ми помогнеш при израждането.
Широко чело на Ребека се смръщи.
— Имаш ли уменията да го направиш?
— Б-баба ми ме научи — нещо в това високо и строго момиче ме накара да се изчервя и започна да заеквам.
Откритият й поглед изискваше честност и въпреки че това, което казах, беше истина, от устата ми прозвуча като лъжа.
— Тя има нужната ловкост, Ребека. Можеш да й се довериш.
— Надявам се.
Аз също се надявах. Светлокафявите й очи придобиха твърдостта на ахат.
— Ще сторим всичко, което можем — каза Марта. — Но сме в Божиите ръце.
— Да бъде волята Му — прозвуча мъжки глас зад мен. — В това, както и във всичко останало. Нали, Ребека?
— Да, татко — отвърна Ребека, но изражението на очите й не се промени, докато свеждаше глава. — Ще донеса вода.
— Жена ми е зле, госпожо Евърдейл — погледна той към Марта. — Сторете всичко, което е по възможностите ви — той завъртя високата си шапка в ръцете си. — Мога ли да съм ви полезен с нещо?
Марта се огледа наоколо. Бурята все още беснееше и въпреки че навън беше ден, люковете бяха затворени и каютата беше почти толкова тъмна, колкото и през нощта.
— Ако ще правим нещо, трябва да осветим тази тъмница.
— Ще донеса няколко фенера със свещи.
Светлината, която идваше от фенерите, беше слаба, но не ни позволяваха да използваме маслени лампи. Смятаха ги за много опасни тук долу. Нито пък можехме да стоплим вода, поне не в буря като тази. На борда на един кораб не само водата предизвикваше страх.
Облекчен, че има какво да прави, той бързо се отдалечи.
Марта се огледа наоколо. Намирахме се в средата на каютата, заобиколени отвсякъде с хора. Погледна и пациентката си, легнала на постелката. Въпреки огромната издутина на корема си, Сара Ривърс беше слаба, с посивяло и вече изморено лице, въпреки че раждането едва бе започнало.
— Татко смята, че ще имате нужда от уединение.
Към нас се приближи Тобайъс с поклащащата се походка на моряк по накланящия се под. На рамото си носеше купчина одеяла, а на колана си беше закачил торбичка с гвоздеи и чук.
— По-добре побързай — Марта коленичи до госпожа Ривърс, която се бе размърдала, а лицето й се разкриви от прииждащата вълна на родилните болки.
— Мери, хвани това — каза Тобайъс и ми подаде едно одеяло, докато вадеше гвоздеите.
Протегнах се, но не бях достатъчно висока.
— Дай на мен — и усетих ръце, които ме обгърнаха и протегнаха над мен. Ребека придържаше одеялото, докато Тобайъс го прикова. На ръст тя е почти колкото него.
— Благодаря ви, господин…
— Тобайъс Море, на вашите услуги. Мога ли да съм ви полезен с още нещо?
— Можеш да й помогнеш да донесе вода — подаде се Марта от импровизираната палатка. — Побързай. — После ми кимна. — Мери, трябваш ми.
Ребека беше до майка си, мокреше лицето й, държеше ръката й, утешаваше я и я окуражаваше. Раждането беше трудно, дълга и трудна битка сред зловонния полуздрач на малката палатка. Бурята все още беснееше, но нито я чувахме, нито усещахме, нагаждайки се към поклащането на кораба, докато се борехме да изродим детето и спасим майката. Тя беше много слаба поради недостига на храна през последните седмици. Имаше вероятност бебето да е здраво, защото цялата й живителна сила бе съсредоточена в детето, но плодът не беше разположен добре.
— Виждам го. Виждам го. Внимателно. Внимателно. Внимателно. Точно така. Това е. Браво, моето момиче. Браво.
Марта ми нареждаше какво да правя и окуражаваше майката. Заедно изкарахме малкото създание на бял свят. Тя преряза пъпната връв и шляпна бебето по дупето. То не заплака.
— Поеми детето — ми прошепна тя. — Трябва да се погрижа за майката. Ще умре, ако продължи да губи кръв.
Ръцете й бяха изцапани до лактите. Подаде ми детето, чието телце бе покрито с кръв. Беше момче. Здраво и добре сложено. То не се бореше, не плачеше, просто лежеше отпуснато и безжизнено в ръцете ми. Ивици тъмна коса бяха залепнали по главичката му. Под слоевете майчина кръв кожата му беше сива. Устните му бяха посинели, клепачите затворени, кожата, под която прозираха вените — бледо-синкава и тънка като пергамент.
Баща му го погледна и се извърна. Вдигнах поглед от личицето на бебето и видях горящия поглед на сестра му вперен в мен. Тя здраво стискаше отпусната ръка на майка си в своята. Щеше да загуби едновременно и майка си, и братчето си. Очаквах, че ще видя изписани на лицето й болка, мъка и страх, но видях гняв.
Замислих се за това, което баба ми би сторила при такова раждане. Отворих устата на бебето, почистих я, изсмуках носа му и изплюх. После внимателно му вдъхнах въздух. Огледах го отново, въпреки че не помръдна и не изплака, стори ми се, че кожата му леко порозовя. Обърнах се към мястото, където Ребека и Тобайъс бяха оставили ведрото с вода и го потопих цялото. Чух как Ребека остро си пое дъх. Тя беше на крачка от мен и сигурно си е помислила, че се опитвам да го удавя.
— Намери нещо, в което да го увиеш.
Шокът от потапянето свърши работа. Кожата му променяше цвета си от сива към розова. Нададе слаб вик, малко по-силен от протестиращото изскимтяване на котенце, но беше жив. Взех груб чаршаф и взех да го разтривам, връщайки му живота, а после го подадох на сестра му.
Тя го уви и го хвана здраво. За секунда се взря в лицето му, а после в моето. Докосна с пръст бузата ми.
— Плачеш.
Огледах се, сякаш току-що ставах от сън. Всички се бяха втренчили в мен. Не се чуваше нито звук. Моряците бяха спрели да крещят, вятърът вече не виеше. Бурята беше свършила. Всичко беше в покой.
Запис двадесет и първи
Ще нарекат детето Ноа. Две малки птици кацнаха на кораба два дни след раждането му. Едната приличаше на гълъб, другата бе малко по-голяма от кос. И двете бяха сухоземни птици. Отец Корнуел каза, че са знак, пратен от Бога, като птицата, която съобщила на Ной за края на потопа. Паството благодари с молитва и затова Джон Ривърс реши да нарече детето на старозаветния герой.
Вятърът е режещ и духа от североизток. Капитанът заповяда да опънат всички платна. Корабът поддържа една и съща скорост и напредваме. Всеки ден очакваме да зърнем бряг.
Запис двадесет и втори
Ноа наддава, но майка му е все още зле. Кърми го друга майка, която има невръстно дете. Марта ми даде някакви билки, които да отнеса на Ребека. От тях тя трябва да приготви чай, който да помогне на майка й да се възстанови по-бързо.
Запис двадесет и трети
(май — юни? 1659)
Вчера се разнесе вик „Земя на хоризонта“, последван от такова трополене по палубата и струпване на хората на единия борд, че корабът щеше да се преобърне. Едно момче с руса коса, огряна от слънцето, се спусна от своята наблюдателница. То се залюля на въжетата и пристъпи към капитана, който вече бе приготвил една сребърна монета като награда. Момчето я взе, подхвърли я във въздуха и тя проблесна,
