Видението ми се бе показало в образа на индианска девойка веднъж, когато скитах из уханните гори. Видях я на една полянка, обсипана с цветя — едно от онези места в южните гори, които природата така щедро украсява. Девойката бе сякаш част от прекрасната картина. Зърнах я само за миг и тя изчезна. Потърсих я, но напразно. Тя се скри като привидение в горския лабиринт от пътеки и повече не я видях. Но макар и да изчезна от погледа ми, тя остана запечатана в паметта ми. Оттогава бленувах за това красиво видение. Дали тя беше Маюми?
— Вие как се казвате? — попитах, като видях, че младежът се готви да тръгне.
— Белите ме наричат с името на покойния ми баща Плуел. Той беше бял. Майка ми е жива. Не е необходимо да казвам, че е индианка… Но аз трябва да си вървя сър — добави той. — …Позволете ми да ви задам един въпрос, преди да си отида. Може би ще ви се стори неуместен, но имам пълно основание да го задам. Има ли сред робите ви лош човек, настроен враждебно към семейството ви?
— Да, има такъв човек. Имам достатъчно причини да го подозирам.
— Бихте ли познал следите му?
— Да.
— Тогава последвайте ме!
— Не е необходимо. Досещам се къде ще ме заведете. Знам всичко. Той примами алигатора, да погуби сестра ми.
— А! Вие знаете? — възкликна младият индианец изненадан — Как узнахте за това, сър?
— Бях на онази скала и видях всичко. А вие как узнахте? — попитах на свой ред.
— По следите на човека, кучето и алигатора. Бах на лов край блатото. Видях следите. У мен се породи съмнение и пресякох нивята. Бях достигнал шубраците, когато чух викове. Дойдох точно на време.
— Да, точно навреме. Иначе злодеят щеше да успее в намеренията си. Но бъдете спокоен, драги приятелю. Той ще получи наказанието си. Надявам се, че пак ще се срещнем.
— Добре! Трябва да бъде наказан. Разменихме още няколко думи. Стиснахме си ръцете и се разделихме.
ГЛАВА XI
ГОНИТБАТА
Вече не се съмнявах, че мулатът е виновен. Унищожаването на рибите едва ли е била неговата единствена цел. За такова незначително нещо той не би положил толкова усилия. Не, той е замислял нещо много по-страшно. Неговият план наистина беше продиктуван от необуздана жестокост и отмъстителност. Той е искал да причини смъртта на сестра ми или на Вайола, а може би и на двете!
Това беше ужасно, но нямаше място за съмнение. Всички обстоятелства потвърждаваха убеждението ми. Дори младия индианец бе на същото мнение. По това време на годината сестра ми се къпеше почти всеки ден. Това бе известно на всички от плантацията. Ако бях се сетил, когато тръгнах подир елените, аз, разбира се, щях да постъпя по друг начин. Но можех ли да подозирам подобно низко злодейство.
Коварният и жесток план бе изпълнен ловко от мулата. Само по една случайност имаше свидетели. Ако не беше тази случайност, вероятно намеренията му щяха да се осъществят и сестра ми щеше да загине.
Кой би могъл тогава да посочи престъпника? Щяха да решат, че само влечугото е виновно. Кой би се усъмнил в мулата? Жълтият злодей бе замислил всичко със сатанинска пресметливост.
Изгарях от негодувание. Моята бедна невинна сестра! Тя и не подозираше с какви долни средства се бяха опитали да отнемат живота й. Тя знаеше, че мулатът не я обича, но никога не бе й минало през ума, че той може да изпитва към нея такава демонична омраза. Самата мисъл за това ме караше да горя от гняв. Повече не можех да се въздържам. Престъпникът трябва да бъде наказан и то незабавно! Трябва да му бъде наложено строго наказание и да му се отнеме възможността да повтори престъпните си опити!
Не знаех как ще постъпя с него. По-старите трябваше да решат това. Камшикът се бе оказал безполезен. Може би каторжните вериги щяха да го принудят да се поправи. Всеки случай трябваше да го изгонят от плантацията.
В мислите си не бях го осъдил на смърт, макар че заслужаваше. Колкото и да бях възмутен, не помислях за толкова тежка присъда. Свикнал с великодушието на баща ми, и през ум не ми мина, че ще му наложат такова наказание. Камшикът, затворът, каторжните вериги в Сен Марк или Сен Августин — мислех, че вероятно едно от тези наказания ще бъде наложено на Жълтия Джейк.
Разбира се, знаех, че няма да оставят снизходителния ми баща сам да реши. В разрешаването на такива въпроси вземаха участие всички плантатори. Скоро щяха да съберат импровизиран съд. Без съмнение виновника щяха да съдят съдии, по-строги от неговия господар.
Не размишлявах повече. Реших, че незабавно трябва да го изправят пред съда. Изтичах към дома, за да разкажа всичко. В бързината си, както преди, не минах по криволичещата пътека, а направо през горичката.
Не бях направил и няколко крачки, когато наблизо чух шумолене на листа. Не виждах никого, но бях сигурен, че шумът е причинен от човек, скрит сред дърветата. Помислих, че някой от робите се е възползвал от суматохата, за да си похапне портокали.
Реших, че не си струва да се бавя за такава незначителна постъпка. Задоволих се да извикам, но никой не отговори. Продължих пътя си. Когато стигнах зад къщата, намерих баща си в ограденото място до големия навес. Надзирателят беше също там. Там бе и старият Хикмън — ловецът на алигатори, както и двама-трима бели, дошли случайно по работа.
В присъствието на всички описах подробно, доколкото позволяваше времето, необикновеното деяние, на което бях станал свидетел сутринта.
Всички останаха като ударени от гръм. Хикмън веднага заяви, че такова нещо е вероятно, макар никой да не се усъмни в думите ми. Съмнения се породиха само по отношение намеренията на мулата. Дали е искал да отнеме човешки живот? Злодеянието бе толкова голямо, че беше просто невероятно: толкова ужасно престъпление човек не можеше и да си представи.
Но скоро всички съмнения изчезнаха. Появи се нов свидетел, който потвърди и допълни моите показания, като добави липсващата брънка от веригата доказателства. Това беше Черният Джейк, който съобщи, че има да ни каже нещо.
Тази сутрин — само около преди половин час, той видял Жълтия Джейк да се качва на дъба, който расте в единия край на ограденото място и от върха на който се вижда басейнът. Било точно по времето, когато „бялата мис“ и Вайола отишли да се къпят. Той бе съвсем сигурен, че по това време те са влизали във водата и Жълтият Джейк ги е видял. Възмутен от неговото неприлично държание, негърът извикал на мулата да слезе от дървото и го заплашил, че ще го обади. Мулатът отговорил, че бере желъди. Желъдите на този вид дъб са вкусни и са любимо лакомство за обитателите на плантацията. Черният Джейк обаче бил сигурен, че Жълтият Джейк се е качил на дървото със съвсем друга цел. Той продължил да го заплашва и накрая мулатът слязъл. Черният Джейк не видял никакви желъди.
— Не за желъди беше той на дървото, масса Рандолф. Този жълт мързеливец не се беше качил за добро. — Така завършиха показанията на негъра.
Неговият разказ убеди всички. Вече никой не се съмняваше в намеренията на мулата, колкото и ужасни да бяха. Той се бе качил на дървото, за да наблюдава завършека на мръсното си злодеяние. Бе видял сестра ми и Вайола да влизат в езерцето, знаеше каква опасност се крие във водите му и все пак не се бе помръднал, за да ги предупреди. Напротив! Той бе един от последните, които се притекоха към езерото, когато виковете на момичетата зовяха за помощ. Това бе доказано и от други. Всички улики бяха против него.
Тези разкрития предизвикаха силно негодувание. Бели и черни, господари и роби бяха еднакво възмутени от ужасното престъпление. Из двора се разнесоха викове „Къде е Жълтият Джейк?“
Чернокожи, бели и мулати се разтичаха във всички посоки, за да го търсят. Всички еднакво желаеха да бъде наказан.
Но къде беше той? Викаха го високо по име, заповядваха и заплашваха. Но отговор нямаше. Къде се беше скрил?
Претърсиха конюшнята, навеса, кухнята, колибите, дори и хамбара, но напразно. Той беше изчезнал.
