разсъдъка ти. Иска в живота ти да царува хаос, мислите ти да бъдат забулени от страх и гняв. Не го позволявай. Учи търпеливо и чакай да дойде твоят миг.
— Стига да оживея дотогава.
Той сложи ръка на глезена ми.
— Довери ми се, Пърси. Ще живееш. Но първо трябва да решиш накъде ще поемеш през тази година. Не мога да ти кажа кой е правилният избор…
Имах чувството, че има категорично мнение по въпроса и едвам се сдържа да не го заяви.
— Трябва сам да решиш дали да останеш в лагера за учебната година, или да се върнеш в света на простосмъртните и да дойдеш тук следващото лято. Помисли си хубаво. Когато се върна от Олимп, ще ми кажеш какво си избрал.
Понечих да възразя. Исках да му задам още хиляди въпроси, но изражението му подсказваше, че сега не е моментът. Беше ми казал всичко, което можеше.
— Ще се опитам да се върна колкото се може по-скоро — обеща той. — Аргус ще бди над теб. — Обърна се към Анабет. — А, скъпа… теб вече те чакат.
— Кой? — попитах.
Не получих отговор.
Хирон излезе от стаята. Чух как колелетата бавно се спускат по стълбите.
Анабет беше приковала поглед в леда в чашата ми.
— Какво става? — попитах я.
— Нищо. — Остави чашата на масата. — Просто последвах съвета ти. Имаш ли нужда от нещо?
— Да. Помогни ми да се изправя. Искам да изляза.
— Не бива, Пърси.
Спуснах крака от кревата. Анабет ме подхвана, тъкмо преди да се стоваря на пода. Виеше ми се свят.
— Нали ти казах? — измърмори тя.
— Добре съм — настоях.
Не исках да лежа като инвалид, докато Люк обикаляше навън на свобода и кроеше планове да унищожи западната цивилизация.
Успях да направя крачка напред.
След това още една, подпирах се почти изцяло на Анабет.
Аргус ни последва, но стоеше отстрани.
Докато излезем, лицето ми беше покрито с пот. Стомахът ми се беше свил на топка. Едва стигнах до парапета.
Навън се беше спуснал сумрак.
Лагерът изглеждаше напълно опустял.
Хижите бяха тъмни, игрището за волейбол празно. Нито едно кану не се плъзгаше по езерото. Отвъд горичката и ягодовите полета Лонг Айлънд блещукаше на последните лъчи на слънцето.
— Какво ще правиш? — попита Анабет.
— Не знам.
Имах чувството, че Хирон предпочиташе да остана в лагера, за да ми отдели повече внимание за обучението, но не бях сигурен дали аз го исках. А и не желаех да я оставя сама в компанията на Клариса…
Анабет облиза устни и тихо рече:
— Аз се прибирам у дома, Пърси.
Зяпнах я.
— При баща ти?
Посочи към хълма. Близо до елата на Талия досами вълшебните граници на лагера се виждаха няколко души — две деца, жена, висок рус мъж. Те като че ли чакаха нещо. Мъжът държеше раница, която отдалеч приличаше на онази, която Анабет беше взела от „Воден свят“ в Денвър.
— Писах му, когато се върнахме, както ти ми предложи — обясни тя. — Казах му… че съжалявам. Че ще се върна за учебната година, ако все още го иска. Той ми отговори веднага. Решихме да опитаме.
— Доста смело.
Тя облиза устни.
— Обещай, че няма да направиш някаква глупост през учебната година. Или поне, че първо ще ме предупредиш по Ирида.
Насилих се да се усмихна.
— Няма да си търся белята. Никога не се е налагало.
— Когато се върна догодина, заедно ще тръгнем след Люк — рече Анабет. — Ще поискаме да ни пратят на подвиг, а ако не ни разрешат, ще се измъкнем тайно. Обещаваш ли?
— Звучи като истински план, достоен за Атина.
Тя протегна ръка. Поех я.
— И се пази, водорасляк — рече Анабет. — Бъди нащрек.
— И ти също, многознайке.
Гледах я как се изкачва по хълма и отива при семейството си. Прегърна смутено баща си и се обърна да погледне за последно долината. Докосна елата на Талия и след това заедно с останалите превали хребета в света на простосмъртните.
За първи път се почувствах наистина сам.
Погледнах към Лонг Айлънд и си спомних думите на баща ми „Морето не обича да бъде ограничавано.“
И взех решение.
Зачудих се за миг дали Посейдон ме гледаше, дали щеше да одобри избора ми.
— Ще се върна догодина — обещах. — Ще оживея дотогава. Все пак съм твой син.
Помолих Аргус да ми помогне да стигна до №3, за да си приготвя багажа.
Благодарности
Без помощта на мнозина смелчаци, едва ли щях да преодолея чудовищата по пътя си и да довърша тази книга. Благодаря на най-големия си син Хейли Майкъл, който пръв чу историята, на по-малкия ми син Патрик Джон, който на шест години е най-здравомислещият член на нашето семейство, на съпругата ми Беки, която се примирява с дългите ми отсъствия в лагера на нечистокръвните. Благодаря и на училищния отбор от изпитатели: Травис Стол, бърз и умен като Хермес; С. С. Келог, любимец на Атина; Алисън Бауер, остроока като Артемида; госпожа Маргарет Флойд, мъдрата и любезна преподавателка по английски. Благодарности и към професор Егбърт Дж. Бакър, невероятен класицист, Нанси Галт, страхотен агент, Джонатан Бърнам, Дженифър Бесър и Сара Хюджис, задето повярваха в Пърси.
Информация за текста
© 2005 Рик Риърдън
© Владимир Молев, превод от английски
Rick Riordan
The Lightening Thief, 2005
Издание:
Рик Риърдън. Похитителят на мълнии
Редактор: Вихра Василева
Коректор: Таня Симеонова
Издава „Егмонт България“, София, http://www.egmontbulgaria.com
