не сме Избрани? Нима Елиас Корнуел не съзря обещаната посока? Ръце се събираха молитвено в знак на потвърждение. Мнозина вярваха, че вятърът е самият дъх Божи.
Запис двадесети
Твърде силният вятър е нещо също толкова лошо, колкото и пълното му отсъствие. Вятърът се усилваше, докато не започна да трещи в такелажа и не го накара да вие като диво животно. Усили се дотолкова, че подложи на съмнение Божествения си произход. Издигахме се на вълни с височината на планински върхове и пропадахме в дълбоки долини, които сякаш достигаха до океанското дъно. „Анабел“ се накланя и тресе с поредното разбиване на някоя огромна вълна в носовата част, разтърсваща кораба по цялата му дължина. Студена вода нахлува през всяка пролука и отвор. Над главите ни краката на моряците тичат от едната страна на кораба до другата, а виковете и думите им се губят в рева на вятъра. Хората се притискат едни в други в страшната тъмнина, треперещи от страх и ужас, че в следващия миг корабът няма да издържи и ще бъдем погълнати от дълбините. Подът се накланя под такъв ъгъл, че е невъзможно да се върви и всичко, което не е здраво прихванато, се подмята на всички страни. Разчитаме на милостта на вълните, които ни подмятат като бучка масло в буталка, безпомощни като листо във воденичен улей.
Целият свят се върти и не знаем нищо за посоката на кораба или за това, което се случва на палубата. Вслушваме се, опитвайки се да разберем какво правят моряците, но люковете са уплътнени и гласовете, които достигат до нас, са грабнати от свистящия вятър и изтънени до поредица от крясъци, подобни на звуците, издавани от морските птици. Каютата е изпълнена със стенанията на дървесината и трясъците и бумтежа на водата, която се блъска в корпуса на кораба.
В сърцето на бурята около нас падна злокобна тишина. Дори децата замлъкнаха, а бебетата спряха да плачат. Затишието беше нарушавано тук-там от шепота на някоя молитва, сподавените стенания и звуците от повръщане. Каютата чакаше заслушана за последния, разцепващ удар и потопа, които щяха да ознаменуват края на всички ни.
Изведнъж вик раздра тишината. Вик на жена, последван от ридания. Измина малко време, после последва още едно стенание, и още едно. Жената раждаше. Дори и децата знаеха какво означават тези викове.
Ребека Ривърс с клатушкане се приближаваше към нас, като се опитваше да запази равновесие въпреки непрестанното мятане на кораба. Тя беше момичето, което първо ме видя, но така и не ми се удаде случай да прекарам много време с нея. По природа е доста дръпната, а и беше заета да помага на майка си. Морската болест се отрази много сериозно на госпожа Ривърс, а и наближаваше времето да роди, та грижите за семейството бяха паднали върху Ребека. Тя се приближи към Марта, протягайки ръка към нея.
— Бебето се ражда преждевременно, госпожо — каза тя, тънката й ръка трепереше, а големите й светлокафяви очи бяха широко отворени и изпълнени с ужас. — Майка ми се нуждае от вас. Баща ми моли да дойдете, колкото е възможно по-бързо.
— Разбира се, че ще дойда, скъпа. Само да си взема нещата. — Марта се втурна да събира всичко, от което имаше нужда и се обърна към Ребека, когато се приготви. — Не се притеснявай. Всичко ще бъде наред.
Момичето огледа хаоса, който ни заобикаляше. Има хубави, почти момчешки черти в лице, люшкащо се на предела между красотата и грозотата.
— Надявам се да е тъй, Марта — и се усмихна, накланяйки везните в полза на красотата.
— Ама разбира се, няма от какво да се боиш. Ще имаме нужда от вода и чисти чаршафи. Върви и разпитай всички какво могат да ти отделят. — Марта се обърна към мен. — Ти можеш да й помогнеш.
Последвах Ребека в молбите към спътниците, приятелите и съседите ни за чисто бельо. Водата е твърде ценна, за да перем дрехите си с нея и всеки беше носил дрехите си поне няколко седмици, но повечето от хората бяха скътали и по нещо чисто, което да облекат, когато влязат на брега. Може вярата да ги прави ограничени, но са щедри и великодушни хора. Знаеха причината, поради която им искаме чисто бельо, та с готовност се разделяха с долните ризи и фустите си. Скоро събрахме повече, отколкото имахме нужда.
— Благодаря ти за помощта — погледна ме Ребека над натрупаното до гърдите й бельо.
— Тя още не е свършила — каза Марта и ме извика при себе си. — Ръцете ми не са вече това, което бяха, особено пък при тази влага и студ — и протегна зачервените си, подути и ревматични пръсти. — Ти ще
