докато се въртеше. После я прибра в джоба си и се ухили, оголвайки бели зъби сред загорялото си лице.
Изтичах при останалите, за да видя брега. Очертаваше се като тъмна линия на хоризонта, която можеше да бъде и облак, но с приближаването на кораба пред погледа ни се появиха хълмове и стръмни скали, в основата на които се пенеха вълните.
Намираме се доста по на север, отколкото трябва, но появата на земя, каквато и да е тя, е радост за очите ни след толкова много време, прекарано в пустия океан. Елиас Корнуел пристъпи напред, за да ръководи благодарствената служба, но гласът на капитана се разнесе от квартердека:
— Ще съм ви благодарен, ако напуснете палубата. Хората ми имат работа. Все още не сме стигнали, отче, а и това е дяволски бряг.
Елиас Корнуел отвори уста, за да възрази, а бледото му лице почервеня от начина, по който го отпратиха, но капитанът вече се беше обърнал и разпореждаше да се измери дълбочината и да се спусне малката лодка. На борда на кораба думата на капитана е заповед. Елиас Корнуел поведе паството си надолу. Щеше да проведе службата в голямата каюта.
Не ги последвах. Прецених, че няма да им липсвам и се взрях в брега. Накъсаната линия на стръмните, назъбени и голи скали се простираше на километри. Потреперих. Трябваше да чувствам тази земя гостоприемна, но уви. Виждах само студенината й. Нейната студенина и пустота.
— Жестока гледка след толкова дни в морето, нали?
Обърнах се и видях момчето до себе си, същото онова момче, което първо бе съзряло брега и бе спечелило капитанския шилинг.
— Изглежда негостоприемна. Отблъскваща.
— И тъй си е. Не би ми се щяло да акостирам точно тук. Брегът е коварен. Корабът не може да се приближи, скалите ще разцепят дъното му — присви очи той по посока на брега. — А дори да успееш да акостираш, пред очите ти ще се изпречи само пустош и ще срещнеш само диваци — после се обърна към мен. — Ти си момичето, което спаси бебето. Разправят, че било мъртво, а ти си му вдъхнала отново живот.
— Не съм сторила нищо подобно — отвърна му бързо, за да отрека и най-беглия намек за магия. — Единственото, което сторих, бе да прочистя устата и ноздрите му, за да може да диша.
— Не исках да те засегна. Това разправят те… — вдигна рамене и смени темата. — Защо не си с другите?
Той кимна надолу, откъдето към нас достигаха молещите се и благодарящи гласове.
— Предпочитам да остана тук.
— Разбирам те — усмихна се той, показвайки белите си зъби. — Там долу смърди, нали? Не съм изненадан, че тук ти харесва. Когато времето беше хубаво те виждах все тук.
— Аз теб също. Ти се грижиш за пилетата на Марта.
Тя бе взела със себе си кокошки и един петел. Смяташе, че жена, която има своите кокошки, няма да има нужда от нищо друго. Не беше предвидила само крадливите набези на моряците към птичата й челяд. Повечето кокошки оцеляха благодарение на грижите на това момче, но ги държаха на палубата и скорошната буря ги бе поочукала. Притискат се една о друга, със замъглени очи и спечени от солта пера, като мокри вързопи. Освен някое рядко изклопване, не издават нито звук. Ако има същества, които силно да желаят да имат под краката си твърда почва, това са те. Дори петелът спря да кукурига.
— Да, грижа се за тях — засмя се той. — Ако не го правех, щяха да издуят нечий стомах.
— Не ми се ще да съм на мястото на крадеца, когато Марта разбере кой е. Аз съм Мери. Мери Нюбъри. С Марта пътуваме заедно.
— Джак Гил — протегна той ръка. — На твоите услуги.
Поех подадената ми ръка. Дланта бе груба и мазолеста. Обърнах ръката му и видях, че плътта е разцепена и наранена. Солената вода бе проникнала в прорезите и ожулванията, и ги бе превърнала в незаздравяващи язви.
— Мога да ти дам мехлем за тях.
— Всички ги имат. Остави — изтегли ръката си и заразглежда един дълбок прорез в кожата между дланта и палеца. После кимна с глава към гласовете, които се носеха под краката ни. — С Марта не сте ли роднини?
Поклатих глава.
— Нито с някого от останалите?
Поклатих отново глава и го погледнах изненадана.
— Така и предполагах — протегна се той и хвана въжетата над главата си. — Страниш от тях. По-често си сама, отколкото с някого другиго.
— Достатъчно е, че ме взеха със себе си, че ми предложиха място на кораба, но…
— Ти си сираче.
Кимнах утвърдително.
Не броях майката, която бе загубена почти в мига, в който бе открита.
— Аз също — и се наклони напред на люлката си от въжетата. — Родителите ми отплаваха за Вирджиния. Баща ми разбра, че там може да направи пари от отглеждането на тютюн, но пипна треска и почина. Майка ми го последва. Оттогава се грижа сам за себе си.
— Не си си и помислял да се върнеш у дома?
— Обратно в Англия? — Поклати глава. — Няма да ме посрещнат с отворени обятия. Там ще съм поредното гърло за хранене. Обзалагам се, че и ти като мен знаеш, че там няма място за теб. Станах юнга и сега корабът е моят дом.
Сграбчи въжетата в ръцете си и се наведе над плискащата се отвъд борда вода.
— Морето — усмихна се внезапно той. — Сега морето е моят живот. Нагоре-надолу край тези брегове, търгуваме с тютюн, захар и ром от Барбадос, срещу кожи и осолена треска. След това тръгваме към Англия и Франция, островите Уайн и Испания. Търговията се разраства. Могат да се трупат пари.
Погледнах го, а той се усмихна, сякаш беше прочел мислите ми.
— Това важи и за такива като мен. Изкарвам значителна сума, като разнасям пакети и писма. Когато събера достатъчно, ще купя дял в някой товар с дървесина, кожи, ром или тютюн. Те ще бъдат продадени в Лондон, а с печалбата ще купя платове, желязо, инструменти, посуда и всякакви други неща от първа необходимост. И тях ще продам, и отново ще купя. Колелото се завърта — очите му светеха, докато описваше кръг във въздуха и обрисуваше търговията. — По-късно, когато натрупам достатъчно нари, ще…
Гласът му почти беше заглушен от псалма, който се надигна като вълна изпод краката ни. Псалмът няма съпровод на инструмент и звукът бе накъсан, пламенен и силен. Джак се засмя:
— Благочестив народ са, нали?
Ясният тенор на Елиас Корнуел се носеше над останалите.
— Капитанът мрази свещениците повече от вещиците — той се огледа и снижи глас, сякаш за да сподели с мен някаква тайна. — На борда има вещица, знаеш ли?
— Как разбра?
— Случват се странни неща.
— Имаш предвид бурята ли? Със сигурност бурите са нещо обичайно в открито море?
— Нямам това предвид, Мери — той поклати глава. — Мислех си за други неща. Върху една от мачтите се появи ярка светлина след бурята — и той погледна нагоре към мачтата, която се извисяваше над нас. — Беше я осветила цялата подобно на огромна свещ, но пламъкът не топлеше — той протегна ръката си. — Не грееше достатъчно, дори и за да опърля ръкава си. Наричат явлението „огънят на свети Елмо“ и рядко се появява. Други пък му викат „огънят на вещицата“ и твърдят, че е самата вещица, напуснала тялото си. А има и друго. Някои твърдят, че на борда имало див или питомен заек.
— Заек! Невъзможно? — Разсмях се аз. — И как точно е скочил на кораба, без да го види някой? Къде се крие?
— Това е сериозно! Не се смей! Заек на борда е на лошо!
— Не го вярвам — поклатих глава, все още усмихната. — Трябва да е била корабната котка.
Бях я виждала да следи кокошките на Марта — голяма, злобна на вид котка с изподраскан нос и
